МИЛЕНА ОТ ДОБРИЧ Е ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН В ДИСЦИПЛИНАТА „СПОРТНА СТРЕЛБА“ НА ПАРАОЛИМПИАДА

0
895

Милена Тодорова, която за първи път ще представи България в спортната стрелба на Параолимпиадата в Рио де Жанейро, е на 41 години.

Тя страда от спинална мускулна атрофия, която според лекарите е по наследство. Заболяването й е прогресиращо и засяга долните и горните крайници. Като дете е можела да върви нормално, но впоследствие започнала да пада. Това накарало родителите й, когато била 3-годишна, да я водят по лекари, които установили заболяването. Десет години по-късно започва да се движи с помощта на патерици, а след още 10 г. придвижването става възможно единствено с количка.
От 2007 г. е неизменен носител на златен медал на държавното първенство. Първият й международен успех е през 2013 г. в турския град Анталия, където на Световната купа печели бронзов медал. Най-големият й успех обаче е спечелването на квотата за Рио.
Милена работи в Общината на Добрич в центъра за услуги информация. Завършила е икономически техникум, след което информатика в Шуменския университет. “Магистратура не записах заради 20-те стъпала на университета”, уточнява тя. През 2013 г. прави свой спортен клуб за хора с увреждания “Фаворит 2013”, където 13 души се състезават в няколко спорта.
–    Как започна да се занимаваш със спортна стрелба?
–    През 2007 година моя приятелка от Варна ме покани на държавно първенство по спортна стрелба, което се провеждаше в морската столица. Нямах ни най-малка представа как се стреля, въобще какво представлява този спорт. Тя ми каза: „Ела, ще видиш колко е интересно, ще се забавляваме, ще се запознаеш с нови хора. Това се случи малко, след като майка почина. Имах нужда малко да разтоваря. Отидох на това състезание. Там за 5 минути и обясниха какви са правилата на играта, какво трябва да правя, как да хвана пушката, къде да погледна, къде да се целя. След пет минути започна самото състезание. Аз изстрелях дисциплината. В крайна сметка, на това състезание завърших първа, без да имам някаква представа от спорта. Това обаче много ме стимулира. Казах си, че спортът много ми харесва и аз искам да се занимавам с него. Така започна всичко. Постепенно, през 2008 г. започнах да тренирам на стрелбището в Добрич „Рекар“. Радомир Мавродиев беше управител там. С него се запознах. Той ми даде неговата пушка, започнах да стрелям, да се уча. През 2010 . беше първото ми международно участие. Дотогава съм се явявала само на национални състезания, на които винаги съм била първа.
–    Кой те тренира през тези години?
–    Нямала съм специален треньор. На състезанията, в които съм участвала, съм се срещала с треньори. Всеки ми е казвал по нещо. Радомир Мавродиев също ми даде доста насоки. Официално треньор имам от тази година. Това е Румяна Апостолова, която ме тренира тук в Пловдив, където сме за подготовка за Параолимпийските игри.
–    През годините ти разчиташ изключително много и на помощта на баща си и на брат си…
–    Те са винаги до мен и ми помагат във всичко. Аз сама не бих могла да участвам н състезание. Заболяването ми е такова, че сама не бих могла да се справя. Трябва някой да ми помага. Трябва някой да зарежда пушката, защото аз не съм в състояние. Аз дори не мога да вдигна пушката. Тя стои на специална стойка. Има такъв международен стандарт. Когато отиваме на състезание, всеки състезател бива проверяван дали отговаря на изискванията. Тази група, в която аз съм класифицирана, използва стойка с пружинка. Тя се слага отпред. Там стрелци, които са със слаби ръце, както е при моето заболяване, могат да си подпрат пушката и по този начин да стрелят. Отначало с мен идваше баща ми, но той поостаря, по–трудно му е, защото трябва да ме вдига, сваля. От две години брат ми ми помага за всяко едно състезание, както и при подготовката.
–    Специална ли е екипировката, която използваш? Сама ли си я осигуряваш?
–    Наложи се да си закупя екипировката, защото без нея аз няма да бъда допусната до участие в състезание. Имаме специални масички, специални стойки. Якето се закупува, пушката съм си купила. Тази година обаче имам нова пушка, която ми е осигурена от Българската параолимпийска асоциация. Около 6 000 лева ми струва екипировката.
–    Т.е. това е само една част от нещата, които ти е трябвало сама да инвестираш, за да можеш да спортуваш?
–    Да. Отделно, всяко едно състезание навън ми излиза минимум 2500 лева.
–    Досега получавала ли си финансиране от държавата или общината?
–    Имала съм финансиране, но частично. Когато започнах, ми казаха, че трябва да отида на две международни състезания, да покрия норматив, който се изисква. Ако го покрия, тогава министерството на спорта ще ме финансира. Аз отидох на тези състезания, покрих нормативите и действително държавата ме финансира до края на 2011 и през 2012 г. От 2013 г. до тази година съм се финансирала аз. Не мога да кажа, че не съм получавала никакви средства, но се получи така, че в един момент го имах, а след това изведнъж спря.
–    Защо спря държавното финансиране?
–    Защото нямах международни постижения. За да ме финансира Министерството на спорта, трябваше да имам до трето място на европейско и до 6-о място на световно първенство. Аз обаче нямах такива постижения. На Европейско първенство имах 9-то място, а на Световното останах доста по-назад. Така останах без финансиране.
–    Поради това в продължение на няколко години ти теглеше кредити, за да можеш да се подготвиш…
–    За да мога да отида на Параолимпиада, трябва да имам няколко старта през годината. Отделно на база на високите резултати, които постигам, също ми дават преимущество за евентуална квота. Един олимпийски цикъл е 4-годишен. Така че, ако искам да участвам в Параолимпиада, независимо дали ме финансират или не, аз трябва да участвам в състезания. Това изискваше финансиране. След като не даваше държавата, трябваше да намеря друг начин. На мен този спорт много ми харесва и искам да се развивам в него. Затова влагах толкова средства в себе си. В началото на годината теглех кредит, който изплащах през годината. Така, на следващата година отново теглех. Добре, че работя. Защото, ако не работя, няма да има откъде да връща парите.
–    От Общината получавала ли си финансиране през годините?
–    Едва след като създадох спортния клуб за хора с увреждания „Фаворит 2013“ започнах да получавам едно минимално финансиране на базата на постиженията, които сме имали в държавните първенства и международните състезания. Но, това са малко средства. Така че, аз на тях не разчитам. Освен това, тях ги ползвам не само аз, но и другите състезатели от клуба.
–    Защо реши да регистрираш спортен клуб „Фаворит“?
–    Регистрирах го най-вече, за да има допълнителен начин да се самофинансирам. А, когато има спортен клуб, допълнително могат да се получават средства от държавата и общината. Регистрирах го през 2013 г. Тъй като през годината нямаше дейност, през 2014 г. не подлежеше на финансиране. От миналата година клубът започна да получава финансиране. Започнах да набирам хора, които да се състезават. Развиваме не само спортна стрелба, а и тенис на маса, бадминтон, плуване. Членуват предимно хора с увреждания. Имаме много медали от няколко състезания, златни, бронзови и сребърни от състезания през миналата и през тази година. Доста от членовете на клуба се представят добре, което ме радва. Дай Боже, в бъдеще да имат още по-добри резултати.
–    Имат ли стремеж да стигнат и те до Параолимпиада?
–    Състезателите, които членуват в моя клуб нямат толкова големи амбиции. По-скоро, желаят да участват в национални състезания.
–    Кога беше първият ти успех на международен турнир?
–    През 2013 г. на Световна купа в Анталия, Турция, където успях да стана трета, взех бронзов медал. Най-доброто ми постижение е от миналата година, когато в град Осиек, Република Хърватска, в Световната купа по спортна стрелба за хора с увреждания, когато събрах 632.1 точки. В този форум взеха участие около 230 души от 48 държави, като аз бях единствен представител за България. В дисциплина прав – R4 – се състезаваха 50 мъже и жени. Резултатът от там ми осигури директна квота за Параолимпиадата в Рио Де Жанейро. Интересното е, че аз се състезавам в група, в която участват мъже и жени. Наравно с мъжете трябва да стрелям 60 изстрела. Направен е толеранс и когато се разпределят квотите на световно първенство има три квоти за жени и шест квоти за мъже, а на световните купи – една квота за жена и една за мъж. Така че, аз на световното първенство за малко не успях, тъй като четвъртата сред  жените.  На следващото състезание в Хърватска бях първата жена и взех квотата, която толкова дълго чаках.
–    След това попадна в ТОП 10 и на световната ранглиста, нали?
–    Случайно погледнах в сайта на International Paralympic Committee (IPC) за класирането на състезателите по спортна стрелба за 2015 г. Когато избрах моите дисциплини бях много, много приятно изненадана, да установя, че съм на 9 място от общо 47 човека.  Аз се състезавам в дисциплини R4 и R5. R4 ми е по-добрата дисциплина и именно там съм на 9-то място.
–    Има ли друг българин с такъв резултат?
–    Не. Има още няколко колеги, но те още нямат никакви постижения. Дай Боже, след време и те да постигнат моето ниво. Засега аз съм единственият представител на България с тези добри резултати.
–    Откога си на подготовка в Пловдив?
–    Тази година имам два лагера. Първият бе в края на март и през април. Сегашният започна на 20 юли и ще продължи до 30 август. На 30 август потегляме за Рио де Жанейро.
–    Колко са българите, които ще участват в Параолимпиадата?
–    По последна информация, ще бъдем шестима. Малко сме, за съжаление. Можеше да бъдем повече, но не са отпуснали квоти за лекоатлетите. Затова останахме шестима.
–    Може да се каже, че сега да първи път, благодарение на класирането ти за Параолимпиадата, ти се подготвяш така, както трябва да бъде…Какво поема държавата?
–    Да, за първи път се подготвям като „бял човек“. Финансирането е от министерството на спорта чрез Българската параолимпийска асоциация. Средствата се превеждат н нея, а след това и поименно към всеки един състезател. Поемат се разходи за екипировка, за лагери, за медикаменти, ако е необходимо лечение.
–    Кога се очаква да се прибереш в Добрич?
–    Няма да се прибера преди да отпътуваме за Бразилия. Очаквам в дните около празника на Добрич да се завърна.
–    Колегите ти от Общината как те изпратиха?
–    С поздравления и надежди. По-скромно, тъй като аз още нищо не съм направила. Предпочитам да ме посрещнат подобаващо, отколкото да ме изпратят.
–    Какво е усещането. Съвсем малко остана до заветното участие в най-големия спортен форум за хора с увреждания?
–    Усещането е невероятно. Фактът, че за пръв път ще бъде на такъв форум, за мен е огромно щастие. В същото време обаче съм и малко напрегната от неизвестното. Но, се надявам да се справя и да дам всичко от себе си и да покажа какво мога. Защото зная, че мога. Въпросът е  този момент, когато съм там, да успея да се концентрирам и да покажа себе си.
–    Известни ли са датите, когато ще се състезаваш?
–    Едната дисциплина R4, която при здравите състезатели е права, е на 10 септември, а R5 – легнал, е на 13-и.
–    Какво ти носи спортната стрелба?
–    Този спорт много ми харесва. Не мога да кажа какво точно ми дава, но аз се чувствам пълноценен човек чрез спортната стрелба, защото запълва свободното ми време. Дава ми увереност, трениране на психиката, запознанства с нови хора, пътуване по света. Това са неща, които винаги съм мечтала да направя и чрез спортната стрелба се осъществяват.
–    Пожелавам успех, макар дори самото участие в този най-висок форум, вече да е успех!
–    Да, участието ми е вече победа. А, и това, че съм първата българка, която участва в дисциплината „спортна стрелба“ на Параолимпийските игри, също прави чувството невероятно. Ще дам всичко от себе си, а каквото стане.
–    Разговаря Станислава КРЪСТЕВА