Наричаха го човека знак, но зад линиите му стоеше цяла философия за труда,красотата и тишината около истинския творец
Стефан Кънчев остава загадъчна фигура – майстор на българския визуален знак, чието име малцина знаят, но логата му са част от всекидневния облик на страната.
Роден точно преди 110 години, на 6 август 1915 г. в Калофер, син на иконописец, той наследява фолклорното визуално богатство на България и го превръща в символи – над 1 000 лога – за БНТ, Български пощи, Националната опера, Панаира в Пловдив, Кукления театър, „Петрол“ и много други институции и компании. Той е автор на 700 български марки, блока и плика, а останалите е одобрявал като член на различни комисии.
Наричат го човеа знак, а творбите му носят душата не само на родния фолклор, но и на кирилицата, на самородния български талант и трудолюбие. Съпругата му разказва, че Стефан Кънчев е рисувал до мига, в който са го приели в болницата, т.е. през целия си съзнателен живот. Сам художникът казва: „Има дни, когато работя и по 16 часа. Девизът ми е да си свърша работата добре и качествено.“ Той е убеден, че „в изкуството може да остане само този, който не може без него“ , а „Красивото трябва да се търси навсякъде… във всеки занаят, в отношенията между хората. Сякаш забравихме, че и те могат да бъдат красиви“.
Но Стефан Кънчев не е бил просто отдаден на работата си, бил е човек с вкус към живота. Когато не е държал молива, можел да бъде открит в клуба на журналистите или в руския клуб в София, в разговори за музика, държава, изкуство и какво ли още не. Не обичал да говори за себе си, но винаги бил усмихнат, духовит, дори на 80 години, когато на шега казвал, че се чувства „като на 2 по 40“, казват запознати с личния свят на твореца. Обичал червеното вино, дългите вечери с интелигентна компания и онова леко бохемско чувство, което идва само когато си истински спокоен със себе си. Може би затова изкуството му диша, защото е създадено от човек, който наистина е умеел да живее.
Стефан Кънчев израства сред красотата. Той е син на иконописеца Киро Кънчев, който изписва черквата „Света Богородица“ Стара Загора и в трите църкви в Калофер. Негови стенописи има и в други храмове в Пловдивска и Старозагорска област. „Аз, като всички в старо време, му помагах в грубата работа. Гледах и се учех. По-късно, като ученик, братовчед ми Георги Попов-Джон ме запозна с доста художници. Тогава, още преди да вляза в академията, започнах да се занимавам с приложна графика и доста почиракувах“, разказва в интервюто си пред БНР Стефан Кънчев.
През 1940 г. става ученик на Дечко Узунов и завършва стенопис в Художествената академия. Там е в кръга на Илия Бешков, Борис Ангелушев, Александър Жендов – все бележити имена, за които не обича да разказва спомени. Убеден е, че спомените са тъжно нещо, а всички те са притежавали най-трайните и истински белези на българската култура, които са успели да пренесат през времето.
В интервю за БНР през 2000 година Кънчев споделя: „Техниката (компютърът) пести време, но ръката трябва да изпълни работата. Няма ли ръка…от техника качество за изкуство не става.“
Разказват, че преди изложба, а неговите са безброй, включително в Ню Йорк, Будапеща, Берлин, Белград, Москва, Варшава, той е оглеждал копираните платна и с тънка четчица е изглаждал несъвършенствата в отпечатъка, за да направи рисунъка съвършен. Неслучайно през 1994 година Международният център за запазени знаци ICT в Остенд, Белгия, го обявява за един от десетте най-добри майстори на запазени знаци в света заедно с Пол Ранд и Сол Бас. Малцина знаят обаче, че освен логата, Стефан Кънчев разработва и телевизионни графики, илюстрира книги, създава корици на списания, автор е на шрифтове… И днес всички си спомнят логото със седмицата, с което започва предаването „Панорама“ на БНТ…
Нарежда се до легендите. Дизайнерите и критиците описват работата му като пример за функционална елегантност. Иван Ненов, художник и критик, пише за логата му: „Тези търговски марки са съвсем нови, модерни без да бъдат просто модни… могат да се увеличат до монументални размери или да се свият до миниатюра и няма да загубят четимост или грация“.
Ето какво казва за него проф.Светлин Русев на откриването на изложбата, посветена на 85-ата му годишнина: „Стефан Кънчев не е просто един от големите автори в българската култура. Но точно той е от онези изключения, с които съдбата съпернически дарява една национална духовност…“
Дъщеря му Марта Кънчева споделя, че последните работи на баща са за българските планини – националните паркове „Рила“ , „Пирин“ и „Стара планина“. И дори когато няма работа, рисува за познати, защото това е животът му. Стефан Кънчев казва, че прави поне по 20 проекта на едно и също лого и после преценява кое е най-доброто – може би първото, може би последното. „Аз не умея да говоря – аз съм художник, каквото имам наум, рисувам го.“
Според проф. Иван Газдов Стефан Кънчев е „не само изключителен рисувач, той е пример за творческа отговорност, честно отношение и любов към труда“.
Тишината около смъртта му – 22 август 2001 г. – не е израз на омаловажаване, а на една тъжна реалност. Без шум и публични възпоменания, Кънчев си отива тихо, оставяйки зад себе си творби, които говорят без думи. Не можем да твърдим, че е живял в мизерия, но краят му беше лишен от публично внимание. Хората на изкуството ги оценяват най-правилно след смъртта им.
Само времето е критерий за истинските стойности, казва приживе Стефан Кънчев. Днес логата, излезли от неговите ръце, са част от ежедневието на всеки от нас. Гледат ни от театрите, от телевизията, от сградите на големи български компании, а от рисунъка им се усмихва душата на истинския творец, на майстора Стефан Кънчев. В свят, в който често величаем онези, които са забелязани отвън, той ни напомня, че истинската стойност не се измерва с награди, репортажи или чуждестранно признание, а с това доколко си останал верен на себе си и на корена си.
Днес почти не срещаме такива автентични творци – без поза, без шум, но с дълбочина, честност и усещане за мяра. И точно затова е важно да си спомняме за него и за хора като него не само с възхищение, но и с грижа. Да ги припомняме на децата си, да ги пазим в паметта си и най-вече да не забравяме, че българското изкуство има своите герои. Истински. Тихи. Неподправени.
