Енчо Господинов е един от знаковите български журналисти, бил е и хуманитарен дипломат. Работил е дълги години в някогашния в.”Поглед” – от репортер, кореспондент и шеф на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по много горещи точки на света. От 1999 година е два мандата посланик на организацията в ООН, после зам.-генерален секретар на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специален съветник на Кристалина Георгиева, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга „Сянката на петнистия кон“предизвика голям читателски интерес.
– Г-н Господинов, преди дни изразихте възмущение от „медийното насилие“ заради преобладаващото отразяване на криминални случаи. Според вас защо се случва това?
– Защото отново – за кой ли път – пак нямаме мярка. А мярката във всяка човешка реакция, действие или пропагандна акция е особен вид белег за цивилизованост. Но малцина от нашата гилдия се замислят върху тази деликатна тема.
С някогашния Главен редактор на „Поглед“ Любен Генов/вдясно/
Когато стане някакво събитие, особено криминално, случката се разтяга до припадък на аудиторията. До изтощаването и замъгляване на съзнанието й. Ясно е, че лошите новини продават вестника, сайта или програмата. Ясно е, че на редакторите в много случаи се препоръчва, заповяда или плаща за това кое да се публикува и излъчи и кой да бъде поканен в студиото.
За съжаление това не е само в “нашия двор”. Днес на журналистиката е наложен “глобален намордник” и който плаща той поръчва музиката.
Няма медия – от София до Сиатъл и от Москва до Лондон, където на редакторите, издателите и на авторите да не се “препоръчва” какво да бъде публикувано и в какъв контекст. Който не вярва да прочете статията на Проф. Джефри Сакс от Колумбийския университет в Ню Йорк: колко пъти е молил редакцията на “Ню Йорк Таймс” да му даде място за 900 думи да напише статия за войната в Украйна. Било му е безцеремонно отказано. На Джефри Сакс!
Всяка журналистика прилича на епохата си. Нашата професия е огледало (понякога криво), което отразява картината в света и кой дирижира процесите в тази глобална картина.
В днешния разделен и озверял свят шепа политици, олигарси и пропагандисти определят посоката на вятъра, който духа в платната на медийните кораби от всякакъв тонаж. В Глобалното село на Маклуън днес върлува бясна Глобална пропаганда и само човек от калибъра на Оруел може да опише последиците от тази вакханалия на Тоталния медиен контрол.
А страстта към насилието, героизирането на войната, сатанизирането на определени народи или държави в тази безпардонна и аморална епоха идва да отвлече вниманието на “тълпите” от крещящи социални или важни за човечеството проблеми. Да дирижира поведението на милиони хора със замъглено или промито от пропагандата съзнание, като докосва без прекъсване, 24 часа в денонощието, оголените нерви на обществото и често неговите най-примитивни инстинкти.
Кръвта, насилието, правото на Силата над силата на Правото определят правилата на тази кошмарна игра, чийто край не се вижда.
Преди 1989 пропагандата отиваше в една крайност, диктувана до голяма степен от Студената война , която отразяваше двуполюсния свят тогава. През последните 35 години еднополюсният модел диктува кой е добър и кой лош в този изтерзан свят. Сега сме в друга крайност и войната в Украйна достатъчно добре илюстрира горната тенденция: Истината е първата жертва на всяка война, както е и сега. Русия, умело залъгвана от стратегическите си “партньори” от десетилетия, че НАТО нямало да се разширява на Изток, беше брилянтно вкарана в “геополитически капан” и в пропагандна пропаст, за които очевидно не беше готова.
Дали този пропаганден валяк – днес и на двете страни (Русия и колективния Запад) – ще продължи да гази всичко и всички по пътя си зависи от бъдещата “конструкция на света”, от очертаващия се край на еднополюсния модел и зараждането на вероятно триполюсен свят с американски, китайски и руски зони на влияние. 80 години след срещата на “Тримата големи” в Ялта светът е пред ново глобално преразпределение на роли, граници и влияние. И затова пропагандата чрез медиите налага нова система от “10 Божи заповеди”, в които моралът отсъства. Води се борба на живот и смърт – кой – кого. Тъжно, но логично. Светът е същата джунгла, какъвто е бил и по времето на Чарлз Дарвин.
– А има ли лек срещу тази епидемия, в която сякаш съобщаването на факти отстъпва място на тяхното интерпретиране?
– Лек има: в търсенето на здрав разум; на онази мярка за баланс между интереса на обществото и “търговския инстинкт на медиите и особено на техните собственици. Както е вярвал Бенджамин Франклин, един от бащите на американската държава, опитен журналист, дипломат и държавник, освен да информира,
журналистиката трябва и да образова, да възпитава добри граждани.
Днес за тази роля на нашия занаят не се говори. Говори се за “Трактора”, за калибъра на пушката или автомата, дискретно се героизират всякакъв вид престъпници, мошеници или определен цвят политици без да се търси онази мярка за здрав разум и морален компас в обществото. “Кажи ми какво четеш и аз ще ти кажа какъв си”, както казваше един присмехулник.
– От дистанцията на времето как се променят нравите и етичните правила в нашия занаят, който преди беше респектиращ и уважаван, а днес сякаш девалвира и убива доверието в журналистиката?
– Много отдавна Дядо Вазов каза, макар и по друг повод, че “Времето се нуждаеше от титани, а роди пигмеи…”. И нашата епоха, особено през последните 35 години, роди както много “титани” на алчността, свирепия прагматизъм и неморалните политически схеми, така и много партийни пигмеи от всякакъв сорт, цвят и географски ширини. Достатъчно е да погледнем кои бяха световните лидери преди 50 години и кои през последните 25 години. Ние днес нямаме лидери от интелектуалния ранг и моралния блясък на Махатма Ганди, на Нелсън Мандела, на Мартин Лутър Кинг. Нямаме визионери като блестящия американски дипломат Джордж Кенън, който знаеше как да се води диалог с руснаците в един сложен свят; нямаме водачи като Вили Брандт, Хелмут Шмидт или Кол; нямаме Шарл де Гол или Франсоа Митеран. Нямаме и Кофи Анан, Серджо Виейра ди Мело и Ян Егеланд, хора с верен морален компас, които придаваха смисъл за съществуването на ООН.
С Кофи Анан, ген.секретар на ООН през 1999г.
Но имаме богат избор от “шушумиги” на кормилото, както би казал Захарий Стоянов, политици с опит в корупцията, полу-мафиоти начело на “асорти” държави, генерали, сънуващи военни победи по всички азимути, маскирани като “общественици” олигарси, случайно попаднали в политиката шарлатани с или без дипломи на престижни университети и дълга пъстра палитра от всякакъв род, пол, джендър и цвят амбициозни лидери и лидерчета. Ето това е “елитът”, който управлява днес света. И няма как състоянието на медиите да не отразява тази тъжна реалност.
Затова днес нямаме издатели от ранга на знаменитата Катрин Греъм, издателката на “Уошингтън поуст” преди Джеф Безос да го купи на безценица; нямаме главни редактори като Бен Брадли, който застана като стена зад младите тогава репортери Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, които разкриха “Уотъргейт” и политическата корупция на Никсън; нямаме репортери като Питър Арнет от CNN или Ориана Фалачи от “Еуропео”. Дори гласът на един гигант на световната разследваща журналистика като Сиймор Хърш е под натиск от “заглушаване”, защото казва неща, които политиците не искат да чуят.
Така в нашия “кораб” постепенно на “върха на пропагандната пирамида” изплуват послушковците, интелектуалните васали и удобните журналистически барони. И както се шегуваше прочутият ни полски колега
Станислав Йежи- Лец, “Прозорецът към света може да се запуши и с вестник”.
А мълчанието на агнетата в медиите се превърна в масово стадно поведение. В много издания и електронни мрежи тоягата на “чобанина” вече се върти на бързи обороти. Маккартизмът, който някога искаше да задуши личности като Лилиън Хелман, Дашиъл Хамит, Далтън Тръмбо, Чарли Чаплин и много други интелектуалци изглежда никога не си е отивал. Просто се е притаил и чака в засада. И както през онези години талантливият режисьор Елиа Казан е играл отвътре ролята на “идентификатор на грешниците” в Холивуд, така и днес в медиите по цялото Глобално село има хора, изкушени да играят ролята на Казан и да ни казват кое е правилното мнение и кое не. Така от многогласен, полифоничен инструмент за информиране и възпитание на мислещи граждани, медиите се превръщат неумолимо в едногласни “кавалджии” и други свирки… Появи се оня “уж” украински списък, но той изглежда има далеч по-голям географски обхват. По-черногледи от мен колеги предсказват нови подобия на “Архипелага Гулаг”, но вече не само в Сибир. Дано да грешат…
С “Двамата Големи” в Лондон: Енчо Господинов слуша обясненията на Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил защо светът е труден за управляване…
– За какво съветвахте Кристалина Георгиева /почетен гражданин на Добрич/, която е на висок евробюрократичен пост, но е малко известна у нас за голяма част от българите?
– С Кристалина се запознах случайно, когато бях 8 години Постоянен представител на Международната Федерация на Червения кръст и Червения полумесец в ООН в Ню Йорк. Част от задълженията ми бяха да поддържам отношенията на моята организация със Световната банка, чиято централа е във Вашингтон. Те финансираха хуманитарни проекти в Афганистан и Сомалия, ние ги осъществявахме на място. Когато се пенсионирах от МЧК и се върнах от Женева в София, тя отиде в Брюксел като Комисар по Хуманитарните кризи и международното сътрудничество. Покани ме да работя с нея заради дългия ми опит като хуманитарен дипломат в много горещи точки на планетата. Приех без да се замисля. Работихме заедно при всички големи катаклизми в онова време: бежански кризи, трагедията във Фукушима, Япония; драмата на Хаити след земетресението, гладът и войните в Африка, климатичните промени, доброволчеството, устойчивото развитие на икономиките, социалното неравенство. Беше удоволствие да се работи с нея. Тя е забележителна жена. Боец и визионер. Именно тя успя да промени отвътре както Световната банка, така и Европейската комисия и Международния валутен фонд. Земен човек, който мислеше как да промени същността на тези огромни институции и да ги насочи поблизо до нуждите на обикновените хора. Мисля, че вече милиони хора я познават и я ценят. Но както добре знаем от живота, “никой не е пророк в собственото си село…”.
