Изкачи върха без кислород заради необичайния си капацитет на белия дроб, бе покрил тестовете за космонавт в Звездното градче, казва адвокат Светлана Проданова
Скачал от най-високото място, за да се гмурка в Летящата вода – Сучурум
Имаше сътресения в личния живот, двете му съпруги бяха силни жени и сякаш не можаха да го поделят с алпинизма
– Адвокат Проданова, какви са първите Ви спомени за чичо Ви Христо Проданов?
– Спомените ми за него са много живи, ярки, защото времето, което прекарвахме като деца – аз и моите две сестри Мариана и Димитрина – с него, бе наситено с вълнуващи преживявания и хубави емоции. Спомням си, че когато пътуваше в чужбина за изкачвания на различни върхове в Алпите, Памир, Кавказ, Хиндукуш, винаги ни носеше подаръци – обикновено играчки, книжки, лакомства, които бяха подбрани с много внимание и вкус. Конструирахме заедно самолетчета и правехме хвърчила, които пускахме да летят и тичахме след тях по поляните над Карлово, под самия Балкан. Бяхме безгрижни, весели и щастливи.
Мисля, че и той се чувстваше по същия начин.
Беше много любвеобилен, обожаваше децата и обичаше да играе с нас. На Нова година, когато ни гостуваше, се дегизираше като Дядо Мраз, носейки голям чувал, пълен с играчки. Тъй като бяхме малки, а преобразяването му беше много изкусно, никога не ни е хрумвало, че това е той.
Много обичаше да идва в Карлово на гости на семейството ни, част от което беше и неговата майка Ивана. У нас той се чувстваше като у дома си. С моя баща имаха много силна връзка и той търсеше неговите съвети и подкрепа. Когато чичо идваше на гости, къщата се оживяваше. Заедно ходехме на планина, беряхме билки и гъби, тичахме по пътеките в гората, правехме си състезание за бързина. Двамата с него обичахме да ходим и на кино, а когато пътувахме заедно с колата му – да слушаме италианска музика. Особено харесваше Адриано Челентано.
Над Карлово има един красив водопад – Сучурум – летяща вода, около който скалите са много стръмни. Той го обичаше и когато идваше на гости през лятото първото нещо, което правеше, е да отиде дотам и да скочи от най-високото място. Винаги му правех компания и съм изпитвала такова голямо възхищение от неговата атлетичност и сила, както и гордост, че ми е чичо.
След изкачването му на връх Лхотце през 1981 г. той се превърна в национален герой. Получаваше множество покани за срещи, на които винаги откликваше. Много вълнуваща беше и срещата с него с учениците и учителите от моята гимназия в Пловдив. Никога няма да забравя възхитените погледи на хората при срещата с него. Той разказваше много увлекателно за експедицията, алпинизма, предизвикателствата на този спорт.
– Имате ли обяснение защо се стигна до изкачване на Еверест без кислород, често съм се питала дали нямаше шанс да оцелее, ако я носеше за всеки случай.
– Изкачването на Еверест, а и на другите осемхилядници, през онези години нямаше нищо общо с това, което се случва сега. В алпийските среди се приемаше за голямо спортно постижение само онова, което е без кислород.
Тъй като беше във върхова спортна форма, Христо Проданов се открояваше с изключителна способност за бърза аклиматизация на големи височини. Вероятно това се дължеше на големия капацитет на белия му дроб и затова той беше заявил още в България, че ще атакува върха без кислород. Зная, че преди хималайските експедиции е бил в Звездното градче в СССР, където е тестван в барокамера за космонавт и е покрил всички нормативи за такъв.
– Говорихте ли преди изкачването за това?
– Преди всяка експедиция чичо идваше в Карлово, за да види близките си. Така беше и преди Еверест. Говорихме за трудностите и рисковете от това изкачване, особено както е замислено да стане без кислород. Тогава той ни заяви, че няма да рискува живота си, за да изкачи на всяка цена върха. Това се потвърждава и от последните му думи, които казва преди тръгването от базовия лагер към Еверест на 20.04.1984 г., а именно, че ще направи всичко възможно българин да стъпи на върха, но че най-голямото постижение на експедицията ще бъде всички живи и здрави да се върнат у дома, както и че всичко останало е „пепел“.
– Винаги съм се питала защо точно нашите алпинисти трябваше да преминат по най-трудния маршрут към Еверест?
– Всяка експедиция в Хималаите трябва да получи разрешение от местните власти на държавата, от която се атакува даден връх. Тогава вероятно другите маршрути към върха са били заети, поради което на българската експедиция е предложено да атакува по Западния гребен, т. нар. Жесток път.
– Христо Проданов имаше ли някакви хобита?
– Много обичаше да се гмурка, имаше най-съвременното професионално оборудване и всяко лято ходеше на Черно море да се спуска под водата. Когато е бил съвсем млад, е тренирал усилено бокс и е показвал изключителни резултати в този спорт, но докосвайки се до планината и алпинизма, го загърбва и се отдава на голямата си любов и страст – катеренето.
– Какъв бе личният му живот?
– Имаше два брака, обичаше силно и безусловно, но не можа да отговори на големите изисквания към него. Двете му съпруги бяха силни жени и сякаш не можеха да го поделят с алпинизма.
СНИМКА: СЕМЕЕН АРХИВ
Не намери, вероятно, и баланса между семейните задължения, от една страна, и непрекъснатото влечение към планината, катереното, екстремните занимания, които изискваха също голяма всеотдайност. Независимо от сътресенията в личния си живот той запази добрите си отношения с първата си съпруга – Христина, която казваше за него, че е чувствителен човек, който никога не говори лошо за другите и който, когато попадне в планината, става друг човек – одухотворен.
Към децата си беше изключително отговорен, мил и внимателен.
В отношенията си с близките беше много сърдечен, грижовен, обичлив, но имаше и периоди, в които видимо бе нещастен. Един негов приятел – Петър Даскалов, е казал за него: „Беше суров към себе си, но внимателен и грижовен към другите“.
– Можете ли да разкажете нещо за своята сестра Мариана и какви бяха отношенията й с Христо Проданов?
– Сестра ми Мариана Проданова Масларова също като чичо обичаше да се предизвиква. И тя бе алпинист и 20 години след като Христо Проданов изкачи Еверест, тя тръгна за върха – на 24.05.2004 г., имаме основания да смятаме, че го е изкачила, но не се върна оттам – води се изчезнала. Връзката между двамата беше много силна. Сега разлиствам дневника й, посветен на него, който е попълвала след смъртта му, и виждам колко много й е повлиял като човек и алпинист. Той й е казал преди заминаването за Еверест, че трябва да пише за него. И тя е писала – оставила е не само дневника, посветен на Христо Проданов, съдържащ интервюта с негови близки и приятели, нейни спомени и преживявания, но и няколко изключителни стихотворения, посветени на неговия непокорен и силен дух. За Мариана трябва също да се говори, защото тя беше много ярка личност, една от най-добрите катерачи на своето време, поетеса, оставила над 740 стихотворения с философски заряд.
СНИМКА: СЕМЕЕН АРХИВ
Както за Христо Проданов, така и за Мариана Масларова планината беше светилище, а изкачването на върховете, алпинизмът като цяло, беше не просто спорт, а начин на живот. Двамата намираха вдъхновение, радост, сила и красота в природата, а в планините – бягство от сивото ежедневие, от застоя и нездравите отношения между хората. За тях изкачването на върховете беше духовно пътешествие, начин да надскочат себе си, бариерите си, да изпитат колко силен може да бъде човешкият дух.
За Христо Проданов сестра ми Мариана казваше: „Той се страхуваше да се страхува“. През 1987 г. е написала: „След Еверест ти ще имаш още много върхове. Всички мои върхове ще бъдат и твои. Аз се изкачвам на тях с твоя лик и с мисълта за тебе!“. Има една крилата фраза от нея, която характеризира всеки един от нас: „Изборът, знам, винаги е мой – дали съм в робство, или съм герой!“.
Две изключително вдъхновяващи личности, оставили дълбока следа в нашия живот, за които е хубаво да се знае.
Ето какво още пише Мариана Масларова за Христо Проданов:
Не посмя да се върнеш, Щастливецо!
Не загърби ти свойта мечта.
Цял живот я очаква, Ревнивецо!
Дълъг път във копнеж извървя.
„Сагарматха“, нашепват ти шерпите.
Бяла, чиста, свещена, една.
Тя остави те нежно в сърцето си,
Теб смелчака, когото позна,
че е пил със очи заблестели
красотата и нейния чар,
че си срещал лавините бели
като ласка, а не като звяр.
Не посмя да се върнеш, Щастливецо!
Не загърби ти свойта мечта.
И нашепваш ми: „Има следа,
дето води нагоре. Ела!“.
(Мариана Масларова, 1984 г.)
