Плагиатството излиза наяве през 1964 г., когато в Сеул се провежда Третият международен музикален фестивал
Обвиненията в плагиатство периодично се появяват по хълмовете на времето. Напоследък като оръжие срещу политически противници. Петър Илиев и Даниела Везиева бяха посочени за преписвачи. Опоскали чужди научни трудове, за да скалъпят свои.
Територия на плагиатството далеч не е само писменото слово. Съществува в изобразителното изкуство и музиката. Малцина знаят например, че когато свири националният химн на Южна Корея, светът слуша мелодията на българска песен.
Любомир Бобевски и Александър Кръстев са авторите на песента.
Пладнешкият обир е извършен през 1948 г. Тогава с президентски декрет е приета песента “Аегука” за химн на новообразуваната Република Корея. “Аегука” е композирана в края на ХIХ век по шотландска мелодия на западни мисионери. В новите реалности обаче нотите са сменени с тези на “Корейска фантазия” от композитора Ан Иктхъ. Той твърди, че през 1935 г. муза кацнала на рамото му и го вдъхновила да сътвори фантазията. Истината е, че е преписал Добруджанската марсилеза.
Нейни автори са поетът Любомир Бобевски и композиторът Александър Кръстев. През 1914 г. двамата решават да възпеят мъката по Южна Добруджа, откъсната от пределите на отечеството след Междусъюзническата война. Бобевски заляга над думите, а Кръстев над нотите. Добруджанската марсилеза става изключително популярна. Тя е единствената българска песен, на която е издигнат паметник. Монументът краси центъра на Каварна.
Плагиатството излиза наяве през 1964 г., когато в Сеул се провежда Третият международен музикален фестивал. На него е поканен и нашият композитор Петър Николов. В кулминацията на високия форум Николов обвинява Ан Иктхъ в кражба на музикална собственост. Няколко южнокорейски колеги подкрепят българина. Ан Иктхъ изпада в ситуацията на Остап Бендер, който първо написал “Я помню чудное мгновенье”, а после разбрал, че Пушкин го е изпреварил.
По това време Ан Иктхъ е доайен на южнокорейското музикално изкуство. Композитор и диригент с международна известност, той ръководи Сеулската филхармония, гостува на филхармониите във Виена, Берлин и Рим. Аплодират го, кланят му се, подмазват му се. След резила с кражбата кариерата му рухва. Не може да преживее срама и умира на следната 1965 г. Мелодията на химна обаче не е сменена, дори съпругата му прехвърля авторските права на държавата.
Южнокорейският плагиат е първият случай, когато чужденец посяга на българска интелектуална собственост. Вторият скандал гръмна през 2013 г., когато медиите разгласиха, че унгарският президент Пал Шмит е преписал докторската си дисертация от Николай Георгиев. Тези епизоди са уникати, защото в исторически план ние сме онези, които бъркат в обиталищата на чуждата мисъл. През Възраждането нашите списователи крадат масово, съчиненията им излизат с марките на “побългарявания”, “подражания” и “компилации”.
Любен Каравелов е посегнал на Хайне, сочи Христо Ботев през 1875 г. Поетът визира “Нова песен”, поместена в сп. “Знание” на Каравеловото Дружество за разпространение на полезни знания: “Да промениш само заглавието на някое стихотворение и да изоставиш един или два куплета, защото си не можал да ги преведеш, то не ще да каже, че това стихотворение е плод на твоя талант. То е превод или подражание. Ние казваме това за ползата на “Дружеството”, защото жената на Хайне е жива и е чифутка (еврейка), та твърде лесно може да улови кражбата и да глоби крадеца…”
След Освобождението продължава да е в сила правилото “Всичко ми принадлежи, щом не е доказано, че не ми принадлежи!” През 1884 г. Никола Михайловски внася в парламента законопроект с идеята да нормализира нещата. Константин Иречек хроникира: “Защитих законопроекта на Михайловски за литературната собственост, гдето са ограничени годините, през които авторът може да използва своя труд (50). Турците (от тях е взет) не са разбрали французкия текст; там не е дума за автора, ами за неговите heritiers (наследници). Приведох примери за годините от други държави.”
Народното събрание не може да реши проблема, защото самото то е символ на плагиатството. На челото на сградата стои лозунгът “Съединението прави силата”, откраднат от Белгийския парламент. В това посегателство е закодирана прокобата нашите депутати да са винаги разединени.
Паметникът на Добруджанската марсилеза в центъра на Каварна.
Иван Вазов е опоскал Гогол в повестта “Митрофан и Дормидолски”, твърди Захари Стоянов през 1882 г. “Аз с презрение се отнесох към това обвинение”, спомня си набеденият. Същата година и Вазов става жертва на грозно плагиатство. Някой си Павел Лютов препечатва неговата стихосбирка “Пряпорец и гусла”, букурещко издание от 1876 г. Пиратското копие е със заглавие “Народна и стара песнопойка”.
Литературният патриарх е разгневен. Под диктовката на поета пловдивският в. “Народний глас” тиражира новината: “Според както навярно се научаваме трудът на г. Вазов се препечатва сега без негово знание. Г. Лютов не само че не е искал позволението му, но дори е и махнал псевдонима Пейчин, под който тогава излезе книжката на г. Вазова. Това не стигало обаче и г. Лютов напечатал на корицата на книжката: препечатванието се забранява, като действителен ступанин на делото. Тая постъпка ни се вижда твърде недобросъвестна. Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва и наказва от законите на всичките господарства.”
Бесен е и Елин Пелин, който е убеден, че Йордан Йовков го е ограбил. На премиерата на “Боряна” скача и вика на съседа по място Добри Немиров: “Хайде бе, тръгвай, не видиш ли, че “Гераците” са обрани напълно!”
През 1927 г. Елин Пелин е сред основателите на българската секция към ПЕН-клуба. Насрочено е тържество, обсъжда се каква да е програмата. Пелинко разказва: “Тъй като ПЕН-клуб е международна организация, едни предлагаха да се четат преводи от големи европейски писатели, други – от български автори, а аз предложих да се четат произведенията на наши плагиатори, тъй като в тях едновременно е застъпено и чуждото, и родното…”
Бурни и продължителни ръкопляскания!
https://trud.bg/
- „Aegukga“ South Korea National Anthem English lyrics
- О, Добруджански край! (Освободителите на Добруджа)
Коварна Каварна
Идеята да вдигнеш паметник на една песен е умопомрачително оригинална, а нейната каварненска реализация изглежда така: Недалеч от пеещите фонтани в измерение два на два метра се извисява разтворена мраморна книга. На лявата страница със златни букви върху черния мрамор е изписано заглавието „Добруджански химн‛, а под него, занемял, ще прочетеш следното стихотворение:
О, добруджански край,
ти наш си земен рай,
в теб златно жито зрей,
в теб вакло стадо блей.
Орлите от възбог
простора ти широк
и слънчо – мощен Феб
ни спомнят все за теб.
Под чужд си днес ти крак,
но иде ден, в който пак
ще бъдеш кът наш ти,
тъй както и преди.
С напредък, светлина,
ний твойта бъднина,
ковеме всеки час,
храни надежда в нас.
Под тези възвишени куплети авторът на паметника скромно допълва: „Това е Марсилезата на добруджанци (4. ІХ. 1917)‛. Четох я тази Марсилеза вероятно час, шепнешком и полугласно, опивайки се от оригиналното пълнозвучие на римите и от идейната съдържателност на думите, докато „слънчо – мощен Феб‛ величествено потъваше зад покривите на Каварна. Лявата мраморна страница, освен текста, съдържа още ликовете на поета Любомир Бобевски и на композитора Александър Кръстев, сътворил мелодията. Дясната мраморна страница пък съдържа нещо като английски превод на текста, за съжаление, в свободна, а не в мерена и римувана реч. Поради тази причина например англоезичният странник, изправил се пред паметника, няма да бъде потресен от римата на първите два стиха край – рай, която мигновено ще омагьоса българоезичния читател. Но какво да се прави: голямата поезия, казват, по принцип е непреводима.
В идеологическото си заслепение комунистическите управници лишиха цели поколения от по-сериозен поглед върху поезията на Любомир Бобевски и не допуснаха присъствието на поне едно негово стихотворение в средношколските христоматии. В аналите на българското литературознание също напразно ще търсим анализи, коментари или интерпретации, отдаващи в научен план дължимото на Любомир Бобевски и на художествените достойнства, отличаващи песните му в епохата на Яворов и Дебелянов. Ето защо нека следващите редове положат поне едно плахо и скромно начало в това поприще.
Известно е, че гениалната художествена творба се отличава с единството си от форма и съдържание. Въпросното единство в песента-паметник на Бобевски убедително проличава още при първи прочит. Оригиналните рими и формалното съвършенство на стихотворението до такава степен са израз на идейната му и поетична дълбочина, че в случая без колебание можем да потвърдим: да, формата на стихотворението „Добруджански край‛ е неговото съдържание. Някои може би са се препънали във втория стих на третия куплет, където действително наблюдаваме едно отклонение от тристъпния ямб като основна метрична фигура на песента. В случая обаче очевидно става дума за непозволена външна намеса, защото в оригинала въпросният стих гласи: Но иде денъ в’кой пакъ4. (Има впрочем и други произволни отклонения от оригиналния текст, така че можем само да се надяваме едно бъдещо историко-критическо издание на творчеството на Любомир Бобевски да гарантира текстовата му автентичност.)
Основната идея на стихотворението намира израза си в стиховете за блеещото вакло стадо под лъчите на слънчо – мощен Феб. В комплексната образност на двата стиха читателят с лекота ще разпознае българския (или добруджанския) народ и неговия пастир, в случая цар ФердинандІ. При това образът слънчо – мощен Феб препраща към монарха не само по повеля на лирическата иносказателност за царя-слънце, той мотивира и фонологично въпросната препратка към Фердинанд чрез малкото име на бога на слънцето Феб Аполон. С гальовното си обръщение „слънчо‛ поетът освен това дава израз на всенародната обич и признателност към монарха, която едва в наши дни придобива отново простор за разгръщането си. А що се отнася до образа на блеещото вакло стадо, с него поетът цитира вълнуващия образ за народа като блеещо стадо и за царя като пастир народен, който е залегнал в позабравеното стихотворение „Гергьовден‛ от Христо Ботев. Там същият този образ гласи:
Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни, и т.н.5
Съвременното литературознание в случая говори за интратекстуален диалог между две стихотворения от различни епохи. При това нека напомним, че самият проф. Александър Балабанов навремето е характеризирал Любомир Бобевски като Ботев на XX век. „Ако преди бе Ботев, то сега е Бобевски‛ – отредил Балабанов.6 Твърденията на някои изследователи, че Балабанов лансирал въпросното сравнение като подигравка, не могат да бъдат потвърдени от фамилията на Любомир Бобевски.
Идеята за паметника на добруджанската Марсилеза впрочем е на Радостин Мирков, изследовател на историята на Добруджа и председател на клуб ‛Интелект‛ към БСП – Добрич. В специално писмо до председателя на народното събрание Георги Пирински, президента Георги Първанов и министър-председателя Сергей Станишев, идейният автор на паметника настоява навсякъде в страната да се издигнат подобни каменни книги като паметници и на други патриотични песни. Председателят на клуб „Интелект‛ на първо място има предвид националния химн „Мила Родино‛, който впрочем също си кореспондира с творбата на Бобевски чрез внушителната рима роден край – земен рай. Освен в София, Радостин Мирков настоява да се издигнат паметници на тази песен на входа на всички държавни, общински и обществени сгради, училища и военни поделения. Желателно е освен това навсякъде в страната да се издигнат подобни паметници и на други патриотични песни, като например на „Велик е нашият войник‛ пред казармите и на „Върви, народе възродени‛ пред училищата. С оправдана гордост идейният автор на паметника изтъква в интервю за радио Дарик на 31 юли 2007 година, че Каварна засега си остава единственото място на света, където подобна идея е вече реализирана.
Началото обаче е положено. И в хода на това надеждно начало нека не забравяме и другите песни на Любомир Бобевски, заслужаващи своя паметник. Кога например фонтаните на Каварна ще запеят следните строфи от песента му „На похитителите‛:
С душа сте вий нечиста,
о, подла влашка сган,
че взехте ни Силистра,
Балчик и Тутракан!
Вий взехте ни Каварна
и Добрич хубав, скъп.
Постъпка ви коварна
възбуди „зъб за зъб!‛
Дори само римата Каварна – коварна е в състояние да осигури на Любомир Бобевски завинаги мястото му в българската поезия. Но палмата на първенството естествено печели песента му „Съюзници – разбойници‛ с могъщата си строфа:
Не хора сте, демони вий,
у вас престъпността се крий,
загнездила се здраво днес;
вий рожба сте на злоба, бес!
Нека клуб „Интелект‛ към БСП – Добрич не забравя тази песен на великия поет и патриот Любомир Бобевски и в контекста на европейската интеграция издигне нейния паметник на входа на всички български КПП-та по влашката, сръбската и гръцката граница.
И накрая – няколко думи за мелодията на добруджанската Марсилеза, чийто автор е Александър Кръстев. За нея се твърди, че била изплагиатствана за националния химн на Южна Корея. С какво основание през 60-те години твърдят това няколко южнокорейски композитори, не е съвсем ясно, възможно е да са го сторили от завист към Ан Ик-тхъ, единственият по това време южнокорейски композитор и диригент с международна известност, който е и автор на националния химн Аегука. През 1964 година на Третия международен музикален фестивал в Сеул е поканен и един български композитор на име Петър Николов. В определен момент същият публично отправил срещу Ан Ик-тхъ обвинението, че откраднал за южнокорейския химн мелодията на добруджанската Марсилеза. Чичко Гугъл, комуто дължа тази информация, си спестява, за съжаление, повече подробности по аферата, които биха позволили верифицирането й. Важното в случая обаче е, че музиката към песента – паметник очевидно е така завладяваща, та въпросното плагиатство за целите на южнокорейския национален химн да изглежда допустимо.
Някои впрочем твърдят, че плагиат бил всъщност текстът на „Добруджански химн‛ и по-специално първият му куплет. Любомир Бобевски го бил преписал от изгубеното тефтерче на някой си Трендафил Акациев. Има хора, за които май действително няма нищо свято.
1. Нещастна страна, щом се нуждае от герои (Бертолд Брехт: Животът на Галилей)
2. Асоциацията с Термопилския надпис „Díc hospés Spartae nos té hic vidísse iacéntes, etc.‛ е непреднамерена.
3. Gesamtkunstwerk (от нем. – съвкупно художествено произведение) – термин, въведен от Рихард Вагнер като определение на прокламираното от него «изкуство на бъдещето», което трябва да замени съществуващото многообразие от изкуства (1850). Изкуството на бъдещето според романтиците е своеобразно връщане към идеалното хармонично единение на всички изкуства (синкретично сливане на музика, слово и танц), съществувало в античния свят. Вагнер е разглеждал цялата история на изкуството като подготвителен етап към бъдещия синтез, след достигането на който автономните изкуства ще престанат да съществуват.
4. Цитирам от Сбирка от военни песни, издание на Военното на Негово Величество училище, 1917 г., стр. 15.
5. Христо Ботев, Събрани съчинения, Български писател 1958 г., том І, стр.59.
6. Виж Михаил Неделчев, Информационен поток и исторически процес, в: Култура 4/2005 г.
