„В Освободителната руско-турска война се включват като водачи, разузнавачи, преводачи и помагачи стотици добруджанци. Историята е съхранила имената на немалко от тях, други все още не са „извадени“ от документите. Към тези „мирни“ помагачи трябва да прибавим и въоръжените – хайдутите на Пею Буюклията и доброволците на Амира от Каварненско. И, разбира се, десетките добруджанци, влезли се с оръжие в ръка в редовете на Българското опълчение. Останките на 22-ма от тях са погребани във Военното гробище в Добрич“, разказва в навечерието на Трети март – националния празник на България, Пламен Николов, уредник в отдел „История на българските земи XV-XIX век“ в Регионалншя исторически музей в Добрич. Разказът му е на фона на изложбата „Памет за Освобождението“ с лични вещи, медали и снимки на опълченци от Добруджа, която е подредена в зала „Възраждане“ в Художествената галерия.
„Добре известен е героизмът на българите в Каварненско, които се вдигат на мъжествена въоръжена самозащита срещу мародерствата на бягащите поробители. Водачите на героичната отбрана на Каварна Андрей Василев и Банчо Панов-Бухала от Котел сформират конна чета от 80 души. Това доброволческо формирование става авангард на руското разузнаване под командването на кап. Радович. В хода на войната конната чета на Амира извършва редица диверсионни действия в тила на османските войски. Отрядът му пленява един турски обоз заедно със стадо рогат добитък, който се движи към Добрич, охраняван от въоръжен конвой. На 10 ноември 1877 г. началникът на руския отряд в Констанца генерал Константин Манзей предлага на генерал Цимерман да награди Амира с медал „За храброст“. При настъплението на 14-ти корпус през януари 1878 г. четата на Андрей Василев успява да прекъсне телеграфната връзка между Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и Варна в района на Гебеджа /Белослав/ и да допринесе за превземането на силно укрепената Добричка крепост. В суровата зима българите приютяват настъпващите руски войски в селищата и къщите, осигурявайки им подслон в снежните виелици.
Местните революционери и патриоти са давали разузнавателни сведения на своите освободители.“, обяснява Николов.
„Легендарният стар добруджански войвода Пею Николов Бахов, известен с прозвището Буюклията, помага на русите и предава на генерал Шамшев „ценни сведения за турския гарнизон в Хаджиоглу Пазарджик“. Заподозреният за контакти с руската армия известен добруджански възрожденец Стамат хаджи Сидеров е обесен от турците. На мястото на бесилото признателното потомство е поставило надгробна плоча, която и до днес е запазена в двора на църквата „Св. Троица“.
Като много опитен разузнавач се проявява и Хаджи Стоян Поклоников, който е награден от руснаците за „изкусното разузнаване по време на бойните операции срещу противника“, както отбелязва в рапорта си от 6 ноември 1877 г. командирът на Кинбургския драгунски полк. Леонтиев, като добавя „и въобще за усърдието при изпълнението на различни поръчения по време на действията на нашите войски на предната линия“. Поклоников се ползва с голямо уважение сред местното българско население и има силно влияние над него“, разказва още уредникът.
„Доказателство за себеотрицанието на българите като помагачи на освободителните войски е и историята на Вълчо Георгиев от с. Ели бей /Пчеларово/. През юли 1877 г. руските войски от 14-и корпус под командването на ген. Цимерман, заели линията Черна вода – Кюстенджа, и настанили главната си квартира в Меджидия. Техни разузнавателни отряди започнали да извършват набези към Хаджиоглу-Пазарджик (Добрич). Пътят им обикновено минавал край Ели бей. Вълчо Георгиев и Жельо Драганов давали на разузнавачите сведения за движението на башибозука и на редовната турска войска около града. Двамата станали „лазутчики“ (съгледвачи) в тила на турците. Разкрити от властта, те били задържани и овцете им иззети. На следващия ден Жельо бил обесен край Карелезката чешма за назидание на българите. Вълчо бил по-млад, успял да избяга и тръгнал за Меджидия. Руските офицери, като разбрали, че той познава много добре местата около Хаджиоглу-Пазарджик, го зачислили към разведката (разузнаването) и го предали към четирима донски казаци – един командир и три войничета. В първите дни на януари 1878 г. Долнодунавският отряд напуснал линията Черна вода – Кюстенджа и започнал решително настъпление към Хаджиоглу-Пазарджик. Вълчо Георгиев бил в един разузнавателен разезд на 16-и Донски полк. На 8 януари 1878 г. полкът водил сражение край Ели бей. В същия момент разездът на Вълчо Георгиев с трите казачета и командирът им стигнали на разузнаване до Карелезката чешма. Натъкнали се на турски части и при сражението трите казачета били убити, а командирът им – тежко ранен. Погребали ги до чешмата. По-късно Вълчо Георгиев ги препогребва в гробището на село Пчеларово“ , припомня ненатрапчивия героизъм на добруджанци Пламен Николов.
