Продължаваме да ви представяме текстовете на шестокласниците от Клуб „Знаете ли български език?” към СУ „Св. Климент Охридски” в Добрич на тема: „Будителите на Златна Добруджа”. Днес ще прочетете за първия кмет на нашия град Стефан Баев, за чифликчията меценат Пенчо Атанасов (Кьор Пенчо), за известния добрички юрист, публицист и общественик Данаил Бекяров и за един от най-колоритните представители на големия Сивков род – Александър Друмев Сивков.
Стефан Баев
През 1850 г. в семейството на занаятчия в Шумен е роден Стефан Русев Баев. Благодарение на Добри Войников получава добро образование. Когато бил млад, активно участва във войните за независимата българска църква и дори влиза в конфликт с владетеля на Гърция. Заради конфликта трябвало да отиде в Цариград, където три години работи като шивач. След това решава да живее завинаги в Добрич (Хаджиоглу Пазарджик).
Малко след като заживява в Добрич, той печели доверието на гражданите и става първият кмет на Добрич. Той построява и училище, налага ред в града. След много усилия и работа намира време за семейство. През 1882 г. се жени за Славничка С. Димитриева. По някаква случайност тя също била ученичка на Добри Войников. След две години се ражда синът им Сава, а след още две години – и синът им Тодор, а после синът им Владимир и дъщерята Катя.
Най-големият му син Сава участва в Първата световна война, но за жалост, там загинал. Вторият син Тодор става агроном. Той също участва в Балканската и Междусъюзническата война. В тези войни участва и Владимир. Докато те били на война, за баща им Стефан Баев търговията се превръща в съдба.
През 1929 г. Стефан Баев умира, но за нещата, които е направил за града си, Никола Богданов му се отблагодарява, като му прави паметна плоча, поставена на сградата на Община град Добрич.
Даная Райкова – VІ Б
Пенчо Атанасов (Кьор Пенчо)
Пенчо Иванов Атанасов е роден някъде около 1860 г. в Кюстенджа (дн. гр. Констанца, Румъния). Внук е на Кара Танас войвода, хайдутувал през първата половина на 19. век. Внукът на войводата от сина му Иван – Пенчо, идва в Южна Добруджа на гурбет, когато е на около 12 години, малко преди Освобождението от турско робство. При събиране на дърва в гората един клон наранява едното му окото и той ослепява. Оттам идва и прякорът Кьор Пенчо. Какво точно се случва, след като идва в този край на Добруджа, не е много ясно. Не е много ясно и как от едно 12-годишно дете, дошло на гурбет, се превръща в един от най-големите чифликчии в Добруджа – Южна и Северна.
Предполага се, че е бил ратай в някой от турските чифлици и когато след Освобождението от турско робство турците се изтеглят от тези места, Кьор Пенчо е проявил качества, които по-късно всички роднини потвърждават, че притежава – буден, комбинативен, интелигентен и трудолюбив. Във времената, в които една овца е струвала повече от декар земя, защото земята не можеш да я вземеш в Турция, тези качества били безценни. Така или иначе, този човек успява. Не само успява, а преуспява.
Състоянието му възлиза на почти 22 000 000 леи (изчислено в записки на Данаил Бекяров – адвокат, който е бил натоварен от роднини с оценка на имуществото му). През годините купува два чифлика: един в село Мохамедча, близо до Кюстенджа, със земя от 605 хектара, както и чифлик в с. Люляково, община Спасово, от 570 хектара. Притежава също двуетажна къща в центъра на Кюстенджа с магазини, склад за зърнени храни в района на пристанището в града, къщи на други места, саи, хамбари, земеделска техника и инвентар, добитък – крави и овце. В Мангалия пък притежва имоти на три улици.
Жени се за Ганка от село Медвен и има седем деца – Драга, Иван (Жан), Тодора, Недялка, Николай, Кръстю и Цонка. Съпругата и децата му живеели в къщата им във Варна (намирала се е зад пощенската станция), а той живеел в чифлиците си. Грижел се децата му да са образовани, те и съпругата му да не са лишени от нищо.
Когато се позамогнал, заминал за Виена, където му поставили стъклено око. Завършил право в Софийския университет и в Сорбоната в Париж. Говорел свободно няколко езика – български, румънски, френски, руски и турски.
Има много и интересни сведения за това докога и как стопанисвал чифлика. Бил добър стопанин, здраво свързан със земята. Хранел работниците си по четири пъти на ден. Имал в двора си в Люляково и ледохранилище. През зимата правели големи калъпи със замръзнал сняг. Слагали ги в дълбоки дупки в земята, между блоковете нареждали дебели слоеве слама и след това покривали добре мястото, за да не влиза въздух. Имал прекрасни градини, както и свое ловно стопанство, в което изкуствено развъждал дивеч.
В същото време той бил естет и известен меценат. Много държал на външния си вид. Поръчвал си дрехи от Париж, Виена и Букурещ. Бил авторитетен, много добре изглеждащ и елегантен мъж. Облечен с вкус и по последна мода. Къщата му в Кюстенджа била известна с външния си вид и с вътрешната си подредба – по виенска мода.
Събирал в чифлика в Люляково известни артисти, музиканти и художници. Давал запомнящи се вечери. Имал за прислуга семейство негри, които, освен обичайните задължения по чифлика, свирели и пеели на събиранията в къщата му. Бил бохем и голям дарител. Никого не връщал с празни ръце и помагал на бедни и болни хора. Спонсорирал талантливи деца и давал пари за култура и изкуство. Художникът Дечко Узунов му кумувал на сватбата с французойката Мари Тюрно.
Притежавал фурна, съществуваща и до днес. Такава се е запазила през всичките години. Намира се до Гимназията по туризъм в Добрич. Там, в тази фурна, собственост на Кьор Пенчо, е имало дни, в които се е раздавал хляб на бедните – безплатно. По Коледа и Нова година се давали краваи и козунаци на хората, които не можели да си купят. След връщането на Южна Добруджа в пределите на България фурната купили семейство преселници от Румъния и продължили да я ползват като такава. Действаща фурна била и доскоро, когато тук възрастна жена, владееща занаята, правела много вкусни закуски. Сега сградата се отдава под наем.
Кьор Пенчо умира на 18 март 1923 г. в Кюстенджа. Оставя огромно наследство. Имотите в Северна Добруджа завещава на сина си Иван (Жан), а чифлика в Люляково – на Кръстю и Николай. На дъщерите си, според записките на адвокат Бекяров, дава земя за зестра, както и правото да ползват чифлика в Люляково. Но всички по взаимно съгласие го отстъпват на Кръстю.
Историята на Кьор Пенчо доказва, че понякога на пръв поглед малки неща, когато се правят от сърце и без да очакваш нищо в замяна и най-вече, когато нахраниш гладния, остават в паметта на хората.
Мари Ганчева – VІ Б клас
Данаил Бекяров
Той е роден на 31 януари 1915 г. в гр. Добрич. Завършва Юридическия факултет на Сорбоната в Париж през 1933 г. и четиридесет години се занимава с адвокатската професия. Работи като експерт-консултант в Министерството на външните работи в секцията за готвения румъно-български арбитраж във Виена по уреждане на спорните въпроси. Данаил Бекяров е активен участник в обществения и културния живот. В миналото е активен деятел на Българската миноритарна партия в Добруджа, секретар е на Българския народен университет в Добрич от 1935 до 1942 г. Работи с изявени добруджански публицисти и общественици – Христо Капитанов, Печо Господинов и други. Като творец се изявява предимно в сферата на публицистиката. Има издадени книги, посветени на някогашния добруджанския периодичен печат.
Умира на 18 октомври 2006 г., но оставя скъпа документална памет. Най-значимите му документи са за видни личности, дневниците, съдържащи негови лични впечатления, спомени и размисли, документите за Читалище „Йордан Йовков” в Добрич, Българския народен университет, Българското културно общество в Добрич, Българската миноритарна партия в Добруджа и др.
Даная Райкова – VІ Б клас
Александър Сивков
Александър Друмев Сивков е роден на 29 юни през 1870/71 г. в село Еникьой (Тулчанско ). От историографите ни е познат като църковен деятел. Оказва се обаче, че тази колоритна личност е също изтъкнат русофил, непоколебим патриот и убеден привърженик на земеделската идея. Родителите му имали шест деца, а жена му починала рано. Оженил се повторно и от двата си брака имал общо осем деца.
Докато сме били под румънско-чокойското робство, Александър окачил в дома си портрети на Левски, Стефан Караджа, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски и много други дейци на нашето националноосвободително движение. Имал богата библиотека с църковнославянска и историческа литература. Бил почитател на Вазовото творчество.
По време на Балканската воина той бил в 32-и пехотен полк на 8-а дивизия от II армия и участвал в щурмуването на Одринската крепост. Говорел с възхищение за българските войници, офицери и генерали. Бил награден с ,,Кръст за храброст” заради проявения героизъм при атаката на крепостта. Също така бил и знаменосец на военния парад край Султан Селим джамия в Одрин.
През 1916 г. край Смолница (Добричко) организирал погребването на 13 български войници, които били предимно от селата Мирково, Софийско, и Черни Вит, Тетевенско, от Хасково и Първомайско. Издигнал им паметник, но румънците го съборили. Издигнал го повторно и изписал на него имената на героите. През 1932 г. там погребал и сина си Петър (1910 – 1932г.).
Александър Друмев Сивков до осемдесет и шестата си година изучавал рода си по бащина линия. Събирал материали за Стефан Караджа и Васил Левски, написал за връзките им с потомци на рода. Многократно е избиран за училищен и църковен настоятел в село Голяма Смолница. По негова инициатива са събирани средства и през 1892 г. е построено училище ,,Д-р Петър Берон”. Бил голям привърженик на въздържателното движение. На средна възраст той посетил израелския град Витлеем. Оттам донесъл една книга за Иисус Христос и една броеница. Четял на по-младите за тайната на дълголетието – чистия планински въздух, млякото и млечните продукти, пълноценното отказване от тютюна. В софийска болница на преклонна възраст той посетил участници във Втората световна война. Подпомагал ги с парични средства и храна.
Александър Друмев Сивков до дълбока старост четял вестници, книги и списания без очила. Водел си дневник и имал богат архив. Владеел руски, румънски и турски език.
Починал на 4 февруари 1961 г. През целия си живот Александър Сивков показвал как да се чувстваме пълноценни. Днес улица в Добрич до нашето училище носи неговото име.
Габриела Георгиева – VІ Г клас
