Продължавам да мечтая и тренирам на 100 г. да пробягам 100 м за 30 секунди

• Грешка е, когато родители насила карат децата си да изберат специалност, аз не съм се месил, казва проф. Огнян Герджиков, който на 19 март ще навърши 80 г. Синът му Светослав върви по неговите стъпки в правото, но внукът Александър – не
• Един Герджиков за политиката стига – няма нужда от повече жертви, категорични са синът му и внукът му
• Имам вина – бях прекалено зает, не им обръщах достатъчно внимание, признава професорът. Добър баща и дядо е, отвръщат те

Проф. Огнян Герджиков навършва 80 г. на 19 март. Завършил е право в СУ „Св. Кл. Охридски“, след което развива научна дейност и преподава в Юридическия факултет. Автор на учебници, монографии и десетки статии в областта на търговското право. Изнасял е лекции и доклади в университети и институти в чужбина. През 2001 г. влиза в политиката с царя и НДСВ, избран е за председател на 39-ото НС, но след разпадането на управленската коалиция е свален 1 г. предсрочно от поста. Два мандата е депутат. През 2017 г. е избран от току-що встъпилия президент Румен Радев за служебен премиер, след което напуска политиката. Със съпругата му Светла имат 54 г. брак и един син – Светослав, от него имат внук Александър.

Светослав Герджиков е на 51 г. Завършил е Класическата гимназия, а после право в СУ. Управляващ партньор в Консултантска къща „Велинов и партньори“ от 2002 г. досега.

Александър Герджиков е на 25 г. Дипломира се в Италианския лицей в София. През 2024 г. завършва финанси и контрол в Университет за приложни науки – Avans, Нидерландия. Оттогава работи във финансовия отдел в ASML, Айндховен.

– Професоре, след броени дни навършвате 80 години, но продължавате да сте все така зает, енергичен, духовит, какъвто ви познаваме от много години. Откъде е тази енергия?

Проф. Огнян Герджиков: Ами аз всъщност си наддавам годините. Аз съм на по-малко, но, с оглед на тежестта, се правя на по-възрастен. Извън шегата, това е фамилна черта. Моята майка живя 100 години, баща ми също беше подкарал 93. Така че – дълголетен род.

– Каква е рецептата? По-малко нерви, повече музика, четене, писане, спорт?

Проф. Герджиков: Основното е генът. Не трябва да пречим на гена да се прояви докрай. И това става с един балансиран начин на живот.

– Три поколения Герджиков в един разговор, макар единият да се включва дистанционно през телефона. Колко често сте заедно?

Проф. Герджиков: Тримата не сме често заедно. В последните години Алекс е на доста километри оттук, но слава Богу след няколко месеца се връща окончателно в България.

– Преди много години, Алекс беше на 7 г., вие, професоре, направихте следното признание пред “24 часа”: Бях много добър син, не бях добър баща, не съм добър дядо, но се надявам един ден да бъда добър прадядо. Чувствате ли вина пред сина си и внука си, професоре? И ако сега можете да върнете годините назад, какво бихте променили?

Проф. Герджиков: Наистина не им обръщах достатъчно внимание, защото бях прекалено зает професионално, с много дини под една мишница. И нямах много време за тях. Това го осъзнах, след като вече се поосвободих от многобройните си ангажименти и си дадох сметка колко малко всъщност съм им обръщал внимание. Нещо, което не е добре. Но те, както става ясно, успяха и без мен да израснат.

– Какъв баща е професорът?

Светослав: Добър баща е. Факт е, че не е имал страшно много време за мен, обаче не бих казал, че се е чувствало някакво отсъствие. Той не е бил капитан на кораб далечно плаване, за да пътува и отсъства дълго време. По-скоро ежедневието му беше много заето и натоварено, но сме се виждали сутрин и вечер почти всеки ден.

Това, че той непрекъснато работеше, пишеше, не беше проблем. Даже помня – като малък аз учех на дивана в хола, а той работеше на бюрото. И постоянно слушах класическа музика, защото това е единствената музика, която той слушаше. Така възникна и любовта ми към класиката. Не толкова, колкото неговата, но с удоволствие слушам класика.

– А какъв дядо е?

Алек с: Добър. Много се уча от него. Въодушевяващ човек е. С това, което е постигнал кариерно и в личния си живот е пример как и към какво може да се стреми човек в живота. Дал ми е много добър пример и как да се държиш към близките си и към хората, които обичаш.

– Въпреки че самият той признава, че не е имал много време за теб?

Алекс: Това е субективно. В моите очи, като сравня двамата ми дядовци, не мога да кажа, че съм имал липса от него. Но със сигурност беше и е доста зает човек.

– Светослав, вече като баща вие старали ли сте се да компенсирате в отношенията със сина си?

Светослав: Не ми е липсвало внимание чак до такава степен. Когато баща ми стана председател на парламента и наистина беше свръхзает, аз вече бях студент. Така че не е било някаква огромна липса, че да искам да компенсирам. Но със сигурност съм прекарвал повече време със сина ми, преди той да замине за чужбина.

– А вие, професоре, стараехте ли се с Алекс да бъдете по-добър като дядо, или отново бяхте твърде зает?

Проф. Герджиков: И към Алекс имам известна вина, че не съм му обръщал достатъчно внимание заради моята прекомерна заетост. Но той вече се връща и се надявам да компенсираме това.

– Алекс, защо се прибираш в България?

А лекс: През май се прибираме заедно с моята приятелка, която е българка. Много хора искат да живеят на Запад, но истината е, че като си говориш с българите тук, в Нидерландия, те са точно на обратното мнение. А и гледайки отстрани – доста позитивни неща се случват в България. А и ще е по-добре за нас, ще сме по-близо до семействата си.

– Светослав, вие сте тръгнал по стъпките на баща си в правото. Тежи ли фамилията Герджиков в юридическите среди?

Светослав: Със сигурност тежи. Огромна част от хората започват с нея… Но разликата между нас е, че баща ми е специалист по теория на правото, преподаване, докато аз съм с изцяло практическа насоченост. Даже, когато сме обсъждали някой път казуси, той теоретично е блестящо подготвен, обаче практиката е нещо съвсем различно. Аз пък съм наясно с технологията как се случват нещата.

– Спорите ли често за правни казуси?

Светослав: Не. Имаме си достатъчно други неща, които са по-интересни, за да превръщаме работата в поле за дискусии.

– Имал ли сте ситуация, в който не сте искали да се представите като Светослав Герджиков, а с друга фамилия?

Светослав: Даже в повечето случаи е така. Не наблягам на фамилията си, защото хората са предубедени в някаква степен, имат някакви очаквания и т.н. За мен няма необходимост това да е на първо място. В някакъв момент да, става ясно, но предпочитам това да не е първото впечатление.

– Как се представяте тогава?

Светослав: Светослав, Светльо… Не съм си измислил друга фамилия, разбира се, или други имена, но просто не наблягам излишно на фамилията.

– А Александър с какво се занимава?

Светослав: Завърши финанси в Нидерландия и сега работи в най-голямата холандска фирма. Имат няколко стотин финансисти и вече 2 г. се развива там. Причината се върне в България не е, че работата не му харесва, точно обратното. Просто там животът е по-различен.

Проф. Герджиков: С една дума – тук е много по-хубаво, отколкото там.

– Това, че не тръгна по стъпките ви в правото, беше ли обект на семейна дискусия или го оставихте да си избере какво иска?

Светослав: Не, никой не го е насочвал. Той първо искаше да се занимава с програмиране, IT, после се пренасочи към финанси. Най-важното е да прави това, което го влече. А да не е задължен – защото аз съм трето поколение юрист, той да е четвърто. Няма такива неща.

Проф. Герджиков: Огромна грешка правят някои родители, които насила карат децата да изберат определена специалност. Имал съм такива случаи. Беше преди години – дъщерята на един професор ми се оплака: “Аз съм съвсем различно устроена, артистична професия исках, театър… А пък баща ми – на всяка цена право, право. Сега много ми тежи, ставам 8 часа, в 8 и половина вече ми е лошо от правото.” Това е голяма мъка! Да се карат насила децата да учат нещо, което те не искат.

– Алекс, защо избра път, различен от правото?

Алекс: Мога да кажа, че и дядо ми е играл роля в това решение. Той ми е разказал много за правото, както и баща ми. И двамата са ми обяснявали колко е интересно като наука. И аз го намирам за изключително интересно. Но историята, която разказа за неговата студентка – изключително умна, полагаща доста усилия в правото, но просто то не я вдъхновявало. Разказвал я е и на мен преди години и тя ме накара да се замисля. А и той ми е казвал, че ако наистина искаш да си добър в нещо, трябва да го обичаш. Така че дядо ми даде мотивация да избера посока извън правото.

– Като сподели твоето решение с баща си и дядо си, каква беше реакцията им? Три поколения юристи и изведнъж – черна овца, ако мога така да го нарека.

Алекс: Доста позитивно подходиха и двамата, нямах притеснения да споделя с тях. Със сигурност баща ми щеше да се радва, ако бях избрал право, но никога не е държал да е това. А и сферата, с която се занимавам, не е чак толкова далече от правото – някои неща от теорията по корпоративно право съм ги изучавал и аз в университета, макар и от друга гледна точка.

– А вие ли, професоре, повлияхте на Светослав да учи право?

Проф. Герджиков: Не, не, не. Той сам си реши.

– Как избрахте точно правото, като виждахте ангажираността на баща си?

Светослав: Ясно е, че той като университетски преподавател има друга ангажираност. Да не говорим, че се занимаваше едновременно с много неща. Още преди политиката винаги е имал по над 10 други съпътстващи дейности.

Правото има много пътища за развитие, но това, което съм знаел винаги, е, че не искам да се занимавам с преподаване, с научна дейност.

– Как реагира баща ви, когато му казахте, че искате да учите право?

Светослав: Е, със сигурност му е станало приятно. Между другото, първата година не ми стигна бала и влязох педагогика, бях приет право от следващата година. Така че съм пробвал и друго нещо.

– Преподавал ли ви е?

Светослав: Да, чел ми е лекции един семестър.

– И как беше на изпита?

Светослав: Не ме е изпитвал, защото по това време беше в Германия.

– За какво бихте му писал двойка?

Проф. Герджиков: Ако не знае, иначе не.

– А имате ли наблюдения над работата на Светослав сега? Как се справя с правото, с различните казуси?

Проф. Герджиков: Син ми е и не би трябвало така да го хваля, обаче наистина има много качества за юрист и изобщо за много неща.

– Професорът е супер енергична натура. Толкова много неща прави… Как успявате да го догоните в ритъма на ежедневието и на ангажиментите му?

Светослав: То няма догонване, всеки си бяга по различна писта. Няма съревнование.

– Правила съм с вас интервюта и за 60-ата ви годишнина, и за 70-ата…

Проф. Герджиков: Е, сега какво остава? 90, 100 и повече няма да има.

– Да, вие сте си го поставил за цел достигането на 100 г. Както сам казахте по-рано – дълголетието е характерно за вашата фамилия. Майка ви живя 100 г., леля ви мина 104 г. Преди 10 г. ми казахте, че мечтаете на 100 години да пробягате 100 м за по-малко от 30 секунди.

Проф. Герджиков: Продължавам да го мечтая.

– Колко бягате сега?

Проф. Герджиков: Ами не съм пробвал и мерил, но сега може би ще ги пробягам за 17 секунди.

– Продължавате да тренирате за тези 30 секунди на 100 години?

Проф. Герджиков: Играя редовно тенис – и на корт, и на маса, всяка седмица.

– Вие спортувате ли с баща си?

Светослав: Не, защото тенисът е единственото, което не спортувам. Но сме карали заедно ски, колела.

– Професорът е позитивен, с много чувство за хумор и голяма доза самоирония. Вие какво сте наследили от него като качества?

Светослав: Чувството за хумор със сигурност съм го наследил. Самоиронията също е хубаво нещо, човек не трябва да се взима прекалено сериозно. Това е много важно.

Алекс: Аз се надявам да съм наследил голямо количество интелект. Тук и баща ми има голяма заслуга. И се надявам, че лека-полека и аз ще развия чувството за хумор като тях. Обичам да пътувам като баща ми.

– По какво се различавате?

Светослав: В точността. Той е фиксиран до стотни от секундата. Докато аз пак съм много точен, но не чак до такава степен. Има разлика.

– Кара ли ви се, ако закъснявате?

Светослав: Постоянно. Аз знам, че той свръхточен и се съобразявам.

– Тормозите ли близките с изискването за точност?

Проф. Герджиков: Може би се изтормозват леко, защото аз съм много педант в това отношение. Даже помня един случай: Веднъж един искаше услуга от мен и се разбрахме да се чакаме пред Съдебната палата в 1 часа. И става точно 1 часа – него го няма. В 1 и 1 минути гледам как той отдалече се задава. Обърнах си гърба и си тръгнах. След 5-6-7 минути ми звъни: Айде, аз чакам тука. Какво чакаш? Звънни ми, кажи – наложи се, ще закъснея. ОК, ще те изчакам. Ама като сме казали 1,00 часа, а ти ще идваш, когато си искаш – не става. Така че това съм го правил.

– И вкъщи ли?

Проф. Герджиков: Е, вкъщи съм малко по-либерален.

Светослав: Опитва се. Невинаги му се получава.

– Алекс, а ти точен ли си или закъсняваш?

Алекс: Зависи от ситуацията, но по принцип съм сравнително точен. Даже приятелите ми знаят, че не съм доволен, когато хората закъсняват доста. И обичам да върша нещата на минутата. В сравнение с дядо ми не съм точен, но в сравнение с повечето хора – да.

– Професоре, как тази ваша емоционалност се отразява в отношенията със семейството? За какво се карате например?

Проф. Герджиков: Не се караме. Ние скандали не обичаме. Това е въпрос на вътрешно усещане. Не ги обичам скандалите и толкова.

Светослав: То няма полза от скандали. По-скоро има различни мнения. Някой път аз не съм съгласен с някои неща, казвам си мнението. Или той на мен.

– А в споровете кой надделява?

Проф. Герджиков: По-умният.

– Вие тактично замълчавате.

Светослав: Няма универсален отговор – единият надделява, другият не. Всяко нещо си е за себе си. А и то не е надделяване, а по-скоро да стигнем до някакво мнение. Разбира се, има много неща, за които винаги сме на различни мнения, но това не е проблем.

– За какво, например?

Светослав: Много работи. Например технологично аз много неща ги правя по един начин и му казвам: “Това може да го правиш 100 пъти по-лесно.” Например мобилното банкиране… Но той си е традиционалист, свикнал си е по един начин.

Проф. Герджиков: Старото поколение сме така.

Светослав: Каквото мога, се опитвам да го улеснявам. Но е ясно, че не всичко ще възприеме по моя начин.

– Алекс, ти как си контактуваш с дядо ти извън чуванията по телефона? Пишете ли си в социалните мрежи например? Установих, че той откри вайбър преди месец. Или си му писал писма от Нидерландия?

Алекс: Писмо нямам спомен да съм писал, но той ми пише в WhatsApp, което използваме в Нидерландия.

Светослав: Той много неща има, оборудван е технологично, въпросът е да ги ползва.

– Плашат ли ви технологиите, професоре?

Проф. Герджиков: Не си падам много по съвременните технологии, защото съм такова поколение, дето по мое време телефонът беше най-голямата технология.

Светослав: Аз постоянно инсталирам, ъпдейтвам. Горе-долу всеки път, като отида у тях и има някакви неща да се нагласят, поправят.

– За какво ви се е карал професорът?

Светослав: Като малък например ми се караше, ако кажа нещо, а после не го изпълня.

– Коя е най-голямата ви беля?

Светослав: Не мога да си спомня такава.

Проф. Герджиков: И аз нямам спомен.

– Алекс, ти като малък правил ли си бели, да ядосаш дядо си?

Алекс: За мое щастие, не си спомням такава ситуация. Като бях по-малък, с баща ми повече сме имали конфликти и днес мога да призная, че в 95% случаите аз съм бил в грешка. А дядо е идвал при мен повече да ме поучава.

– Какви съвети си давате?

Проф. Герджиков: Нямам спомен даже съвети да съм ти давал. Имаш ли спомен?

Светослав: Някакво специално съветване – не.

– Докато професорът беше в политиката, какво го съветвахте, като го гледахте отстрани?

Светослав: О, обичам да си казвам мнението. Както обичам и на мен да ми казват. Това е различна гледна точка. Освен това аз също получавам информация – много неща, които той няма как да ги разбере, но му ги казвам, за да знае, да е информиран.

– Какво му казахте, когато го свалиха като председател на Народното събрание, например?

Светослав: Не помня конкретно. Тогава имаше толкова много положителни мнения, че едва ли се е налагало нещо повече да му казвам.

– А сега за какво съветвате Алекс?

Светослав: Когато поиска съветите ми, казвам му. Но непоискани съвети гледам да не давам. Иначе си казвам мнението за някои въпроси, но го оставям той да си решава.

– Ти за какво най-често си търсил съвети от баща си и от дядо си?

Алекс: От баща ми за много неща – както от това как да се оправям с битовизми, така и за някакви по-професионални неща. А от дядо – ако нещо ми е доста интересно, или ако знам, че е специалист по дадена тема.

– Светослав, казахте, че като дете сте учил в една стая с баща си, докато той е работил. Тормозеше ли ви много за ученето?

Светослав: Не.

Проф. Герджиков: Изобщо не.

Светослав: Аз сам си гледах всичко, той въобще не се занимаваше. Първо си имаше достатъчно задачи, второ аз учех в Класическата гимназия – латински, старогръцки, старобългарски. Той латински също е учил, но аз нямах нужда някой да ми седи на главата и да ми помага.

– Не ви е строявал?

Проф. Герджиков: Не.

Светослав: Не, изобщо такива неща не е имало.

– Налагало ли се е да си криете бележника?

Светослав: Не, никога.

Проф. Герджиков: Аз даже не знам дали съм го поглеждал бележника, нямам спомен.

Светослав: Когато започнах в четвърти клас в кварталното училище, в което бях записан като най-близко и най-удобно. Попаднах в нов клас, където нивото беше ниско като цяло и след първия срок, когато за първи път имахме оценки, аз бях с някакви четворки… Съответно от втория срок вече бях в друго училище, в което нивото беше високо и аз станах отличник.

– Алекс, а на теб дядо ти помагал ли ти е за уроците?

Алекс: Имало е моменти, в които съм оставал при него и баба, особено когато майка ми и баща ми пътуваха. И ми помагаше по история например. Успяваше да ми опише дадения период много по-добре, отколкото беше написан в учебника, и по-лесно научавах урока.

– Обичате историята, така ли?

Проф. Герджиков: Да.

Светослав: И история много, но географията повече я обичам.

– Вие, професоре, сега като сте вече истински пенсионер – не само от политиката, ами и от университета, какво успявате да свършите и какво не? Все още ли е толкова натоварен денят ви?

Проф. Герджиков: Сега вече не е толкова натоварен, защото нямам толкова ангажименти по д час, но пиша непрекъснато. Не се оплаквам, имам какво да правя. За разлика от моите съученици, които се чудят какво да правят.

– Какво пишете сега?

Проф. Герджиков: Ново издание на една книга, която сме в съавторство – “Обезпеченията в правото”, 900 страници. Първото издание се е изчерпало, сега го преиздаваме и допълва ме. Аз съм и научен редактор на екипа от 9-10 души.

– Светослав, вие отваряте ли правните книги на баща си, ако имате казус, който се чудите как да решите?

Светослав: Не стигам до тях от ежедневните задачи. Ако се чудя за нещо, по-лесно е да го обсъдя с него, отколкото да отварям дебели книги и да чета.

– И тримата редите рими, а пишете ли заедно стихове?

Светослав: Досега не сме.

Проф. Герджиков: Но той също умее да пише. Много хубаво пише, не е за подценяване.

Светослав: По разни поводи – за рождени дни или други празници. Но доста по-малко от него.

Алекс: Заедно не сме писали до момента. За вбъдеще ще видим. Но със сигурност дядо доста ми е служил като мотивация да се опитвам да пиша.

– Преди 10 години ти написа поема за рождения ден на дядо си, в която го посочи за свой ангел-хранител. Сега подготвил ли си нещо подобно?

Алекс: Да, но ще я представя на рождения ден, нека не разваляме изненадата.

– Кой ти е чел повече приказки? Баща ти или дядо ти?

Алекс: Може би баща ми, имайки предвид, че повече време съм прекарвал с него. Но дядо също ми е чел приказки.

– Каква тема бихте избрали, ако трябва да напишете заедно тримата нещо? Какво би ви вдъхновило и в какъв стил?

Проф. Герджиков: Нямам отговор.

Светослав: Всеки има различен стил и не знам как ще напишем тримата нещо общо. Не ни е хрумвало. Иначе той много пъти ми е давал да чета първи нещо, което той е написал. Даже няколко пъти съм му давал някакви съвети. Защото той има стотици стихове, по всякакви поводи.

Алекс: При мен зависи от ситуацията, но най-често пиша в стихотворна форма по празнични поводи. Но можем да опитаме да напишем нещо като разказ, разделен на три части, за поколенията.

Светослав: Никога не сме мислили за такива съвместни изпълнения.

– Какво обичате да правите тримата, когато сте заедно?

Алекс: Говорим си много, играем игри. Баща ми и дядо ми са големи фенове на пътешествията и с голямо удоволствие пътуваме заедно.

Светослав: Да, много пътуваме.

– Театър заедно играли ли сте?

Проф. Герджиков: Не.

– Вие сте разказвали, че като млади сте правили с приятелите си театър за децата ви. А за Алекс?

Проф. Герджиков: Не. Когато той беше малък, аз вече бях в политиката. Но при Светослав четиримата приятели правехме много театрални постановки.

Светослав: Алекс като се роди, баща ми беше председател на парламента и нямаше много възможност за такива активности.

– Ходили ли сте заедно с внука си на куклен театър, на театър?

Проф. Герджиков: На куклен театър сме ходили.

– А на концерти ходили ли сте заедно?

Проф. Герджиков: Алекс е много музикален, но с него май не сме.

– Алекс, ти каква музика слушаш?

Алекс: Много различна – от поп музика до класическа. От време на време слушам българска музика, но обичам музика на различни езици – френски, немски, даже на руски.

Като бях малък и отивах на гости у тях, дядо често ми свиреше на пиколо и на флейта. Аз свирех на пиано известно време и той обичаше да слуша нещата, които съм научил.

– Не сте ли правили импровизирани концерти за пиано и флейта?

Проф. Герджиков: Още не сме.

Светослав: Алекс и на електронни барабани свиреше преди пианото.

– Остава ли ви време за флейтата сега, професоре?

Проф. Герджиков: Срам ме е да кажа. Посягам към нея и си казвам: “Боже, не мога да издам красив звук!” Мине няколко месеца – пак се опитам… и така на няколко пъти се боря със себе си. Това е и капризен инструмент, иска повече време и внимание.

– Ходили ли сте заедно на лов, риболов?

Светослав: Аз ходя от време на време на лов, но повече за разходка сред природата.

Проф. Герджиков: Не мога да си представя става да убие животно, за мен е изключено. Най-много мога да убия муха, това е максимумът.

Алекс: Били сме веднъж на лов с баща ми преди години, но беше повече разходка.

– Какво обичате да правите заедно с баща ти?

Алекс: Много обичаме да си говорим, да тренираме, да караме нещо или да пътуваме някъде.

Светослав: Най-много обичаме да ходим на Escape Rooms. Винаги, когато се прибира от Холандия, гледам да организирам. Обичаме страшните стаи, но те се изчерпват. Вече е трудно да намерим стая, в която не сме били.

Иначе обичаме да сме сред природата, правим преходи в планината. От време на време ходим заедно на фитнес. Лятото плуваме в морето. Ходим да гледаме Формула 1 на различни писти. Понякога играем и настолни игри, но дядо му не е по тази част.

– Какво не успяхте да свършите заедно?

Светослав: Много неща не сме успели, ама сега ще ги вършим тепърва.

– Имате ли си план или мечта да направите нещо тримата заедно?

Проф. Герджиков: Не ни е идвало на ума.

Светослав: Но сега може да направим, да фиксираме.

Алекс: Със сигурност може да ни хрумне нещо оригинално.

– Алекс, ти си от поколението Z, което свали властта в България и за което днес е толкова модерно да се говори. Имаш ли интерес към политиката в България и следиш ли политическите процеси тук? Замислял ли си се да се включиш?

Алекс: Не. Интересувам се, но отстрани. Забелязвам, че на много хора това им влиза под кожата, но аз не бих искал да имам някаква влиятелна сила. Като не живееш в България е малко по-трудно някои да ги почувстваш така директно, но следя какво се случва.

– А вие замисляли ли сте, след като тръгнахте по стъпките на баща си в правото, да го последвате и в политика?

Светослав: Замислял съм се, само че в отрицателна посока – не искам да се занимавам! В интерес на истината, баща ми е бил много в политиката, само президент не е бил от високите постове.

Проф. Герджиков: Засега.

Светослав: Засега, да. Но той е абсолютно изключение като политик, има съвсем различна нагласа, нищо общо няма с останалите. В България цялото общество е много негативно настроено към политиците. Казва се, че политиката е мръсна работа, ама това го правят хората, които са политици. А баща ми е абсолютно изключение, като бяла лястовица.

Аз никога не съм се занимавал с нищо, свързано с политиката. Пък и то няма смисъл за какво да се бутам. Достатъчно е, че един Герджиков се е жертвал. Той имаше висок рейтинг, за разлика от сегашните политици, но въпреки това винаги има един негативизъм, опити да го оплюват.

Така че политиката не е за мен изобщо. Не харесвам политиката, която се прави в България, тя все още е посткомунистическа, въпреки че много време мина оттогава.

– Ако някой от тях двамата тръгне към политиката – дали Светослав, дали Алекс, вие, професоре, какво бихте му казали?

Проф. Герджиков: Няма да тръгне.

– Защо сте толкова убеден? Алекс е млад човек.

Проф. Герджиков: Аз си познавам хората. Това е.

– Професоре, имате традиция на рождения си ден да не искате подаръци, а да сложите кутия за дарения. На 70-ия си юбилей събирахте за 19-годишния Борислав от Русе, страдащ от прогресивна мускулна дистрофия, преди това за Дома за сираци в Габрово. Сега каква кауза избрахте?

Проф. Герджиков: Ще събираме пари за едно болно момиче. Няма да обявяваме подробности за болестта, но има нужда от средства, а родителите и близките са затруднени. Хубаво е да се помага и понеже в такива случаи се събират не малко пари – аз съм казал никакви подаръци, никакви цветя, вместо това – кутия за помощ за болно дете.