КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 12 ФЕВРУАРИ

Създадена е Националната служба „Борба с организираната престъпност” (НСБОП). НСБОП е специализирана полицейска оперативно-издирвателна служба на МВР за противодействие и неутрализиране на престъпна дейност на местни и транснационални престъпни структури. Дейностите, извършвани от службата са свързани с: противодействието на организираната престъпност в сферите на икономическата и финансово-кредитна система, терористични действия, контрабанда и незаконни сделки с оръжия, стратегически суровини, стоки с двойна употреба, моторни превозни средства, исторически и културни ценности. Противодействието на незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави също е част от работата на тази служба. Борбата с незаконния трафик, производство на наркотични и психотропни вещества и суровини за тяхното производство, както и предотвратяване инвестирането на средства, придобити по престъпен начин представляват също част от дейността на службата. Друга линия на работа е предотвратяване и пресичане използването силата на заплахата за сключването на сделки и извличане на облаги от тях. Превенцията и борбата срещу преправянето, изготвянето и прокарването в обръщение на неистински парични знаци и ценни книжа, както и борбата срещу влагане или придобиване на неправомерни облаги от хазарт са също насока от дейността на тази служба. В прерогативите й влиза и борбата с корупцията в държавната и местната администрация.

Излиза първи брой на вестник „Демокрация“, партиен орган на СДС. Главен редактор му е Йордан Василев. Преди това вестникът има 2 нулеви броя.

Започва пленум на ЦК на БКП, на които са отчетени резултатите от преименуването на българските турци. Този процес е оценен като „истинско народно движение, спонтанно и всеобхватно заляло всички райони, където живее това население.

Умира аржентинският писател Хулио Кортасар (1914 – 1984). Роден е на 26 август 1914 г. в Брюксел, Белгия. Следва литература и философия, работи като селски учител, през 40-те години отказва преподавателско място в университета в Мендео след провала на антиперонисткото движение. Литературната си дейност започва през 1938 г. Работи в Буенос Айрес като чиновник и преводач. Последните 30 години от живота си прекарва във Франция. Съчинения: сборник сонети “Присъствие” (1938), драматическата поема в проза “Крале” (1949), романите “Лотарията” (1960), “Последният рунд” (1969), “Книгата на Мануел” (1973); сборник с разкази “Бестиарий” (1951), “Краят на играта” (1956), “Тайните оръжия” (1959), “История на хронопахите и фамите” (1962), “Памеос и меопас” (1971) и др. Пише книга с публицистика. Разказът му “Лигите на дявола” служи като литературна основа за филма на М. Антониони “Фотоувеличение”. Едни от последните му сборници с разкази са “Толкова обичаме Гленда” и “Ненавреме

Умира езиковедът академик Александър Теодоров-Балан (1859 – 1959). Роден е на 27 октомври 1859 г. в село Кубей, Бесарабия, Украйна, в семейство на български преселници. Негов брат е ген. Георги Тодоров. Завършва Болградската гимназия и славянска филология с докторат в Прага. През 1884 г. се установява в София и четири години работи в Министерството на народното просвещение. Става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски“). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Няколко пъти е ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ и декан на Историко-филологическия факултет. В края на ХIХ в. и началото на ХХ в. Теодоров-Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (дн. БАН). От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. „Български турист“. Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. На тази проблематика са посветени трудовете му: „Българска граматика“, „Нова българска граматика за всякого“, „Борба за съвременен правопис (1921–1923)“ и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история – „Паисий Хилендарски. История славянобългарская 1762“, „Софроний Врачански“, „Кирил и Методий“ и др.

Министерският съвет на СССР приема постановление за строителство, в района на гара Тюра-Там в Казахска ССР, на космодрума „Байконур“ – полигон за изстрелване на изкуствени спътници на Земята.

След поредица от снежни лавини, е унищожено селището Аироло в Алпите.

Умира Курт Левин – германо-американски психолог. Представител на гещалтпсихологията от 20-те години, автор на експериментални изследвания върху волята и афекта. В годините 1926-1933 г. е професор в Берлинския университет. От 1932 г. е в САЩ, където разработва концепцията за личността, в чиято основа лежи понятието „поле“ (заимствано от физиката) като единство на личността и нейното обкръжение. Той е един от основоположниците на експерименталното изследване на мотивацията и психологията на отделните групи (т. нар. групова динамика). Курт Левин е роден на 9 септември 1890 г.

Умира Моско Москов (М. М. Груев) – български културен деятел, учител и преводач. Завършва Богословското училище в Лясковския манастир (1882 г.) и Духовната семинария в Одеса (1885 г.). Следва литература в Женева (1886-1890 г.). Работи като учител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека в Търново. Основава туристическо дружество в града, възобновява дейността на Археологическото дружество и музея. Сътрудничи на периодичния печат. Автор е на повести, разкази, исторически драми и записки, поеми и стихотворения за деца. Издава “История на българската литература” (1895 г.), “История на новата руска литература” (1895 г.), “Джебен речник на чуждите думи в нашия език” (1896 г.), “Френско-български речник” и “Българо-френски речник” (1901 г.) и др. Преводач от руски и френски език.

Приключва съдебният процес срещу нелегалната военна организация „Неутрален офицер“. Процесът започва на 22 януари същата година и има за цел да се свърже дейността на организацията с членове на БЗНС “Никола Петков”. Четирима офицери са осъдени на 15 години строг тъмничен затвор като организатори и ръководители на „тайна организация с фашистка идеология“, поставила си за цел насилствено сваляне на властта. Още 19 души са осъдени на различни срокове затвор. На процеса не е съден главният подсъдим – о. з. ген. Иван Попов, обявен за ръководител на организацията, тъй като непосредствено преди процеса прави опит да се самоубие (или е направен опит да бъде убит). Делото срещу него е през май 1947 г. и завършва с присъда от 15 години затвор. “Неутрален офицер“ е конспиративна военна организация, създадена през октомври 1945 г. от група щабни офицери начело с ген. Иван Попов, бивш помощник началник-щаб на Българската армия. Поставя си за цел свалянето на отечественофронтовската власт и възстановяването на предишния режим в страната. Въпреки че влиза в контакт с лидерите на някои от опозиционните партии, организацията “Неутрален офицер“ не успява да разгърне някаква по-широка дейност. Разкрита е от органите на реда през 1946 г.

Министерският съвет приема наредба-закон за правописна реформа на българския език.

Умира Янко Янев – български поет, философ, есеист. През 1919 г. заминава за Германия, за да следва драматургия, но се ориентира към философията и историята. Учи в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Защитава дисертация на тема “Живот и свръхчовек”. Работи в библиотеката на Софийски университет от 1923 г. Чете лекции по история на българска култура в Берлинския университет (от 1934 г.). Убит е по време на бомбардировките над Дрезден през Втората световна война. Неговите философски възгледи се формират под въздействието на Хегел. Привърженик е на индивидуализма в българска литература (пише и издава статии и монографии за Д. Кьорчев, публикува статии за д-р Кр. Кръстев и П. К. Яворов); проповядва ницшеанството, заради което в пролетарско-комунистически среди е третиран като профашистки автор. Интерпретатор е на немския класицизъм и романтизъм (публикации за Г. Е. Лесинг, Р. М. Рилке, Х. фон Клайст в сп. “Българска мисъл” и “Златорог”). Сътрудничи със статии по културни и философски проблеми на в-к “Стрелец”, “Съвременник”, на сп. “Златорог”, “Българска мисъл”, “Листопад”, “Училищен преглед”, “Хиперион”, “Българска реч”, “Съдба”. Пише стихове, които публикува под псевдонима Беляков. Негови съчинения са “Грях и скръб” (1918 г., стихове), “На север” (1918 г., стихове), “Копнения” (1919 г., стихове), “Антихрист” (1926 г.) и др.

Умира Пий XI (Акиле Амброзио Рати) – римски папа от 6 февруари 1922 г. до 10 февруари 1939 г. Завършва в Рим Грегорианския католически университет и академията „Св. Тома“. В продължение на 30 години е директор на Амброзианската библиотека в Милано. През 1914 г. става заместник-директор, а след това директор на Ватиканската библиотека. През 1919 г. става епископ, след което е назначен за милански архиепископ и получава кардиналски сан. По време на неговия понтификат са подписани Латеранските договори, които създават града държава Ватикана. Издава първата енциклика на език, различен от латинския – „Nonalliamo bisongo“ („Не изпитваме нужда“). По отношение на външната политика се стреми да изглажда противоречията между европейските държави и да стопира експанзионистичните стремежи на нацистка Германия и фашистка Италия. Не е ясна напълно причината за внезапната му смърт. Съществуват сериозни основания да се смята, че е отровен.

На Великия македонски събор в Горна Джумая (дн. Благоевград) ВМРО (михайловисти) и Македонският национален комитет се обявяват за независима Македония. Те декларират, че срещу Югославия трябва да се води въоръжена борба. Югославия протестира с нота. България отхвърля обвиненията, че подкрепя подобна политика, но започва да ограничава дейността на македонските дейци.

Умира фолклористът Атанас Илиев (1852 – 1927). Роден е на 2 февруари 1852 г. в Стара Загора. Учи в родния си град, в епархийското училище в Пловдив и в класическата гимназия в Табор (Чехия). Следва славянска филология в Прага и Белград до 1874 г. Работи като главен учител в Стара Загора. Задържан е по време на Старозагорското въстание през 1875 г. Участник е в Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Учителства в София и работи като редактор на „Сборник за народни умотворения“. Директор е на Старозагорската девическа гимназия (1892 – 1900 г., 1903 – 1906 г.). От 1900 г. е редактор на литературното списание „Надежда“. Началник е на училищния отдел на Българската екзархия в Цариград. Член е на БКД (дн. БАН) от 1900 г. Автор е на многобройни изследвания върху българския фолклор, съставител на учебници, приносни изследвания в областта на езикознанието и нумизматиката, преводи и др. Автор е на трудовете „Отбор от животописи на велики мъже“ (в 2 тома), „Телесно и душевно възпитание“, „Турски изговор на български местни имена“ , „Спомени“ и др.

15 месеца след откриването на гробницата на Тутанкамон е намерен саркофагът на фараона.

Тутанкамон е египетски фараон от епохата на Новото царство (ХVIII династия), управлявал около 1400-1392 пр. Хр. Заема престола на 12-годишна възраст под името Тутанхатон (буквално – жив образ на Атон). По време на управлението му са отменени религиозните реформи на Ехнатон и е възстановен култът към Амон. Фараонът приема името Тутанкамон и връща столицата в Тива. През 1922 г. английският археолог Х. Картър открива в Долината на царете край Тива гробницата на Тутанкамон – единственото неразграбено погребение на египетски фараон, съдържащо великолепни паметници на изкуството.

Роден е Франко Дзефирели – италиански режисьор и художник. Учи в Академията за изящни изкуства във Флоренция. Работи като актьор и асистент-режисьор. От 50-те години режисира драматични и оперни спектакли в Италия и по света, които се радват на неизменен успех. Първата му изява като постановчик в киното е късометражният филм „Къмпинг“ (1957 г.). Световен успех имат неговите екранизации по творби на Шекспир – „Укротяване на опърничавата“ (1967 г.) и „Ромео и Жулиета“ (1968 г., „Оскар“), както „Брат Слънце, сестра Луна“ (1972 г.). Огромен успех постига телевизионната версия на „Иисус от Назарет“ (1977 г.), снимана по поръчка на Ватикан. В САЩ снима мелодрамите „Шампионът“ (1979 г.), „Безкрайна любов“ (1981 г.) и биографичния филм „Младият Тосканино“ (1988 г.). Франко Дзефирели създава филмовите опери – „Бохеми“ (1968 г.), „Травиата“ (1982 г.), „Отело“ (1985 г.). През 1991 г. пресъздава най-популярната Шекспирова пиеса „Хамлет“. Други негови филми са: „Птичката“ (1993 г.), „Джейн Еър“ (1996 г.), „Чай с Мусолини“ (1998 г.), „Калас завинаги“ (2001 г.).

Уинстън Чърчил става министър на колониите, в правителството на Англия. На този пост изиграва основна роля в създаването на Ирландската свободна република.

Умира Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) – йеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 г., завършва Духовна семинария в Москва, след което е учител в Рилския манастир. От 1875 г. се премества в София и постъпва на работа в Софийската митрополия. Участва в образуването на Свещеническия съюз. Занимава се с публицистична дейност и издава в. „Селянин“ (1879–1916 г., 1924 г.) и сп. „Български църковен преглед“ (1895–1899 г.). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници.

Роден е Юлиус Швингер – американски физик. От 1939 г. е доктор по философия в Колумбийския университет. Работи в университета в Бъркли, Кеймбридж, Чикаго и Бостън. От 1943 г. до 1946 г. е в Радиационната лаборатория при Масачузетския институт. От 1947 г. до 1972 г. е професор в Харвард. От 1972 г. е професор в университета в Лос Анжелис. Главните му трудове са в областта на квантовата теория на полето, теорията на ядрените сили, теорията на разсейването и излъчването. Създава основите на квантовата електродинамика и изчислява ред радиационни поправки. Разработва вариационен метод в теорията на разсейването. Лауреат е на Нобелова награда за физика за 1965 г.(съвместно с Р. Ф. Фейнман и С. Томонак). Член е на Националната АН на САЩ и Американската академия за наука и изкуства.

Последният китайски император Пу-И се отказва от властта. Пу-И е представител на династията Цин. Става император през 1908 г., когато е на 3-годишна възраст. По време на Китайската буржоазнодемократична революция (1911 г.) е свален от престола и поставен под домашен арест. Със съдействието на Япония през 1931 г. е провъзгласен за император на Манджурия. През 1945 г. е свален от престола от Червената армия и поставен под домашен арест в СССР. През 1950 г. е предаден на Китай, където дълги години прекарва в концлагери и затвори. След освобождаването си работи като градинар в Пекинската ботаническа градина. Избиран е за депутат в Общокитайското събрание на народните представители.

Роден е Мистър Сенко (псевд. на Евстати Христов Карайончев) – български илюзионист. Като дете работи в цирк “България” на Н. Цанков. През 1923 г. асистира на гостуващия в България френски илюзионист Делоне. Изучава илюзионно изкуство при френския илюзионист Р. Худини. Участва в програмите на някои български циркове. От края на 20-те години представя самостоятелни спектакли. Член е на Международната асоциация на илюзионистите, носител е на редица награди от международни конгреси на илюзионистите. През 1939 г. печели втора награда на фестивал в Лайпциг с номера “изчезване на глава”. Той е почетен член на Френската академия. на илюзионистите, Париж от 1961 г. Получава орден “Роберт Худен” и медал “Почетен президент на Българския магически клуб”.

Във Варна е проведен възстановителен Трети конгрес на Одринския революционен окръг. Направени са оценки за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание и е избрано ново Главно ръководно боево тяло в състав Лазар Маджаров, Стамат Икономов и Лазо Лазов.

Роден е Светослав Константинов Минков – български писател белетрист. Завършва гимназия в София (1921 г.) и учи във Военното училище във Вайскирхен (Австрия). Първата му публикация е “Биномът на Нютон” (1920 г.). Заедно с Хр. Смирненски издават “Календар Българан” (1922 г.). Следва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, след което продължава учението си в Мюнхен в Търговско-стопанската академия (1922-1923 г.). В България посещава Свободния университет. Първите му книги са свързани с диаболизма. Работи като библиотекар. Делегат е на Международния конгрес на ПЕН-клубовете (1936 г.). През 1941 г. е свидетел по делото на Н. Й. Вапцаров. От 1942 г. до 1943 г. е служител в българската легация в Токио. След 9 септември 1944 г. работи като преводач и редактор. Сътрудничи на вестниците “Българан”, “Литературен глас”, “Мисъл”, “Литературни новини”, “Развигор”, “Съвременник”, “Кормило”, “ЛИК”, “Стрелец”, “Литературен фронт”, на сп. “Хиперион”, “Българска мисъл”, “Златорог”, “Септември.”, “Пламък” и др. Има големи заслуги като преводач и редактор. Негови книги, разкази, новели и фейлетони са публикувани на английски, немски, румънски, руски, френски, японски и други езици. Автор е на съчиненията: “Синята хризантема” (1922 г.), “Часовник” (1924 г.), “Къщата при последния фенер” (1931 г.), “Сърцето в картонената кутия” (1933 г.), “Автомати” (1935 г.), “Гост” (1938 г.), “Японската литература. Начало, развитие, представители” (1941 г.), “Маймунска младост” (1942 г.), “Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора” (1943 г.), “Дамата с рентгеновите очи” (1945 г.), “Лунатик. Хумористични разкази” (1945 г.), “Патент САС. Четири разказа” (1963 г.), “Паноптикум. Лайхенвалд. Разкази” (1966 г.), “Избрани разкази” (1967 г.), “Алхимия на любовта. Избрани разкази” (1972 г.), “Съчинения.”, в 2 т. (1972 г.), “Разкази, пътеписи” (1976 г.), “Съчинения”, в 2 т. (1980 г.), “Игра на сенките. Българска диаболична фантастика” (1983 г.). Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

Испания продава на Германия Каролинските и Мариански острови за 25 милиона песети.

Изготвен е доклад на подполковник Илия Димитриев до военния министър за създаване на вестник „Военни известия“.

В хода на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) турският пълномощник за водене на мирните преговори с Русия Сафет паша пристига в Одрин.

От Букурещ Христо Ботев пише писмо до Тодор Пеев в Браила, в което изразява намерението си да се включи в предстоящото въстание: „Въпросите решени – отбелязва поетът, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика.“

В Цариград е отпечатан първият брой на научно-политическото списание „Ден“, редактирано от Стефан Бобчев.

Стефан Бобчев е държавен и обществен деец, юрист, фолклорист, славяновед, публицист, редовен член на БАН, дописен член на Югославската академия в Загреб, дописен член на Чешката академия в Прага, почетен доктор по право в университета „Ян Коменски“ в Братислава. Роден е на 20 януари 1853 г. в град Елена. Той получава средното си образование в Цариград, а след това следва медицина. Завършва и право в Москва. След завръщането си в България се установява в Пловдив, където заема множество висши държавни длъжности: председател на окръжното съдилище, член и председател на Върховния административен съд, депутат в Областното събрание (1883–1885 г.), директор на правосъдието в Източна Румелия. През 1911 г. е избран за министър на народното просвещение в правителството на Ив. Гешов, а една година по-късно е изпратен като пълномощен министър в Санкт Петербург. Бобчев е един от инициаторите за създаването на Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски“), той е преподавател в него по българско и славянско право и по история на каноническото право от 1902 г. до 1927 г. По негова инициатива се създава и Балкански близкоизточен институт, в който той е директор и преподавател по съвременна политическа и социална история. Стефан Бобчев основава и дълги години ръководи Дружеството на българските публицисти и писатели. Издава и редактира в. „Стара планина“, сп. „Юридически преглед“, сп. „Българска сбирка“ и др. Издава редица студии, сборници, трудове: „Писма за Македония и македонския въпрос“, „Източна Румелия“, „Българско обичайно наказателно право“, „Българско обичайно съдебно право“ и др. Умира на 8 ноември 1940 г.

Роден е войводата Георги Шкорнов, известен като дякон Евстатий. Георги Шкорнов е роден на 12 февруари 1873 година в Несрам, Костурско – „най-южната крепост на българското племе”. Той наследи борческия дух на своя род, израсна в борбите за човешки права и възмъжа като голям ратник в освободителното движение в Македония. Взе живо участие през движенията 1902 – 1903 година. През 1905 – 1906 година дяконът е войвода в Ресенско. През септември 1912 година замина за Воденско с чета, която се оформи като партизански отряд № 29 от Македоно-Одринското опълчение. На 1 октомври 1912 година води бой с турския аскер на връх Чавките – Царево – селско.

На 12 октомври с.г., наедно с други 12 чети, се би цял ден с многоброен турски аскер на запад от с. Конопище. На 20 октомври четите на дякон Евстатий и Григор Джинджифилов вялзоха в град Воден, въпреки волята на гръцкия командир тук, посрещнати най-възторжено от населението. След това почва обиколката из селата на Воденско, която бе едно триумфално шествие от посрещане и изпращане на местното българско население. На 28 октомври частите на дякон Евстатий и Джинджифилов овлядах цяло Съботско и въдвориха българско управление. През Общоевропейската война дяконът пак замина като началник на партизански отряд.

(По материали от в. „Български доброволец“, 1935 г.)

Църковният събор в Цариград избира за екзарх Иларион Ловчански. Светското име на Иларион Ловчански е Иван Иванов. Той е роден в град Елена през 1800 г. или 1801 г. Учи в местния метох на Хилендарския манастир и в Капиновския манастир, където през 1819 г. се замонашва. От 1827 г. е дякон на търновския митрополит Иларион Критски, а по-късно става и негов протосингел. През 1871 г. председателства църковно-народния събор в Цариград. На 12 февруари 1872 г. е избран за екзарх, но поради старост се отказва в полза на Антим І. До смъртта си остава в Кюстендилския митрополит. Умира на 2 февруари 1884 г.

В Русе е роден капитан І ранг Димитър Добрев (1868 – 1944). Постъпва във Военното училище в София и участва като юнкер в Сръбско-българската война (1885) и детронирането на княз Александър I (1886), за което е изключен от училището. По-късно правата му са възстановени и получава първо офицерско звание на 1 януари 1891 г. Специализира машинно-торпедно дело в Австрия, завършва висш артилерийски курс в Кронщат, Русия (1903 – 1904). Участва като доброволец в Руско-японската война (1904 – 1905) и в боя при Цушима като втори артилерийски офицер на крайцера „Дмитрий Донски“. Попада в японски плен, но е освободен. След завръщането си в България през 1906 г. е началник на Морското училище (1906 – 1908), началник на подвижната отбрана, командир на крайцера „Надежда“. Уволнен е от флота през 1911 г. През Балканската война (1912 – 1913) е върнат на служба като началник на подвижната отбрана. Командва отряда миноносци, който на 7 ноември 1912 г. атакува успешно турски крайцер „Хамидие“. Напуска флота и дълги години работи като адвокат във Велико Търново. Умира на 11 април 1944 г. във Велико Търново.

Роден е Казимеж Тетмайер-Пшерва – полски поет лирик, белетрист и драматург, представител на “Млада Полша”. Издава цикъла новели “На скалистото Подхале” (1-5, 1903-1910). Автор е на романи и повести: “Ксендз Петър” (1896), “Ангелът и смъртта” (1898), “Легенда за Татрите” (1 ч. – 1910, 2 ч. – 1911), “Краят на епопеята” (1913-1914). Пише също драми “Зивиша Черни” (1901), “Юда” (1917).

Умира Ксавие дьо Местр – френски писател, учен, художник, граф. Емигрира в Русия през 1800 г. и става офицер в руската армия, участва във войните в Кавказ и Персия. По-късно е директор и библиотекар на Адмиралтейския музей в Санкт Петербург. Член на АН в Торино и Савоя, автор на много научни трудове по химия и физика. Превежда басните на И. А. Крилов на френски език. Добър художник миниатюрист и пейзажист.

А. С. Пушкин завършва работата си по поемата “Полтава”.

Александър Сергеевич Пушкин е руски лирически поет, родоначалник на новата руска литература, утвърдил нормите на руския литературен език. Завършва Царскоселския лицей (1817 г.), където пише първите си стихове. След това постъпва в иностранната колегия. Става известен с редица памфлети, сатири, епиграми и стихотворения, едно от които е причина да бъде изпратен в Екатеринослав. Посещава Кавказ, отправя се за Крим, пребивава в Кишинев и Одеса. През този период на полузаточение (1820-1824 г.) изучава Байрон и под негово влияние написва поемите „Кавказки пленник“, „Бахчисарайски фонтан“ и започва романа си в стихове „Евгений Онегин“. Заради една епиграма Пушкин е изпратен в бащиното си имение в с. Михайловское (бивша Псковска губерния), където завършва поемата си „Цигани“, написва „Борис Годунов“ и 4 глави от „Евгений Онегин“. По-късно живее в Москва и в Петербург, жени се за Наталия Гончарова (1830 г.) и се установява окончателно в Петербург. От този период са поемата „Полтава“, драматическите творби „Скъперникът рицар“, „Русалка“, „Моцарт и Салиери“, „Повестите на Белкин“, повестта „Капитанска дъщеря“ и др. Умира след като е смъртоносно ранен по време на дуел на 29 януари 1837 г.

Роден е Джордж Мередит – английски поет и романист. Автор е на стихосбирките “Модерна любов”, “Лирически поеми и песни на радостта и на земята” и др. Негови романи са “Диана Кросуей”, “Егоист” и др.

В битката при Касабуко чилийската войска разбива испанската армия. С това е извоювана независимостта на Чили.

Роден е Чарлз Роберт Дарвин – английски естественик и физиолог. Участва в научна експедиция по южноамериканските крайбрежия с кораба „Бигъл“. Там събира първите материали за прочутото си съчинение „За произхода на видовете чрез естествен подбор“ (1859 г.). През 1871 г. излиза книгата „Произход на човека и половия отбор“, в която обосновава спорната хипотеза за произхода на човека от приматите.

Роден е Ейбрахам Линкълн – американски политик, 16-и президент на САЩ (1860-1865 г.), републиканец. През 1833 г. е началник на пощенско бюро в Ню Сейлъм. Избран е за депутат през 1834 г., ръководител на партията на вигите. Обявява се против робството и срещу Мексиканската война (1846 г.). Печели огромна популярност в американските щати, които обикаля, разпространявайки идеите си. Той е един от основателите на Републиканската партия през 1854 г. По време на президентския му мандат Северът печели Гражданската война срещу Юга. Той слага край на сепаратизма в Американския съюз. През 1864 г. е преизбран за президент. Няколко дни по-късно е убит от Дж. У. Буут.

Умира Имануел Кант – немски философ и мислител. Той е роден на 22 април 1724 г. в Кьонигсберг. След завършване на университета в Кьонигсберг Кант работи като домашен учител в продължение на 9 години. От 1755 г. преподава в университета в Кьонигсберг. Известно време е библиотекар в кралския замък в Кьонигсберг. Неговото творчество се отличава с два периода на развитие – докритически (до 1770 г.) и критически (след 1770 г.). В докритическия период признава възможността за умозрително познаване на вещите такива, каквито те съществуват, а в критическия период отрича способността за такова познание. В “докритическия” период разработва “небуларна” космогонна хипотеза за образуване на Слънчевата система (“Всеобща естествена история и теория на небето”, 1755 г.). В нея изказва предположението, че планетната система се образува от първоначално “мъглявина” – огромен облак дифузно вещество. Изказва догадка за съществуването на Голяма система от галактики, доказва забавянето на въртенето на Земята около оста си. Дисертацията му “За формата и принципите на чувствено възприемания и умопостигаемия свят” (1770 г.) се явява като начало на прехода към “критическия” период, в който създава основните си произведения “Критика на чистия разум” (1781 г.), “Критика на практическия разум” (1788 г.) и “Критика на способността за съждение” (1790 г.). В тях Кант излага учението си за явленията и вещите, съществуващи сами по себе си – “вещи в себе си”. Според него познанието започва с въздействието на “вещите в себе си” върху органите на осезанието и предизвикват усещания – материалистически възглед. Но в учението за формите и границите на познанието Кант твърди, че нито усещанията, нито понятията и съжденията могат да дадат някакво теоретично знание за “вещите в себе си”. Те са непознаваеми. Емпиричните знания за вещите могат неограничено да се разширяват и задълбочават, но това не приближава човека към познаването на “вещите в себе си”. В логиката Кант различава обикновената, или общата, и трансценденталната логика. Общата логика изследва формите на мисленето, като не се интересува от тяхното съдържание, а трансценденталната логика изследва във формите на мисленето това, което дава на знанието априорен, всеобщ и необходим характер.

Умира Станислав Август Понятовски – последният полски крал (1764-1795 г.). През 1757-1762 г. е полско-саксонски посланик в Русия. Избран е за крал с подкрепата на Екатерина II и пруския крал Фридрих II. Външната му политика е ориентирана към Русия. Абдикира на 25 ноември 1795 г. До края на живота си живее в Петербург.

Роден е Франц I – австрийски монарх (от 1792 г.), император на Австрия (от 1804 г.). Той е от Хабсбургско-Лотарингската династия и е последния император на Свещената Римска империя (1796-1806 г.) под името Франц II. Той е един от инициаторите за монархическа коалиция против революционна и наполеоновска Франция. През 1810 г. омъжва дъщеря си Мария Луиза за Наполеон I. Франц I е един от организаторите на Свещения съюз. Стреми се към усилване на клерикално-феодалния полицейски режим в Австрийската империя.

Умира Пиер Карле дьо Шамблен дьо Мариво – френски писател, драматург. През 1742 г. става член на Френската академия. Автор е на романите “Удивителните постъпки на симпатията” (1713-1741 г.), “Животът на Мариана” (1731-1741 г.), “Хитрият селянин” (1734-1735 г.) и др. Създава нов вид комедия, противоположна на Молиеровата – “Завещанието”, “Изпитанието”, “Изненадата на любовта”, “Островът на разума”, “Игра на любовта и случая”, “Лъжливите признания” и др.

Умира Шарл Льо Брюн – френски художник-живописец и декоратор. Роден е на 24 февруари 1619 г. Учи при Ж. Перие (от 1632 г.) и С. Вуе (1634-1637 г.). Заедно с Н. Пусен посещава Италия в периода 1642-1646 г., където изучава произведенията на Рафаел, болонските академисти и античната скулптура. Той е един от основателите (1648 г.) на Кралската академия по живопис и скулптура (ректор от 1668 г.). През 60-те години на ХVII в. е „пръв живописец на краля“ и директор на кралската манифактура за гоблени. Ръководи създаването на декоративни ансамбли в интериорите на Лувъра, Версай и др., изпълнява проекти за скулптури, мебели. Сред по-известните му живописни платна са: „Каещата се Магдалена“ (1656-1657 г.), серията картини „Историята на Александър Македонски“ (1660-1668 г.) и др. Шарл Льо Брюн е един от създателите на официалния придворен стил на Луи ХIV.

Обединените армии на полския крал Ян Собиески и херцогът на Лотарингия Шарл разбиват османската армия при Виена и окончателно спират настъплението й на запад.

Испанският лейтенант Педро де Валдивия основава в долината на р. Майпо град Сантяго-де-Чили.

Педро де Валдивия е испански конкистадор, завоевател на Чили. През 1535-1537 г. взема участие в завладяването на Перу и Чили. Основава градовете Сантяго (1541 г.), Ла Серена (1544 г.), Консепсион (1550 г.), Империал (1551 г.), Валдивия (1552 г.) и др. Води борба с арауканите. В битката при Тукапеле през декември 1553 г. е заловен от индианците и убит. Ценен исторически източник за Чили представляват писмата на Валдивия до император Карл V.

От Кастилия са изгонени маврите, които не искат да приемат християнството.

Жана д’Арк убеждава френския крал Карл VII да я постави начело на френската войска в борбата срещу англичаните. Жана д’Арк е национална героиня на Франция. Оглавява освободителната борба на френския народ против англичаните по време на Стогодишната война (1337-1453 г.). Жана д’Арк уверява хората, че й е предначертано да освободи Франция. С големи усилия успява да убеди дофина Карл да започне военни действия през февруари 1429 г. Начело на армията, тя въодушевява войниците и на 8 май 1429 г. освобождава обсадения от англичаните Орлеан (народът започва да я нарича Орлеанската дева). След редица победи повежда армията към Реймс, в който на 17 юли 1429 г. коронова дофина Карл (Карл VII). На 23 май 1430 г. по време на едно от излизанията на французите от обсадения Компиен Жана д’Арк попада в плен на бургундците, които я предават на англичаните. Църковният съд в Руан я обвинява в ерес и в последствие тя е изгорена на клада (30 май 1431 г.). През 1456 г. във Франция е организиран нов процес, на който е реабилитирана. През 1920 г. Жана д’Арк е канонизирана от Католическата църква.