Без всякакво преувеличение твърдя, че… /СНИМКИ/

НА СНИМКАТА: Детският хор с Маестро Медникаров на турне в Япония. За жалост – не успях да намеря снимки от гостуването им във Венецуела. Ако някой от вас има такива – помагайте…

Без всякакво преувеличение твърдя, че 70-те и особено 80-те бяха много силни години за добричката култура – и то не само защото тогава бе изградена съвременната база за културните дейности.Професионалните, а и любителските ни състави трупаха авторитет не само в страната, но и в чужбина – ансамбълът гостува в Китай; Камерният оркестър започваше гастроли в Европа; Духовият беше в Украйна, а Детският хор освен в Япония стигна и до далечната Венецуела…

Спомням си, че Маестро Медникаров често разказваше за един забавен случай в тази страна – един от много богатите българи емигранти там, поканил състава на Детския хор да изнесе концерт в друг град – извън програмата – пред немалката българска общност. Попитал какво е нужно за този концерт и Медникаров малко нехайно казал: „Абе достатъчно е да има едно пиано…“ Какво е било изумлението му, когато във великолепната концертна зала видял едно допотопно пиано, а редом с него – прекрасен роял „Стейнуей“. Оказало се, че домакините приели буквално думите му за „някакво пиано“ и дълго търсили такова из целия град…

Изградена бе стройна система за развитие на читалищната самодейност – в много села (тогава те не бяха още обезлюдели) имаше групи за автентичен фолклор и цели танцови състави, кръжоци и клубове, хорове и духови оркестри… Помня, че при нас понякога идваха гневни писма с оплаквания, че някакво жури не е класирало даден състав за участие в следващия етап на ежегодните прегледи… Тогава малко се чудех защо възрастни хора чак толкова се „палят“, но сега, в епохата на всеобщото отчуждение, сякаш намирам отговора – просто хората са оценявали вярно потребността и от човешко общуване, и от някаква изява…

***

През 1985-та се осъществи мащабно преустройство в сферата на културата – създадоха се съвети за духовно развитие. Убеден съм и досега, че това не бе особено добро решение, защото то се опитваше някак механично – чрез административни механизми – да сближи просветата и културата. Така или иначе това доведе и до кадрови промени – Сашо Друмев премина на друга работа, а аз – след като бях преминал последователно през доста отдели, а от 1982-ра бях секретар на тогавашния съвет за култура – станах началник на управлението. Кръгът на отговорностите ми значително се разшири, натоварването – също, но тогава не се притеснявах особено от това – можех да „нося“, както се казваше тогава… А тъкмо по това време в изкуството започваше да се усеща полъхът на „вятъра на промяната“ – и в живописта, и в музиката, и в театъра. Използвахме това – например дадохме възможност за изява на Стефан Цанев – тогава той бе в дълбока немилост. Така за пръв път в страната на сцената на нашето читалище „Йордан Йовков“ се реализира музикално-поетичен спектакъл по стихове на поета. А после в драматичния театър бяха представени и негови пиеси – в т.ч. любимата ми „Последната нощ на Сократ“ с участието на Наум Шопов, Васил Михайлов и Доротея Тончева. С особено внимание се занимавахме с всякакви инициативи, свързани с децата и младежите. Пък тогава голям размах и сила набра движението „Знаме на мира“. Знаех, че самото название и девизът на Асамблеята се опират на идеите на Николай Рьорих – през 1975 видях в Руския музей на Санкт Петербург първата негова изложба и чух словото на сина му – Светослав Николаевич – също художник. Рьорих наистина е необикновена личност – велик художник и мислител, но е автор и на първият международен договор за опазване на световното културното наследство – Пакта Рьорих, който е подписан от много държави през 1935 година в кабинета на американския президент Франклин Рузвелт. А заслугата на Людмила Живкова и нейния тогавашен екип е, че ориентираха тези идеи към децата. През 1982 година с Веско Василев, който тогава отговаряше за тази дейност – с група наши талантливи деца бяхме на втората международна среща – беше нещо изумително. Аз не знам друго събитие в най-новата ни история, което да е получавало толкова голям положителен отклик в света – то беше под егидата на ООН и бе подкрепено от ЮНЕСКО, Уницеф и десетки други международни организации… Сега се знае, че в четирите му издания са участвали общо 3900 деца от 138 държави и никак не е случайно, че през 1987 година ООН удостои нашето движение със званието „Вестител на мира“… Но за мен много важно бе и друго – въодушевлението на българските деца – по училища, детски градини, в градове и села се организираха хиляди различни прояви – фестивали, изложби, концерти, литературни четения, срещи, театрални постановки, кинопрожекции… А в Добрич и окръга се създадоха и специални студии, в които нашите актьори, художници и музиканти работеха с надарени деца. Мисля си, че тогавашната атмосфера и създадените нагласи за интерес към изкуството бе нещо чудесно; нещо, което за жалост сега ни липсва… В дейността с децата, разбира се имаше и ентусиазъм, и радост, но и проблеми, които често трябваше да се решават „в движение“. По време на Седмицата на детската книга и изкуството за деца, когато много наши творци и гости от столицата и страната посещава училищата в окръга, в напрегната им програма възникваха и неочаквани трудности. Така в едно от тервелските села на среща – заедно с Елка Няголова и Евелина Ханджиева – трябваше да бъде и писателят Богдан Митов, комуто обаче се наложи по спешност да се върне в София. От съвета за култура ги съпровождаше Иван Вълканкин – светла му памет – и от нямай къде и той се включил в мероприятието. Учителките естествено грижливо са подготвили децата с подходящи въпроси. Като дошъл реда на Иван, той обяснил, че писателят Митов за жалост го няма. Но децата вероятно не са го разбрали и продължили да му задават предварително заучените въпроси – за поезията, за детството му, за любимите му книги и прочее. След няколко неуспешни опита да докаже, че не е Митов – Иван махнал с ръка и започнал да говори за себе си, а в края – да рецитира детски стихове, които помнел – той си бе филолог… Децата останали доволни – това бе най-важното; но ние, колегите му дълго го „величаехме“ като писател и често „невинно“ го подпитвахме какво ново стихотворение е написал през последните дни…

В ония години децата и юношите сякаш четяха повече – може би защото нямаше толкова телевизии и интернет, който ти дава наготово смляна информация; живо се интересуваха от кино и музика; бяха по-любознателни и активни, но и ставаха все по-взискателни към това, което им предлагаха нашите културни институти. Затова се налагаше да се търсят по-съвременни форми за работа с тях. В това отношение много деен бе Младежкият дом – създадоха се нови клубове за кинолюбителите и фантастиката – там и аз за пръв път гледах филми като „Птиците“ на Хичкок и ред други американски и западноевропейски филми, които не излизаха на големия екран и дори още не бяха преведени – синхронен превод осъществяваше тогава Дона Куюмджиева – наша колежка от съвета за култура. Тогава за пръв път в страната направихме и видео дискотека – чудо невиждано – с голям екран и прожекционно устройство „Сони“…

***

Особено силни и успешни онези години бяха и за Кукления театър „Дора Габе“. Добре си спомням, когато Николай Кателиев, който след няколко години работа в съвета за култура стана директор на театъра, след основателката му – легендарната Руска Цекова – дойде при мен и предложи да поканим като режисьор Стефан Москов. Дебютната постановка на този млад тогава творец бе „Някои могат, други не“ – по Е. Шварц и М. Минков през 1986 с участието на невероятната Мая Новоселска. За мен това бе спектакъл, в който отчетливо имаше два плана – един за децата и втори – смел, остроумен и провокативен протест срещу статуквото – за възрастните. Само след няколко месеца – след шумния успех на този спектакъл, на който присъствах и аз в Националния дворец на културата – за нас стана ясно, че за съжаление, тези страхотни творци едва ли ще останат задълго при нас. Така и се случи – след две годишна работа в нашия театър те заминаха за София. А след известно време се появи и култовия им спектакъл „Улицата“. Добре е обаче, че нашия Куклен театър запазва и до днес този новаторски дух на импровизация, динамика и вдъхновение…

***

Въобще – тогава, през 80-те настъпваха интересни времена, които сякаш най-осезаемо резонираха именно в изкуството. Необходимостта – и неизбежността – от промяна сякаш вече се усещаше и в тогавашния политически елит – може би тъкмо затова във втората част на десетилетието започнаха и доста опити за някакво преустройство в управлението. Но за това – после…