Тази истинска връзка от живота между баща и син, за мен става камертон на цялото представление. Затова казвам и на актьорите – че както е истина, че Атанас и Ясен Атанасови са баща и син, толкова истинско и просто трябва да е отношението помежду им. Думите на режисьора Стоян Радев пред БТА са по повод премиерата на „Хамлет“ от Уилям Шекспир в театър „Българска армия“.
„В този ред на мисли, не е случаен изборът, допълва режисьорът. Това е дълбоко решение, свързано с желанието ми тази история да бъде човешка. Много човешка. Истинска като връзка. История за любов. История за синовен дълг. История за бащина вина. История за грях. История за спасение. История за живот. История за смърт. Така, както всеки човек среща в живота си тези въпроси“.
„Ние не осъвременяваме тази история, гледаме на „Хамлет“ като на приказка, като на легенда, защото приказките и легендите наистина са вечни“, коментира Стоян Радев. По думите му трагедията непременно е свързана с иронията: „Киркегор нарича иронията трамплин към вярата, тоест, към един най-висш стадий на живеене. Затова ние не сме бягали от ироничния смях. Не сме бягали от чувството за хумор, ако щете, защото то ни позволява да бъдем безмилостни. То ни позволява да бъдем проницателни докрай и затова не мисля, че иронията влиза в конфликт с трагедията. Напротив, тя е основен поток на трагичното“.
Според Стоян Радев, шекспировата творба звучи съвсем логично в момента: „Поне в моя живот, никога не е било по-драматично състоянието на нещата в световната политика. Никога не е бил по-тежък сблъсъкът между традиции и новост, между консервативно и либерално. Знае се, че в момента се пее надгробната песен на либерализма“. Затова приемам „Хамлет“ като мой дълг и приемам необходимостта да поставя тази пиеса, посочва той.
В екипа на „Хамлет“ са Нина Пашова – сценография и костюми, Михаил Шишков – музика, и Теодора Попова – хореография. Участват още Иван Радоев, Владимир Матеев, Веселин Ранков, Ели Колева, Гергана Плетньова, Васил Дуев-Тайг, Веселин Анчев, Владислав Виолинов, Тигран Торосян, Симеон Дамянов, Гергана Данданова, Анастасия Ингилизова, Александър Дойнов, Стойко Пеев, Калин Иванов, Марио Василев. Преводът е на Валери Петров.
Режисьорът Стоян Радев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – защо историята е възможна „само“ като приказка, стопроцентова трагедия ли е това, как стои „Хамлет“ в социално-политическия контекст и в личния режисьорски контекст и професионален опит на Стоян Радев, както и за смисъла на идеята му Хамлет да бъде изпълнен от Ясен Атанасов, а призракът на неговия стар баща – от истинския му баща Атанас Атанасов.
Г-н Радев, как звучи „Да бъдеш или да не бъдеш?“ в наши дни, предвид променящата се интонационната среда?
– Според мен звучи точно така, както винаги е звучало. Ние не осъвременяваме тази история, гледаме на „Хамлет“ като на приказка, като на легенда. И то точно, защото приказките и легендите наистина са вечни. Така че въпросът „Да бъдеш или да не бъдеш“ е звучал, звучи в момента и ще звучи, и в бъдещите години, защото човек е такова същество. Както един германски философ е казал – че превръща съществуването си в проблем. Може би, това е единственото същество и това е най-отличителната човешка черта – че въпреки нагона за живот, не можем с някакво морално изискване да поставяме въпроса струва ли си да живеем…
Казвате, че историята е възможна като приказка, защо?
– Има много интерпретации на „Хамлет“, театрални постановки, филми. Аз мисля, че това, което убягва непрекъснато, поне в спектаклите и филмите, които аз съм гледал, е именно този митичен, легендарен, приказен план, който превръща историята в повод тя да бъде цитирана от психолози, философи. Знаете, че Едиповият комплекс на Фройд е наричан преди това Хамлетов комплекс. Всеки се изкушава да се взре отново в перипетиите, в монолозите… Според мен приказката е това, което съхранява най-добре този смисъл. Интерпретациите го осъвременяват.
Прочитите, които се опитват да хванат една линия, да я изведат извън това, което върви като чист разказ, лишават текста от истинската му дълбочина. Както в поезията, най-дълбоките стихове са хайку – тези, които са най-проста регистрация на живота. По този начин трябва да се отнесем и към тази приказка, като просто се опитаме да ѝ повярваме, и да замълчим. И нейното значение, както и самият Хамлет казва, е да остане в тишината.
Стопроцентова трагедия ли е това, което поставяте?
– Какво означава трагедия? Има доказателство – и в отношението на самия Шекспир към този жанр, пък и по-късно – че трагедията непременно е свързана с иронията. Иронията е тази форма на мислене, на отношение към света… Действието се развива в Дания. Известният датчанин Киркегор нарича иронията трамплин към вярата, тоест, към един най-висш стадий на живеене. И затова ние не сме бягали от ироничния смях. Не сме бягали от чувството за хумор, ако щете, защото то ни позволява да бъдем безмилостни. То ни позволява да бъдем проницателни докрай и затова не мисля, че иронията влиза в конфликт с трагедията. Напротив, тя е основен поток на трагичното.
С годините и опита не е ли по-трудно да се посегне към подобен „свещен“ текст?
– Този текст ми се струва съвсем логичен в момента. „Векът е разглобен. О, дял проклет: Да си роден, за да го слагаш в ред!“, казва Хамлет. Аз мисля, че поне в моя живот никога не е било по-драматично състоянието на нещата в световната политика, ако щете. Никога не е бил по-тежък сблъсъкът между традиции и новост, между консервативно и либерално. Знае се, че в момента се пее надгробната песен на либерализма. Още в Ренесанса, с връщането на хуманизма, започва кризата, в която човек е оставен на собствените си решения, зарязал една истина, eдин ред, който седи над него, изпада в тежки размисли. Такъв нерадостен е хуманистичният опит и път тогава, когато човекът се поставя в центъра на вселената. Тя престава да бъде теоцентрична, а център става самият човек. По тоя път, като си е тръгнало, сега ние сме в много, много драматичен момент. И аз приемам „Хамлет“ като мой дълг. Приемам необходимостта да поставя тази пиеса.
Вие поставяте „Хамлет“ в един социално-политически контекст, а как стоят нещата, ако погледнем във Вашия личен, режисьорски контекст, професионален опит и натрупвания. С годините, по-трудно или по-лесно е да поставиш „Хамлет“?
– Ще цитирам Питър Брук, който винаги казва, че режисьорът сякаш почва от нулата. И така и трябва. Аз се опитвам да открия истинския език, истинския жанр, в хода на работата. Без да имам някакви готови решения, някакви инерции от предишни спектакли. Това е и най-мъчителното, но и най-красивото в работата – да търсиш специфичния израз точно за това и той да се роди, да е автентичен. Така че опитът, от една страна помага, но аз умишлено го загърбвам.
Единственото, което съм научил – че колкото по-просто, колкото по-бистро, колкото по-прозрачно, толкова по-дълбоко. Ницше казва, че дълбоките води са бистри води. Там, където е мътно, значи дъното е наблизо. Във водата има много кал… Този мрак ражда привидна дълбочина.
Хората казват: „О, „Хамлет“! Тук трябва да видим решения. Трябва да видим концепции. Трябва да видим втори, трети, пети, десети планове!“. Да, така е. Дълбоко е, но е бистро. И опитът, който имам досега, ми помага в тая посока. Дава ми кураж. Не се плаша, че някой ще каже: „Ама, вие сте големи глупаци! Защо го разказвате така просто, като приказка“. О, приказките са най-дълбоките текстове.
И накрая, в този спектакъл има една много силна, макар и твърде кратка среща между баща и син. Ваша ли беше идеята?
– По линия на разпределението, аз съм щастлив, че имам възможност Хамлет да бъде изпълнен от Ясен Атанасов, а призракът на неговия стар баща – да бъде изпълнен от истинския му баща, от големия наш актьор Атанас Атанасов. Съвсем умишлено съм търсил тази възможност. Защото, пак казвам, историята е много проста и дълбока в простотата си. Ние сме се лишили от монолозите в техния монологичен вид. Аз искам като разказваме, да разказваме за човешки взаимоотношения, които включват и отношението с отвъдното. Но да не умуваме на сцената, да не разсъждаваме, да не градим концепции, а да разгледаме взаимоотношенията между героите – кое какво поражда.
Тази истинска връзка от живота между баща и син, за мен става камертон на цялото представление. Затова казвам и на актьорите – че както е истина, че Ясен и Атанас са баща и син, толкова истинско и просто трябва да е отношението помежду им.
В този ред на мисли, не е случаен изборът. Това е дълбоко решение, свързано с желанието ми тази история да бъде човешка, много човешка. Истинска като връзка. История за любов. История за синовен дълг. История за бащина вина. История за грях. История за спасение. История за живот. История за смърт. Така, както всеки човек среща в живота си тези въпроси…
Автор – Даниел Димитров
Оператор – Любен Младенов
Монтаж – Валя Ковачева
