- Историята на палестинско-израелския конфликт датира от няколко десетилетия. Защо двете страни не могат да се споразумеят, разбра политическият наблюдател на МИР 24 Роман Никифоров.
1917 г Британските експедиционни сили прогонват османските войски от Палестина. Първата световна война все още не е приключила, но в Лондон вече измислят как най-добре да използват заловените земи. Външният министър Артър Балфур изпраща официално писмо до представителя на еврейската общност лорд Ротшилд.
„Правителството на Негово Величество обмисля с одобрение създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ“, се казва в декларацията на Балфур.
Премиерът Лойд Джордж обяснява какво включва тази позиция.
„Декларацията на Балфур не е обикновен акт на милост. Трябва да се разбере, че говорим за сделка в замяна на подкрепата на евреите по света за съюзническата кауза“, обясни Лойд Джордж.
От 1922 г. Великобритания вече не просто окупира Палестина, но получава мандат от Обществото на нациите. Съюзниците решават да подкрепят Декларацията на Балфур и нейното изпълнение вече е заявена цел. Палестина се сблъсква с две алии, тоест вълни на еврейска миграция, дори под османците. Защо идват тук? Причините са исторически и религиозни.
„Според библейските истории именно там Бог е дал земята на евреите и там е съществувало Израелското царство. Там съществуваше Юдея, съществуваше Израел, съществуваше царството на Давид Соломон от самото начало“, каза Людмила Самарская, кандидат на историческите науки, научен сътрудник в Центъра за близкоизточни изследвания към ИМЭМО РАН.
След британците ще има още три вълни. Най-масовата – 250 хиляди мигранти от Германия – след идването на Хитлер на власт. Британците нямат стратегия как и къде да разположат всички. Или се оттеглят от решаването на проблемите, или участват в корупционни схеми. В същото време кинохрониката от онези години е пълна идилия. Е, ето го: евреи и араби си гостуват.
Но в действителност арабите, които бяха изтласкани от земите си, се разбунтуваха през 1936 г. Погромите, палежите и убийствата на евреи и британци продължават три години. Британската корона е изправена само пред загуби от подобни сътресения. И така през 1939 г. министърът на колониите Макдоналд провежда преговори с общностите и представя доклад пред парламента – така наречената Бяла книга. През 1922 г. Уинстън Чърчил изготвя подобен документ и като цяло потвърждава разпоредбите на Декларацията на Балфур. Сега всичко се променя: Лондон въвежда строги миграционни квоти за евреите и им забранява да купуват земя в Палестина.
Но по това време евреите отиват в Близкия изток не за по-добър живот, а просто за да оцелеят. Но британците не им оставят шанс – корабите с бежанци са върнати обратно. Появяват се много нелегални имигранти: изпращат ги в миграционни лагери, които по-скоро напомнят на концентрационни лагери. Ето един от тях – „Атлит“ близо до Хайфа. Всички пристигащи се дезинфекцират с токсични разтвори, настаняват се в бараки, мъжете и жените са разделени с бодлива тел. По време на британския мандат обаче делът на евреите в Палестина нараства от 11% на 33%. След края на Втората световна война тук цари хаос. Лондон вече не контролира ситуацията и решава да напусне. Дори не на английски – по европейски: смесване на карти, географски.
„Това беше класическа европейска визия. Това са второкласни хора, това са, да кажем, не тези, за чието бъдеще трябва да ни е грижа. Ако погледнете карта на Близкия изток, ще видите много прави линии там. Защо тези прави линии? Исках да се прибера бързо. Как ще го разделим? Нека поставим линийка и я начертаем – това е границата. Но владетелят разби съдбата на милиони хора“, каза ориенталистът, президент на Руско-близкоизточната асоциация Мурад Садигзаде.
През лятото на 1947 г. подобна ситуация възниква при напускането на Британска Индия. Там като цяло държавата е разделена не според националността, а според религията. Появяват се Индия и Пакистан. Вътрешно разселени лица – 13,5 милиона. До един милион души умират поради вълна от взаимно насилие.
Съдбата на Палестина ще се реши през есента на 1947 г. в рамките на ООН. План за разделяне: създаване на две отделни държави: еврейска и арабска. Оставете Ерусалим и Витлеем под международен контрол. Това е пачуърк юрган. Но в крайна сметка, година по-късно, на картата се появява само Израел. Палестинците не подписват споразумението, а други араби ги подкрепят.
„Те виждаха цяла Палестина като арабска, тоест не бяха против живеещите там евреи, но бяха против еврейската държава“, обясни Людмила Самарская.
Веднага след провъзгласяването на Израел започва войната. Пет арабски държави са против евреите. Но Тел Авив успява да оцелее, отчасти благодарение на другаря Сталин. Такива автомобилни ралита не са фалшиви и не са любопитство. Бащата на народите не само подкрепи създаването на Израел, но дори инструктира чехословашките другари да предадат оръжие на израелците.
„Всъщност там бяха отбелязани и Унгария, и Югославия. Там значителна част от оборудването, не говоря за стрелково оръжие, беше прехвърлено от арсеналите на Вермахта. Като цяло чрез трети страни, включително“, каза Сергей Балмасов, експерт от Института за Близкия изток.
Съветският съюз възлагаше големи надежди на Израел. В края на краищата първият министър-председател на страната Давид Бен Гурион дойде в Москва през 1923 г. на Всеруската селскостопанска занаятчийска и промишлена изложба като профсъюзен лидер. Запазени са анкетни карти, митнически документи и снимки на еврейския павилион. Но тогава отношенията с Москва се влошават. Вместо социализма Тел Авив избира капитализма, предпочита да бъде приятел с Вашингтон и най-важното – не забравя ционизма.
„Тоест Израел наистина подкрепяше свободната, неограничена имиграция на евреи в Израел. За СССР това беше неприемливо по идеологически причини, защото ако отвориш влак за една група от населението, защо не и за всички останали, и плюс това как можеш да искаш да напуснеш Съветския съюз? – отбеляза Людмила Самарская.
Израел и арабските страни воюват още два пъти, през 60-те и 70-те години, но това не решава палестинския проблем. Израел се разраства икономически и технологично, като постепенно разширява територията си на заселване. Но Палестина дори няма ясен статут и губи територия. Как точно, турският президент Ердоган показва в ООН. Арабските земи в зелено.
„Погледнете картата. Къде беше Израел през 1947 г.? И къде е сега Израел? Особено между 1949 и 1967 г.“, каза Реджеп Тайип Ердоган.
Дълго време основната политическа сила на местните араби беше Организацията за освобождение на Палестина, която включва много партии, включително Фатах. Неин лидер беше Ясер Арафат, сега Махмуд Абас. Но през 1987 г. е създадено ново движение Хамас и те казват, че не без помощта на израелските разузнавателни служби.
„Израелските разузнавателни служби създадоха така нареченото бойно крило, което трябваше да помогне в борбата с терористичните клетки в ивицата Газа. За съжаление се получи така нареченият ефект на Франкенщайн. Това, което създадохме, се обърна срещу нас“, обясни политологът, експерт по сигурността и Близкия изток Саймън Ципис.
Още в годината на създаването си движението участва в интифадата, тоест въстание, което няколко години по-късно води до създаването на Палестинската национална власт. И през 2006 г. Хамас дойде на власт. Печели демократично парламентарните избори. Но отказва да признае правото на съществуване на Израел. В отговор Тел Авив и неговите съюзници не признават победата на Хамас. Разцеплението между самите палестинци допълнително обърква ситуацията: Хамас започва въоръжена борба срещу Фатах. И сега автономията е разделена не само географски – Западния бряг и Ивицата Газа, но и политически.
„Фатах няма влияние върху Хамас, няма влияние в ивицата Газа. И като цяло, честно казано, в по-голямата си част сега Фатах не е толкова популярен сред местното цивилно население. Всяка година той губи позицията си“, каза Мурад Садигзаде.
Досега Фатах заемат много по-умерена позиция.
„Абас и аз сме на една и съща страна от дълго време. Всъщност бяхме на една страна с Ясер Арафат преди смъртта му. Защото Ясер Арафат и след него Ахмуд Абас, известен още като Аббумасен, те признават легитимността на Израел и признават правото на евреите да живеят в Израел“, подчерта Симон Ципис.
Но днес става все по-трудно да се говори за компромис. Има и друга болезнена точка – всеки има своите светини в Йерусалим. Тази година сблъсъци между араби и израелска полиция имаше на територията на джамията Ал-Акса. Което очевидно доведе конфронтацията до критична точка.
