© |
Георги Харизанов, политически анализатор, в интервю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“
Епизод 43 също е посветен на пост политическите вълнения. Изборите преминаха, резултатите са ясни, предстоят изводите по тях. Вече се настани следващата голяма тема: правителство, но с кого? Според лидера на спечелилата коалиция Бойко Борисов, идеалното правителство е това, зад което имаш 130-140 депутати поне, а то може да се постигне само когато първите две формации се разберат. Въпросът е за компромисите и за тяхната цена, която тепърва ще се плаща, особено ако новосформираното правителство не работи добре и не се справя с очакванията. А идват и местните избори. На тези ГЕРБ загуби София, но спечели страната. Обаче, ако следваме логиката на максимата, че правителствата у нас се избират в страната, а се свалят в София, означава ли, че при евентуален кабинет сега, след местните избори ще има поредни парламентарни? Въпросът е към политически анализатор Георги Харизанов. Да започнем с изводите, които налагат резултатите от вота на 2 април, г-н Харизанов. Вие как ги подреждате?
Аз как ги подреждам няма никакво значение, хората се произнесоха. Поздравления на всички гласували, поздравления за всички, които се явиха в крайна сметка да поискат доверието на българските граждани. Това как аз ги подреждам няма абсолютно никакво значение, важното е по-скоро, и в анонса и въпросът, който вие да преди малко зададохте, важното е по-скоро, оттук нататък какво следва. И бих казал, че има две отчетливи мнозинства, които се формираха. Първото мнозинство е на тези, които са гласоподаватели за партии в евроатлантическа ориентация, по груби сметки става въпрос 65-70% от българските граждани, защото тук включвам и част от невлезете политически проекти, които иначе имат доста симпатична евроатлантическа център-дясна политическа и икономическа платформа. Това че не са влезли в парламента няма значение, защото и за тях също се гласували хора. Така че голямото мнозинство е това. И второто, което мисля, че се преповтаря с това, в рамките на него, са 60-62%, които искат да има управление и работещ парламент. Мисля, че до голяма степен става въпрос за едни и същи хора. Другото голямо мнозинство, в смисъл това досега беше позитивен преглед, негативният преглед е, че има друго голямо мнозинство, това на негласуващите, т.е. хора, които не харесват цялата политическа система, не харесват всички партии, не харесват всички политици и демонстративно не желая да дадат своя глас и да дадат своето доверие на никого, защото не им вярват. Аз си мисля, че този процент е твърде голям. Знаем, че сме говорили много пъти с вас, и хора които са много, много, много по-напред от мен в политическите науки специално, казват, че това е световен тренд, че хората все повече се деполитизират, стават все повече технократи, все повече потъват във виртуалния свят, в света на технологиите, и все по-малко се интересуват от политика, и че активността спада в цял свят, но си мисля, че когато негласуващите са мнозинство и когато всеки момент това мнозинство, образно казано, може да хване сопата и да събори цялата политическа система, защото то е мнозинство, това е силно притеснителен момент, особено при толкова фрагментиран вот, при който реално победителите имат всъщност 10% от гласовете на хората, имащи право да гласуват. Така че това са двете големи мнозинства, и се опасявам, че ако политиците не послушат първото, може да пострадат от второто, от това на негласуващите. Ако първото мнозинство е на хората с евроатлантически, с проевропейски ценности, и хората, които искат управление, а второто мнозинство е на негласуващите, пак казвам, ако политиците не се съобразят с първото, нищо чудно да усетят гнева на второто.
А каква може да бъде формулата, която да структурира около евроатлантическите партии и ценности бъдещия кабинет?
О, не знам. Наистина, не знам. Много е рано според мен да се говори за формули, защото в интервюто си за „Евронюз“ чухме две много различни трактовки от лидерите на първите две сили. От едната страна чухме Борисов, който каза, че е много за коалиционно, и някаква форма на съвместно управление. От друга страна чухме г-н Кирил Петков, който каза, че е категорично против каквато и да било колаборация с партията на г-н Борисов, дали официална, дали неофициална, дали коалиционна, дали под форма само на парламентарна подкрепа, и е твърдо за това да продължат да вървят сами напред и да предложат правителство на малцинство. Така че много е рано да се говори за формули според мен. И всеки, който претендира, че може да отгатне верния отговор, според мен бърка, освен ако не налучква. Аз не искам да налучквам.
Но при това положение, г-н Харизанов, какво може да се очаква в близките седмици? Приоритетите ли да се подреждат, какъв тип разговори да се водят, след като двете най-силни коалиции застават на противоположни посоки?
Да, това прави много интересен разговорът за приоритети. Спомняте си онова клише от легендата на една наша колежка, която в Европарламента питала един политик: „Ами, не, това не е правилно, защо го гласувахте?“, и той казва: „Ние знаем кое е правилното, ама ако го направим, няма да ни преизберат“. В този смисъл разговорът за приоритетите става много интересен. Учебникарски ясно е, че в ситуацията, в която се намираме в момента, трябват няколко неща: повишаване на лихвения процент, за да се свие паричният обем и да намалеят рисковите кредити, и да се овладее по този начин инфлацията, оттам съкращаване на бюджетните разходи, рязане на всякакви излишни бюджетни разходи, оттам данъчни облекчения за бизнесите, които искаме да се развиват занапред, в следващите години и да пълнят в крайна сметка бюджета, оттам оставане на повече пари в хората, оттам по-малко публични разходи, обаче по-малко инструменти за въздействие и за раздаване на пари дали на калпак, дали хеликоптерни, както се изразяват икономистите, без значение. Всичко това са поредица от непопулярни решения, които си мисля, че трудно могат да се превърнат в общо обединителен приоритет. По-скоро виждате, и последният парламент показва, добре че в крайна сметка не се случи в максималната му щета, но склонността в такива периоди да се гласуват т.нар. „сватбарски бюджети“ и да се одобряват публични разходи само и само всеки да каже: „Ние предложихме повече и ние дадохме още повече“ е много голяма. Не се сещам, кой са приоритетите, които в момента могат да обединят политиците, тъй като имат много различни виждания двете политически сили за начина, по който трябва да се ръководят публичните финанси. И онази вечер си говорихме с колеги социолози, политолози: кое е това, което ни обединява, защото има страшно много разделения: леви на десни, млади на стари, статукво срещу промяна, либерално срещу консервативно, глобалистко срещу националистическо, проруско или проамериканско, или пронатовско, или проевропейско, нали, разделение колкото искате. Кое ни обединява?
И стигнахте ли до нещо?
Не, не, не. Извън общочовешкото да сме живи и здрави, и да живеем по-добре, да сме щастливи, нали, ама това е универсален приоритет. Той важи за всички 8 милиарда души по света, без значение къде живеят. Всички искат да са живи и здрави, да живеят по-добре, за близките им, нали, да се оправят по-добре в живота, около тях да е по-подредено. В смисъл това е универсален приоритет. Националният нещо ми се губи в момента. И е много трудно да се постигат подобен тип обединения сега, и той със сигурност очевидно няма да е около начина, по който да се разходват публичните финанси, за съжаление казвам. Защото освен всичко друго, сега не трябва да бъде направено нищо, което вече да не е правено в цял свят, и да е показало, че работи, но въпросът е с късия хоризонт и с това, че наесен има местни избори, и пак казвам, с това клише, че „ние знаем какво е правилно, но ако го направим, няма да ни изберат“. Давам прост пример: 80-те години, всъщност 1980 година, първият мандат на президента Рейгън, той застава начело на САЩ в ситуация, която е доста сходна на тази, в която се намираме ние в момента. Заварени големи разходи и проблеми, свързани с не много отдавна приключилата тогава война във Виетнам, петролна криза, финансова криза, инфлация, стагфлация, свиване на производството, свиване на БВП, обедняване на хората и информационни процеси. Той прави правилните неща: слага като приоритет финансите, орязва публичните разходи, прави данъчна реформа в полза на бизнеса, харчи повече пари само и единствено за отбрана, за нищо друго. И в резултат на това на междинните избори след неговото избиране, на междинните избори републиканците губят 23 места в в Конгреса. Две-три години след това обаче се вижда ефектът от всички тези мерки, и Рейгън е избран за втори мандат с рекордно мнозинство 59 на 40 – втората най-голяма в американски история въобще победа на президентски избори. Т.е. в първия момент всичко, което трябва сега да се свърши, със сигурност ще е непопулярно, със сигурност няма да се приеме добре, но в някак по-нататъшен момент сигурно ще даде положителен ефект. Въпросът е, че пак казвам, сме затиснати от спирала от избори, и в момента режимът на мислене е: „какво да направим така, че хората да ни изберат пак, а не какво да направим, така че да даде дълготраен позитивен ефект“, защото това, което трябва да се направи за дълготраен позитивен ефектен, е непопулярно и няма да хареса на никого в първия момент.
Въпросът е, че в държавата вече няма пари, г-н Харизанов. А в навечерието на изборите финансовият служебен министър Росица Велкова излезе с ужасяващ доклад, предупреждаващ за катастрофално тежко положение на публичните финанси. В последствие, разбира се, се опитаха да посмекчат ситуацията, но тя е ясна. За първи път сега, между другото, за Великден пенсионерите няма да получат своите празнични надбавки. Отговорът е лесен: няма пари за това, а те не са чак толкова много. Е, как ще се лавира между влошена картина на публичните финанси и някакво желание да бъдат преизбрани партиите и на местните избори?
Това е въпрос, от който няма отговор. Това е въпрос, от който няма отговор. И за този въпрос в голяма степен можем да кажем, че не е получил отговор и на тези избори, защото двете различни философии, двете много различни философии за публичните финанси получиха почти еднаква подкрепа. В тоя смисъл, обществото е разделено и тук, ето и при това сме разделени, и то почти през средата. Преди малко си говорихме с вас за разделенията – ето ви още едно: дали държавата да харчи повече, без никакъв отговор на въпроса откъде ще ги вземе, защото тя, освен да ги вземе от своите граждани, друго не може да направи, или да заеме съответно, или държавата да харчи по-малко и да остави повече пари в хората, и всеки сам да се оправя и да решава съдбата си, и да се грижи за себе си и близките си по най-добрия възможен начин. Няма отговор на този въпрос в момента и няма възложено от обществото лидерство в достатъчна степен, което да наложи своята политика, било тя по-голямо правителство и повече харчене, или по-малко правителство и свиване на публичните разходи, за да се напълни бюджета все пак. И не само местните избори, а и резултатите от тези сега, парламентарните, не дават отговор на този въпрос. В смисъл, ние с вас сме си говорили много пъти, по мое лично мнение, не искам никого да занимавам с него, то не е и важно, но обществото на дава отговор на този въпрос. Двете коренно различни, противоположни философии получиха почти еднаква подкрепа. Как да реагират политиците? Кой може да каже, че „Ето, мен ме овластиха хората да приложа моята политика“. Ама чакай, другият, който предлага абсолютно еднаквото на теб но с обратен знак, получи почти същия брой гласове. Кой ти е казал, че хората искат това и че обществото иска това? При подобна активност и при подобни резултати никой няма право да говори от името на цялото общество и се опасявам, че никой няма да намери смелостта и да вземе решение от името и за сметка на цялото общество, а ще се търсят компромиси, които много рядко решават проблемите, по-скоро ги отлагат.
Патовата ситуация какви компромиси и на каква цена налага?
Първият компромис е да се постави държавата над партиите. Партийните лидери да спрат за момент да се грижат за партиите си и за преизбирането си, за листите си, за мрежите си от контакти. Това е първият голям компромис, който предстои да видим дали изобщо ще се случи. След това вече следват компромисите с част от изборните обещания, защото партньорът в управлението е обещал нещо съвсем друго. И след това ще следват вече личните и кадровите компромиси, да се преглътнат един другиго хора, които до вчера са се обиждали зловещо в кампания, за съжаление казвам, и да започнат да работят заедно. Но всичко това е резултат от първия компромис – дали държавата ще е по-важна от партиите сега.
Дали партиите няма да бъдат изкушени да започнат играта кой да насади другарчето на правителствения стол, та да понесе негативите?
Ами, начинът, по който водеха кампанията, може да ни наведе на тази мисъл. Беше някак вяла, някак твърде негативна, някак без позитивен разход. Но много е погрешна трактовката според мен, че който в момента застане начело на държавата, задължително ще понесе негативи и ще загуби местните избори. Първо, от чисто времева гледна точка, много добре знаете, че всеки, който застане начело на управлението, получава един доста голям толеранс, времеви, и той обикновено не е само 100 дни. Второ, общините вече четвърти месец функционират без бюджет, ще им трябват още два месеца след приемането на националния бюджет, което не е ясно, кога ще се случи, за да приемат своите бюджети, за да могат поне базови неща да актуализират и разплатят. Пък и 2023 г. ще се очертае нулева за тях. Нито има кога да разпише нови проекти, нито има кога да усвоят парите по тях, нито има кога да ги разпределят в рамките на годината. А в края на всяка година всичко неусвоено се връща в републиканския бюджет, знаете. И мисля, че изключително погрешно е, не знам откъде се появи, между другото, този политологичен тренд, тази теория, тази теорема, това твърдение, че който в момента застане на власт, ще загуби задължително местните избори, защото ще понесе страшни негативи. Напротив, кризите раждат възможности и всеки, който покаже увереност и това, че се справя с тази ситуация, неминуемо ще спечели. Но въпросът е, дали има тези качества и второ, дали ще има смелостта да ги покаже и да ги заяви. Но пак казвам, всичко това е разговор под условие, при положение че партиите се превъртат сами себе си и поставят на първо място интересите на цялото общество.
Ако все пак теглим чертата, можем ли да кажем, че няма да има правителство и отиваме към поредните извънредни предсрочни и какви ще бъдат рисковете от това?
Не искам да врачувам, няма, няма причини да няма. Няма кой знае какви предпоставки и да има, гледайки настроенията и изявленията отпреди изборите. Но няма причини да няма управление. Не искам да врачувам. Не ми е любимото да правя прогнози. По-скоро предпочитам моментните снимки и връщането назад в историята, която по принцип трябва да служи за това, какво не трябва да се прави и хората да се учат от чуждите грешки, но за съжаление, в последно време забелязваме, че това все по-рядко се случва.
Вие сте изпълнителен директор на европейска телевизия. Как се оценява от колегите например в „Евронюз“ ситуацията в България, как те гледат на нашите лабиринти и лъкатушения в момента?
Ами, разбират ги, разбират ги. Все повече вникват в спецификата на България и я разбират. Това е пътят на историята. Няма вълшебно хапче и няма къса рецепта защо се стигна до тук. Няма невинни, няма единствено виновни. Така са се развили нещата, такива са обществените очаквания, хората се отнасят с разбиране и с положителна симпатия от гледна точка на това да се намери разрешение държавата да тръгне напред и да престане да бъде подозирана в това, че по някакъв начин извън европейското семейство, европейските ценности, общоевропейската политика, било то отбранителна, било то икономическа, или каквато и да било друга. Така че – със загрижена симпатия, нека така да го кажем. Защото вече втора година продължава тук неяснотата около нашата политическа система и им отне известно време, но мисля, че вече всички, които се интересуват от България, разбират, защо нещата са такива, каквито са. Но пак казвам – положителна загриженост, така мога да го опиша.
Всички, които се интересуват от България, казвате, разбират. Въпросът е, дали българите разбират? Лутаме се и не знаем, как ще продължим напред. В някаква много тъмна и страшна гора сме попаднали.
Аз мисля, че и българите разбират. Много е лицемерно и безрезултатно да се подценяват хората и да се подценява народа. Разбират. Има хора, които искат да гласуват за тази партия, защото там са им приятелите, познатите, политиците, които харесват. Има хора, които гласуват за другата партия, защото там са техните приятели и познати, политици, които харесват, и идеи. Защо трябва да искаме от тях да променят своя вот? За да се струпат някъде гласове, за да стане нещо си, което на нас би ни харесало. Това е демокрацията. Аз мисля, че хората прекрасно разбират. Хората, които гласуват за малки партии, за които е ясно, че нямат никакви шансове да влязат в парламента, също разбират, какво правят. Те гласуват за принципи и за идеи, за конкретна политическа фигура, която подкрепят. Знаят, че гласът им е символен, че няма да доведе до парламентарен мандат. В смисъл, кои сме ние да им правим, кой съм аз да им правя разбор на хората? Аз мисля, че много хора разбират, и мисля, че и негласуващите също разбират какво правят. В тоя смисъл е време да спрем да подценяваме хората. Може би тези, които се борят за техния глас, трябва да вдигнат качеството. Никой не е по-голям от целия народ и много бих бил далече от това да тръгна да давам оценки на хората и да им правя разбор. Мисля, че много добре разбират какво правят с гласа си.
Цоня Събчева
https://www.focus-news.net/rss.php?cat=34
Източник
