В журналистиката и политиката не бих променила нищо, казва вицепрезидентът в откровено интервю броени дни преди да навърши 60 г.
Още акценти от интервюто:
- Никога не съм си крила годините, дори започвам срещите с това на колко съм – смятам, че е предимство
- Грешно е клишето, че политиката е мръсна работа, така говорят неуспелите в нея или тези, които изобщо не са за политика
- Когато смених телевизията с БСП, разбрах колко бързо човек може да загуби много приятели. Буквално за една нощ
- Обичам Пипи, защото това малко смело момиче има едно невероятно качество – че стои много твърдо на земята. Пипи никога не е падала
– Каква е Илияна Йотова извън политиката? Целият ви съзнателен живот е свързан с нея, но каква сте у дома като съпруга, майка, приятел, домакиня, а вече и като баба?
– Харесвам се. Искам да бъда грижовна, обичаща, мотивираща и силна. Дали успявам, не зная, другите да кажат. В едно съм сигурна – не съм им достатъчна като присъствие, време, внимание. Чета го често в очите им. Късно е да ме променят.
– Коя е думата, която ви описва най-добре?
– Три са – амбиция, дисциплина, добронамереност.
– Кое свое качество не харесвате?
– Емоцията. Не можах да се преборя с нея. И като не мога, се утешавам, че е чар.
– Като красива и успяла жена имате ли вътрешна съпротива срещу афиширането на годините?
– Никога не съм ги крила. Напротив – понякога започвам срещите с това на колко съм. Считам, че е предимство.
– Каква е личната ви равносметка на първите 60 и следващите 60?
– Рано е за равносметка. Това е отговорът и за следващите 60.
– Познаваме се отдавна и зная, че извървяхте вашия път по стълбата на властта стъпка по стъпка, упорито, с много учене и надграждане, минавайки през цялата партийна йерархия – каква лична цена платихте?
– Няма цена, нито плащане. Харесвам и държа на всеки момент от биографията си. Биографията дава сила и те подготвя за следваща стъпка, затова няма как да плащаш.
– А бихте ли променили нещо, ако имахте такава възможност?
– Съжалявам, можех да имам по-голямо семейство. Много обичам децата и младите хора. Това е в личен план. Що се отнася до работата ми, и в журналистиката, и в политиката не бих променила нищо. Ако днес трябваше да си избирам професията, пак щях да ги избера. Много ми дават. Най-вече срещите с хората, обичам да ги слушам, да помагам, да съпреживявам. Те ме правят богата на идеи, карат ме да усещам живота около мен.
– Кой е вашият учител/пример в политиката?
– Хубавото е, че много рано влязох в политиката. Препоръчвам никой да не се страхува от нея, грешно е клишето, че политиката е мръсна работа, така говорят неуспелите в нея или тези, които изобщо не са за политика. Не можеш да работиш като репортер, редактор или шеф на „Новини и публицистика“ в БНТ и да не се занимаваш с политика. Най-малкото – трябва да си грамотен, а и всеки човек има своите пристрастия.
Имах късмета като директор на пресцентъра на БСП да мина от журналистиката към правене на политика. Това после много ми помогна. Никога няма да забравя първите си стъпки с Николай Добрев и Георги Първанов. Много научих. Научих най-важното – че разумът има сила, че трябва да имаш мечти, да не се отказваш и в най-трудните моменти, да вярваш, че можеш да побеждаваш. Можеш да останеш верен на убежденията си и рано или късно най-големите ти опоненти ще ценят точно това.
– А от кой световен лидер се възхищавате?
– Това стана по-късно. Десетте години в Европейския парламент ме срещнаха с различни хора – националности, политически убеждения, невероятен калейдоскоп, в който можеш да се изгубиш, но можеш да видиш и най-ценното. А най-ценното за мен беше уникалният шанс да слушам, да разговаряме и много да чета от един от последните големи – Жак Делор (френски икономист, политик от Социалистическата партия и първият председател на Европейската комисия с два мандата – бел. ред.). Той беше голямата идея за Европа, беше от изчезващото поколение на истинските мечтатели, от тези, които превръщаха мечтите в реалност. Критичен, но мъдър, благ, но саркастичен, той остави голяма диря в съзнанието ми, дори ме накара да му подражавам. Европа, за която той мечтаеше – на солидарността, на равноправието, на просперитета, на перспективата, на богатата, на можещата Европа, за съжаление, не я постигнахме. А има връщане назад. Чувствам се като предател на паметта му.
– Казахте, че обичате да слушате хората. Вие по принцип сте човек, който не само слуша, но и чува хората, търсите мнението им и кабинетът ви винаги е отворен за граждани – това ли е „рецептата“ ви за видим вицепрезидент?
– Нямам „закован“ приемен ден. Вратата ми е отворена винаги. През 2016 г. с президента Радев казахме на хората, че конституцията ни дава най-важното правомощие – да говорим от тяхно име. Няма как да говориш от името на хората, без да ги чуваш. Обичам работата си. С президента Радев сме добър екип, имам неговата подкрепа, както и той може да разчита на мен.
СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ
– Защо оставихте Брюксел и решихте да се кандидатирате за вицепрезидент?
– Предложението дойде от структурите на БСП. Дадох си сметка, че работих достатъчно като евродепутат, а когато работата се превръща в рутина, е време за нови предизвикателства. Убедена съм и днес, че това, което научих там, е полезно и за политиката в България. Нямах никакво колебание и когато Румен Радев ми предложи заедно да продължим за втори мандат. Исках да продължим заедно, защото му вярвам.
– Кое е най-голямото предателство, което сте преживели?
– Това са тежки думи. Приемам, че по-скоро има битки по пътя, които човек или печели, или губи. Ако съм ги загубила, трябва да потърся вината в себе си, не съдя другите. Всеки е свободен да постъпва както намери за добре. Дано сутрин вижда красиво лице в огледалото.
– Може ли човек в политиката да има истински приятели, или хората около вас са “снимка” на момента и на положението, в което сте?
– Когато смених телевизията с БСП, разбрах колко бързо човек може да загуби много приятели. Буквално за една нощ. Сигурно такива са били времената. Мнозина направиха опит да си възвърнем отношенията – те искаха, но вече аз не исках. Принадлежа на “избраното” поколение на прехода, смени се не просто една политическа система с друга, промениха се усещането и правилата за живот. Всички се лутахме, но нищо не извинява, когато унищожаваш приятелство заради конюнктура. Затова обичам и ценя хората, с които останахме приятели. Най-близките не се занимават с политика.
– Накъде след втория мандат?
– Не съм мислила. Животът е по-мъдър и чакам изненади от него.
– Може ли да имаме жена президент?
– Аз не обичам клишето “жена в политиката”. Какво означава това? Аз искам да имам своя собствен профил, специфика, лице. Не защото съм част от жените в политиката, а защото съм аз, Илияна Йотова, която има такива качества, професионални умения, излъчване, стил, професионализъм. Искам си моя профил. Не знам как го оценяват другите хора, но ще кажа това, към което винаги съм се стремяла – да вадя на преден план и в работата си качества, които са ми дълбоко присъщи: умението да слушаш хората, да ги чуваш, да си спокоен, да си компромисен, да си мек и едновременно с това да не отстъпваш от принципите си, с една за мен естествена твърдост. Към това се стремя независимо от постовете, които съм заемала. А дали съм го постигнала – ще кажат другите.
Не обичам и другото клише – някой да ми каже, че съм мъжко момиче. Аз не обичам да съм мъжкото момиче, аз искам да съм жена. И да успявам като жена.
А на вашия конкретен въпрос – надявам се да сме надживели предразсъдъците.
– Какво ви казаха мъжете до вас, когато решихте да се занимавате с политика – баща ви, съпругът ви?
– Баща ми, Бог да го прости, беше против, защото смяташе, че ще се сблъскам с отричане, унижения, обиди, недооценка. Защото му се е искало да съм повече време със семейството си. Като всеки баща е искал да ме защити.
Аз винаги избирам онова, което съм решила. Така беше навремето, когато избрах училището си – моите родители много настояваха да уча в английската гимназия, аз казах: Не, ще уча във френската гимназия. После казаха: Ще учиш медицина. Казах: Не. После казаха: Ще учиш право, пак казах: Не.
Тогава през 1997 г. ми помогна и Иван Костов, или по-скоро тези, които “спусна” в БНТ. Хвърли ме в политиката, защото не бях седесар. Оттогава ненавиждам чистките, а дваж повече ненавиждам тези, които ги правят. И не съм си спестявала отношението към тях, независимо дали е за свои, или за чужди.
Разбира се, най-важна беше подкрепата на моя съпруг. Знаеше, че искам да се занимавам с политика. А и когато нещо реша, ще го направя.
– Записвате ли това, което преживявате в политиката? Какво би било заглавието на вашите мемоари?
– Не съм мислила да пиша мемоари. А дали вече някой чете такава литература? За мен това е най-трудният жанр. Мемоарите означават освобождение – от пристрастия, от преживявания, от усещане. Не съм готова за това. За каквото и да пишеш, мемоарите си остават романът на собствения ти живот и говорят много повече не за събитията и личностите, за които пишеш, а за теб самия.
– И все пак – кой етап от живота ви би бил “пиронът” в тях, ако към днешна дата вече ги пишехте?
– Може би събитията от 1997 г. Но още не е минало достатъчно време да бъдат оценени. Те не бяха само смяна на една политическа власт с друга, предопределиха европейския път на страната ни, развитието, върнаха Сакскобургготски в България, родиха нови политически партии. Но и доказаха нещо много важно – че никой не трябва да злоупотребява с търпението на българите. Това беше първият политически урок. Преломна беше тази година и в професионалния ми живот – от човек, който отразява политиката, да отида сред онези, които я правят. И това е голям скок.
– Готова ли сте днес да разкажете вашата версия за събитията тогава?
– Да припомня, че тогава работих в една от най-неврологичните точки – “По света и у нас” на БНТ. Частните медии още прохождаха и новините на обществените медии бяха безалтернативни. Всяка вечер в 30 минути събирахме цялата политическа криза в страната – обективна и субективна, мнения и гледни точки, разделение и обединение в обществото, лутането и търсенето. България наистина беше на прага на гражданска война. Мъдри политици не я допуснаха – и отляво, и отдясно. А как се стигна до тези събития, ето тук разговорът вече може да бъде много интересен.
– Звучите ми малко като Ал Пачино и “Да разлаем кучетата”…
– Винаги има такъв момент. Има много какво да се напише, но са живи хората, които са взимали тези решения, а те са отговорни и пред съвестта си какво са решавали в действителност, а какво са подавали на нас, медиите. БНТ беше едновременно част от справедливия протест на хората, но и част от осигуряването на новата политическа власт.
– Това ли е най-тежкото решение – смяната на телевизията с БСП?
– Всичко стана много бързо. Николай Добрев имаше в ръцете си списък с предложения за гражданска квота, предстояха извънредни избори. Ето това предложение отказах, но се съгласих да дойда в пресцентъра на БСП. Имаха нужда. Мнозина се отдръпнаха, може би от страх, от малодушие, от самосъхранение, но останаха и много истински хора. Над лявата партия стоеше заплахата за забрана, мнозина политици пък казваха, че трябва да бъде оставена в забвение, защото това е най-краткият път към нейното отмиране. Вижте какво се случи с много такива партии в Европа – почти не останаха. Дадохме си дума всички, които останахме в студените стаи на “Позитано”, че ще излезем от тази криза заради хилядите честни хора, членове и привърженици на тази партия, и защото има потенциал, и защото можем да предложим добри политики за България. Никой не вярваше, но първият пробив дойде през 1999 г. на местните избори – БСП направи равен резултат с управляващата десница. На първия ми брифинг през 1997 г. като ръководител на пресцентъра на БСП при обявяването на съкрушителния резултат от едва 23% си казах, че един ден ще обявя и победата на БСП на парламентарните избори. Това стана 6 години по-късно. Днес са ми останали две знаменателни снимки от изборната нощ през 1997 и 2005 г.
– Кое е най-тежкото ви решение?
– Не обичам такива определения. Не знаеш какво ще ти поднесе животът. Колкото и да е тежко, трябва да мобилизираш всичко в себе си и да взимаш решения, да преодоляваш. Но ако говорим в човешки план – това беше убийството на баща ми. Нищо не ме е прекършвало така. Трябваше да мине време, за да осъзная какво ме е сполетяло. Първоначалната реакция и болка са силна емоция и човек не си дава сметка за много неща. Истинската болка идва след това, когато разбереш загубата и липсата. И разбираш колко не си готов. Даваш си сметка какво огромно място е заемал един баща в живота ти, за всичко, което не си разбирал, че ти дава. Липсваше ми критичният тон, нетърпящо възражение изискване да бъда най-добрата, без всякакъв компромис, че съм изморена, не ми се занимава или се разсейвам. Съзнаваш как всичко това те изгражда като човек и ти остава само да благодариш. Но най-голямата болка си остава – празнотата. И тогава е добре, че имаш майка, която е до теб с цялата си обич, и сестра, невероятно силен човек, която ти е и опора, и защита, и вдъхновение.
– За какво плачете?
– Казах, че съм прекалено емоционална – от стих, от филм, обожател съм на европейското кино. А там има много за какво човек да поплаче. И се насълзявам всеки път, когато слушам химна. Плаках от радост на 5 март в 15 часа, когато се роди внукът ми. Сякаш сълзите ми отмиха всичко лошо и грозно и ме вкараха в един нов и чист свят.
– Коя приказка ще разкажете първо на внука си?
– Ооо, слуша приказки от момента, в който се появи. Той има чудесни родители, които му четат приказки още от първия ден. Убедени са, че като най-малки, без да разбират сюжети и герои, красивите думи и звуци стигат до тях. А когато поотрасне и почне малко да разбира, първо ще му прочета “Пипи Дългото чорапче”. Това е моята любима книга.
– С какво ви е пленила Пипи?
– Със силата. Обичам силните хора и колкото и метафорично да изглежда, искам и аз всеки ден, като идвам на работа и си подреждам деня – да вдигна коня.
– Червената ви коса аналогия с Пипи ли е?
– Аз си вървя с този образ, защото когато бях малка, косата ми беше много рижа, с чипия нос и луничките по лицето – така ми казваха всички в класа. Аз продължавам да си я препрочитам, това е изключително мъдра книга, колкото и да е детска. Защото това малко смело момиче има едно невероятно качество – че стои много твърдо на земята. Пипи никога не е падала.
– А как бихте описали това, с което се занимавате, на своя внук?
– Той е много малък още. Събирам снимки, покани, табелки с моето име. Един ден просто ще му разкажа какво съм правила. Той трябва да знае какво съм правила, както трябва да знае какво е правил и дядо му. Защото това е родовата памет. И един ден той ще бъде силен с нея.
– Това ли е скритото хоби, което имате – събирате снимки и покани?
– Не, това не ми е хоби, а поставена задача. Той сигурно някога ще изхвърли цялото това “богатство”, но преди това ще ги е разгледал и ще има представа за нас – неговите баба и дядо.
Имам много хобита. Заради тях скоро няма да има къде да се разминеш в моя дом. Пазя събирани през годините броеве на вестник “24 часа” например – и някои от първите, и някои специални за мен. Пазя списание “Тема”, което вече сигурно мнозина са забравили. Списание “Ема”. Това са редки избрани броеве. Не са броеве с мои интервюта или писано за мен, но са неща, които са ми харесали, хора, които са се изказвали или са писали. Когато човек е журналист, това никога не умира в него. И е много хубаво, когато седнеш и си препрочетеш тези неща.
Освен това – знаете, че съм голям почитател на френския език и култура. Имам събрана френска музика от началото на ХХ век, може би една от най-богатите колекции, на най-различни носители – дори такива, каквито младите хора не познават.
– Френската ли е вашата музика?
– Да. Това е музиката, която ме успокоява и мотивира. Търся нови изпълнители, нови текстове. В тази музика текстовете имат значение, има поезия. Влизам в сайтове, чета за нови изпълнители, композитори, автори.
– А помните ли песента от първия си сватбен танц?
– Вече не си спомням. Когато човек е на 21 г., дали пък това е най-важното нещо?
– Каква е тайната за стабилния брак, който имате със съпруга си Андрей вече толкова години?
– Живот и здраве, догодина ще станат 40 г. брак. Познаваме се няколко години преди това и оттогава сме заедно. Много е простичко – тайната е любовта. Ако един ден иска да ми направи подарък, нека да ми напише едно малко редче от невероятното стихотворение на Фотев “Колко си хубава!”. А то е: Не се щади, обичай ме!
Любовта се променя с годините, но не отшумява. Не е навик, а отключва разбиране, взаимност, желание да бъдеш с един човек, да си говориш с него или просто да сте заедно в една стая. Опитваме се да изхвърлим медицината и политиката, когато споровете станат много остри. Проф. Йотов е вселена, енциклопедия – можеш да говориш с него за всичко. Или просто да го слушаш как свири на китара, или търси нова картина от любим автор. Може би е време и за нов мой портрет.
– Всички, които ви познават, знаят, че сте безнадежден работохолик – трудно ли се живее с вас?
– Трябва да попитате него. Ние пораснахме заедно. Когато човек е на 21 г., както бях аз, и той на 25 г., много по-лесно привиквате един с друг. Ние си знаем всичко. И колкото и да звучи невероятно, кризи в нашия брак не е имало.
– Коя е рецептата, която ви вдъхновява в кухнята?
– Обичам кулинарията и се отдавам на нея във всеки момент, в който имам няколко часа. Обичам да експериментирам и да си съставям рецепти. Цар съм на сосовете, на изненадващата комбинация от вкусове. Кулинарията е като моден дизайн. Едно копче прави дрехата, една подправка може да направи от едно ястие шедьовър.
– Кое е любимото ви?
– Напоследък експериментирам много с меласа, с джинджифил, с див черен пипер, който няма нищо общо с черния пипер, с който сме свикнали. Човек трябва да познава подправките, защото това е голямо изкуство – така, както можеш да направим шедьовър, така и голям гювеч.
– А на Максим какво готвите?
– Записаха го на детска кухня и резултатът не е блестящ, не я харесва. Но аз не съм типичната баба. Синът ми и снаха ми се занимават изцяло с него. Това са съвременните млади хора. Ние сме отгледани от баби, майка ми и свекърва ми помагаха много за моя син, такива бяха времената – като работиш в телевизията, нямаш много време, а и след това с пътуванията, после Брюксел.
– Тоест – вие не сте ефективна баба?
– Не, не съм. Но те не ми се сърдят. Защото и сега работата ми е такава, че физически не мога да отделям много време. Сигурна съм, че в един момент ще съжалявам много. Така, както съжалявам сега, че трябваше да отделям повече време за сина ми, той порасна сам.
Българите зад граница са нейна кауза
– Българите зад граница са ваша кауза, но 8-а година не успявате да превърнете в реалност идеята си за Български национален културен институт тип “Сервантес”. Какво трябва да се промени в отношението на държавата ни към тях?
– Нека да разделим двете теми. Никога не сме слагали разделение между българите, които живеем тук в България, и българите зад граница. Това са нашите родители или деца. Нашите общности по света имат различни проблеми – едни са историческите диаспори, други са новата миграция.
Общото обаче – нямаме национална подредена политика не за българите в чужбина, а с българите в чужбина за България. А те са огромен потенциал – за лобиране на страната ни навън, за разширяване на българското влияние, за съвместни инвестиции и проекти. Нашата отговорност е да запазим българщината, децата им вече се раждат там. Трябва ни повече самоуважение – помежду ни, към институциите и към държавата. Както знаете, отговарям за даване на българско гражданство. От няколко години се борим за промяна в закона – хората, които получават български документи, да имат поне един тържествен час за това, да чуят българския химн, част от българската конституция. Да се чувстват специални, че са станали българи, а не да получават документите си по пощата. Разбирате ли какво самоунижение е това – сякаш самите ние казваме, че това не е важно. Да си гражданин на една държава, не означава просто да имаш документ, с който да се легитимираш или да пътуваш в чужбина. Това е самосъзнание, самоуважение, да искаш да бъдеш българин.
Може да ви изглежда странично, но и това е тема от голямата тема за самочувствието ни като българи. Обичаме и се радваме, когато другите признават дългата ни история. В България има цивилизация, възникнала на основата на солница, на 7000 години. По-стара от египетските пирамиди! И не говорим за първобитни хора, а за хора, които са знаели цената на този продукт, произвеждали са го и са търгували с него по-добре, отколкото със злато. Предметите, които са намерени там, говорят наистина за много висока цивилизация. Една от най-старите държавно устроени империи е България.
Ето за това самочувствие става въпрос. Да се говори за този език, за тази култура. Да се говори за България не само с безобразните клишета: най-бедната, най-изостаналата, най-безперспективната, най-обезлюдената държава. Когато си служиш само с тези клишета, ти самият губиш всякаква енергия, защото песимизмът е нещо страшно, което удавя всичко в човека. И ако нещо не допускам за себе си, това е да ме заливат тези депресивни и песимистични вълни, че тук живеем едва ли не в периферията на света. Не е ли добре да имаме свой културен институт както всяка европейска държава, да говорим и за историята, и за това колко богата е България днес със своята култура, да разширяваме влияние и да правим така, че нашите общности да имат още едно място, в което да учат език, да карат другите да учат български, да пеят нашите песни и да познават културата ни.
