Най-убедителна изборна победа в България печели през 1940 г. цар Борис III за 25-ото народно събрание. Негова е идеята да се предложат десетки безпартийни кандидати за депутати. От 160 народни представители 107 прекрачват прага на Народното събрание за пръв път. Те са задължително безпартийни – военни, общественици, интелектуалци и индустриалци. 36 са били и в предишното народно събрание, а 17 в различни години преди това. Изборите са доста странни и се провеждат повече от месец на различни места. Завършват в София и Стара Загора на 28 януари, два дни преди рождения ден на царя. Така се оформя мнозинство от 142 гласа, или 88 на сто, което избира за министър-председател Богдан Филов и ще подкрепя политиката му, насоките на която дава Борис III. Тук трябва да имаме предвид, че това не е резултат на една партия, защото такава няма. По наложената традиция изборите нито са свободни, нито са демократични. Намесил се е Никола Гешев, който дава заповед на два от отделите на Държавна сигурност да следят неотклонно опозиционните политици.
Най-голямо внимание са заслужили Александър Цанков, Никола Мушанов, юристът Петко Стайнов, Кръстю Пастухов и Кимон Георгиев,
който не влиза в парламента. Лидер на опозицията става Никола Мушанов. Десет са избраните представители на Работническата партия (комунисти). Социалдемократи и земеделци от някога славното БЗНС, дори и Стоян Омарчевски, са подчинени от новото мнозинство. Той умира от инсулт през 1941 г., но е съден задочно от Народния съд. При защитата адвокатът му Стефан Димитров казва: „Грижата на цар Борис и камарилата му беше да се издирят, а ако не могат да се намерят, да се извадят от възглавниците хора, които просто да бъдат поставени на ръководните места на държавата, които да проведат оная външна и вътрешна политика, която на този самодържец беше най-угодна.“ Омарчевски не е осъден, нито пък му е конфискувано имуществото, защото къщата му на столичната ул. „Иван Шишман“ е разрушена напълно от англо-американските бомбардировки.
Той обаче е живата връзка с най-големия изборен резултат, постиган от една партия до днес.
БЗНС печели 53,8% от гласовете през 1923 г.
Само за 5 години, откакто е в управлението, най-напред като коалиционен партньор, а после самостоятелно, от ноември 1918 г., съюзът е увеличил над 4 пъти гласовете за себе си. В 18-ото народно събрание земеделците имат 85 депутати, 47 са комунистите. Стамболийски касира избора на 13 депутати и предизвиква нови избори. В 19-то земеделците вече са със 112 депутати, комунистите с 48. Вместо да се коалират, те все по-яростно се нападат. И в това народно събрание Стамболийски не среща пълна подкрепа, подава оставка и пак се отива на избори.
Те са на 22 април 1923 г. Появил се е и нов политически противник – Конституционният блок. Там са представителите на старите партии, сериозно уплашени от референдума за признаване на вината на старите партии за националните катастрофи и даването им на съд. В деня на изборите над 5000 души от въоръжения отряд на БЗНС, Оранжевата гвардия, пристигат в София, за да следят правилно ли се гласува. Тук ще цитираме резултатите на някои от по-големите тогавашни окръзи. За Софийски: за Блока – 29 815, земеделци – 51 365, комунисти – 19 185, либерали – 8146, широки социалисти – 5322. За Пловдивски: за Блока – 19 210, земеделци – 52 204, комунисти – 20 453, либерали – 6340, широки социалисти – 3397. За Русенски: за Блока – 4854, земеделци – 48 436, комунисти – 6516, либерали – 5663, широки социалисти – 942.
При откриване на сесията на Народното събрание едва месец след изборите Стамболийски заявява: „Твърдо и решително изразената народна воля на 22 април т.г., резултат на която сте вие, е още едно доказателство, че
пътят, който сме избрали да вървим след войните и тежките национални катастрофи, е път прав и сигурен
Високо порасналото политическо съзнание у българския народ, неговата девствена и будна съвест и неговата свободно проявена воля подчертават още по-осезателно политиката на мир, сговор, творчество и култура, която смело води България, оная България, която оцеля и заживя след тежките и болезнени национални преживявания.“
Дали е подозирал, че само 18 дни по-късно ще е свален с преврат?
През 1920 г. населението на България е 4,8 млн., над 70 на сто – селско, но и бедно в огромната си част. Стамболийски при всичките реформи, които прави, се опитва да защитава най-вече неговите интереси. На всеки крупен земеделец оставя до 300 декара земя. Останалата свободна се раздава на малоимотните и обезземлените. Прави и съдебна реформа, като създава „подвижни мирови съдии“, които решават делата по места в малките градове, дори и в селата.
Приема Закон за водните синдикати и водата става сигурен източник на национално богатство. Прави прогимназиалното образование, по днешному 8 клас, задължително. Създава стотици нови училища, включително и в селата. Приема не само закон за българската литература, но и за детската, за търговията с книги и отдаване на почит към българските писатели. Изгражда пристанища и фабрики, но определя и правила за поддържане на речните корита. Въвежда прогресивния данък за общия доход, изменение на отчетността на предприятията в полза на държавата и правила за облекчаване на жилищните нужди на населението и насърчаване на строежите. Не на последно място е и грижата му за благоустройството на села и градове. Все така в законова форма облича и създаването на фонд за изграждане на паметник на незнайния български войник и сграда на Народната опера. Общо неговото правителство предлага над 200 закона, приети от земеделското мнозинство в Народното събрание.
Това, което остава встрани от неговата многостранна реформаторска дейност, е, че той е първият министър-председател, който приема програма важните въпроси за България да се решават с референдуми. Приетият от неговото правителство Закон за трудовата поземлена собственост е в сила и до днес.
Поуката обаче, която остави за бъдещето, е, че всяка власт, опираща се на пълно изборно мнозинство и извършваща понякога, като се налага, със сила реформи, неизменно си носи последствията в традиционно трудно податливо на промени общество, каквото е българското.
Най-много народните представители са били 577, най-малко – само 47
В Търновската конституция никъде не е определен мандатът на едно правителство. Казано е, че изпълнителната власт и органите принадлежат на княза, действат под неговия надзор и той назначава и уволнява министрите. Рекордьор начело на правителство по време на нейното действие без прекъсване е Стефан Стамболов с 6 г. и 9 месеца от 1887 до 1894 г. След него, но вече в две последователни правителства са Васил Радославов с 4 г. и 11 месеца от 1913 до 1918 г. и Константин Стоилов, наследил Стамболов – 4 г. и 8 месеца от 1894 до 1899 г. След 1944 г. пръв по време, но вече три пъти начело на последователни правителства от 1956 до края на 1962 г. е Антон Югов – 6 г. и 7 месеца. В по ново време по най-дълго заемане на министърпредседателския пост рекордьори са двама, които и по два пъти са били начело на правителството – Станко Тодоров води на Тодор Живков. Той е бил такъв 9 години и 11 месеца от 1971 до 1981 г. Тодор Живков е втори с 8 г. и 7 месеца от 1962 до 1971 г.
По брой заемания на министърпредседателския пост пръв е Александър Малинов – два пъти последователно за 2 г. и 8 месеца от 1908 до 1911 г., още два последователно за по няколко месеца през 1918 и пети път през 1931 г. за 3 и половина месеца. В класацията следват по 4 пъти начело на изпълнителната власт Петко Каравелов – от 1880 до 1901 г., Стоян Данев, първите три пъти последователно за 2 г. и 6 месеца от 1901 до 1901 г. и още два месеца през 1913 г. 4 пъти министър-председател, но общо за по-малко от 3 г. и два месеца от ноември 1935-а до февруари 1940 г. е бил Георги Кьосеиванов. По три пъти освен изброените по-горе са били Драган Цанков, Константин Стоилов, Васил Радославов, Никола Мушанов, Кимон Георгиев – през 1935 и 1946 г.
В най-ново време рекордьор начело на Министерския съвет е Бойко Борисов с резултата на Станко Тодоров – общо 9 г. и почти 11 месеца. Все начело на коалиционни правителства. Най-високият резултат на ГЕРБ на парламентарни избори бе през 2009 г. – близо 40 на сто, и през 2014 и 2017 г. – почти 33 на сто. Борисов на два пъти подава оставка.
Подобно на Бойко Борисов, който начело на правителството изкара пълен едва третия си мандат, това, но от първи опит направи Иван Костов през 1997 г. Коалицията „Обединени демократични сили“, на която бе начело, спечели 52,26 на сто от гласовете за 38-ото народно събрание и увеличи над два пъти гласовете си от предишните избори. За тях гласуваха 2 224 000 души от 4,4 млн. Да припомним, че в коалицията членуваха и ДПС, Българската евролевица, Българският бизнес блок и ВМРО. Първите три се оттеглиха предварително, а ВМРО по време на управлението.
Предизборните насилия и побоища са познати още от избора на депутати за Второто велико народно събрание в Свищов. Тогава за пръв и единствен път по време на избори в някои околии е обявено военно положение и се гласува под дулата на оръжията. Въпреки това Консервативната партия, която подкрепя исканията на княз Батенберг за извънредни правомощия, печели 154 места от общо 307. Оттогава, с изключение на 43 години, защото дори и в първите две след 1944 г. – Двадесет и шестото НС и Шестото велико народно събрание, всички загубили се жалват от побоища и терор по време на избори.
Две от българските правителства са назначени без указ на княза и без решение на Народното събрание, което не заседава по това време. И двете са по времето на преврата и контрапреврата през 1886 г. срещу княз Батенберг. Първото, на митрополит Климент, от 9 до 12 август, декларира отказа си пред главнокомандващия Петър Груев. Той пък подава оставка заедно с тази на правителството на Петко Каравелов на 16 август. Те пък са предизвикани от Прокламацията към българския народ, която регентите Стефан Стамболов и Сава Муткуров пишат от Търново, в която обявяват: „За главнокомандующий на всичките Български войски остава и занапред г. Подполковник Сава Муткуров. Г. Васил Радославов се назначава за Министър-президент и Министър на Вътрешните работи…“. Двете предишни правителства изкарват съответно 3 и 4 дни. На 26 август княз Батенберг, вече в изгнание, подписва указ за избора на Радославов. Другото четиридневно правителство е избрано в дома на покойния Димитър Петков ден след неговото убийство и определя за министър-председател Димитър Станчов. Княз Фердинанд го утвърждава на 2 март. На 5 март обаче Станчов подава оставка и Фердинанд пише нов указ, с който назначава д-р Петър Гудев за министър-председател.
Докато се чуват гласове, че 240 народни представители са много, ето и хронология. Най-малко депутати е имало в Третото обикновено народно събрание – само 47. Най-много освен във великите народни събрания, в които достигат при Четвъртото до 577, а в предходното до 493, в обикновените са в Четвъртото от 1962 до 1965 г. – 321, в Петото и Шестото преди 1944 г. съответно 285 и 276, в Двадесет и второто, Двадесет и третото и Двадесет и четвъртото, пак преди 1944 г. – 267, 275 и 283. Извън класацията са депутатите от 1966 до 1990 г., които с едно изключение от 416 са все 400.
Най-дълго са просъществували народните събрания по време на войните. Седемнадесетото е заседавало от 1914 до 1919 г. След него е Двадесет и петото от 1940 до 1944 г. От 19 май 1934-а до 22 май 1938 г. Народното събрание не заседава, защото е разтурено от политическия кръг „Звено“. Тридесет и осмото заседава 1443 дни от 2001 до 2005 г., а Четиридесетото – 1445, а Четиридесет и четвъртото – 1437.
Най-висока избирателна активност има при изборите за Седмо велико народно събрание през юни 1990 г. – над 90 на сто. Гласуват близо 7 млн. души. Печели преименуваната БКП с 52,7 на сто от гласовете. СДС има 36 на сто по данни на БТА.
В цялата си 147-годишна история Народното събрание не е заседавало общо 6557 дни, което прави близо 18 години. Най-продължителен е периодът от 19 май 1934-а до 22 май 1938 г., общо 1421 дни. Другият по-дълъг период е около 9 септември 1944 г. – 476 дни. В „по-обикновени“ години между Осмото и Деветото народно събрание през 1896 г. има 294 дни.
От 1881 до 1884 година народните представители заседават без умора и през всичките 12 месеца на годината. От 1888 до 1896 г. – само по три месеца. Рекордът бе подобрен с по месец по-малко през тоталитарните 1952, 1953, 1963, 1965, 1988, както и в демократичната 1995 г.
