На 11 август Ангел Веселинов щеше да навърши 61 години. За него добрите думи идват сами. Той беше един от достойните творци и граждани на нашия град. В поезията си, в разказите и в повестите, той откри света на ДОБРИТЕ ХОРА и мечтаеше те да се заселят при нас. Самите ние да станем като тях, за да заслужим място в паметта на Добрич. Родени от сърцето и таланта му, неговите произведения ще са мяра за човечност и достойнство.
На 11 август след 18.00 ч. в кафене „Стария Добрич“ колеги от Сдружението на писателите в Добрич се събират, за да се върнат във времето, когато Ачо сееше своята безкрайна доброта в душите ни.
Сдружение на писателите – Добрич
Х х х
Измислих те!
От душата си душа ти дадох,
със слънце кръвта ти запалих,
с радост –
усмивката.
Ужасно ме измъчи тялото.
(ах тия извивки!,
тези чанове звънки!,
и необятни, и …
неуловими…)
Колко нощи безсънни!…
А очите ти –
два океана под мигли от борови клончета
върху клепки от милосърдие,
непорочност и …
дързост.
Ръцете и краката
изваях бързо –
тях ги виждах непрестанно
и безразсъдно.
За пръстите
скъсах струни на лира.
Погалих ги и ….
те засвириха
чудно.
Когато те видях –
сърцето ми
дерайлира…
Боже мой, помилуй ме!
точно сега –
не ми се умира!
МИЛЕНА
Е как защо?
Защото бяхме млади.
Защото бяхме хубави.
Защото се обичахме
И помниш ли
когато от едно дърво
се отрони листо
и се загуби
в пазвата ти,
колко дълго се рових
да го намеря
това палавниче,
което още трепери
в сърцето ми.
Усмихна се вятърът
в косите ти.
Облаче в очите ти
се начумери.
А после слънцето изгря –
беше
дъщеря ни.
И я нарекохме
Милена.
ДЪЩЕРЯ МИ ПЛАЧЕ
Ама знаете ли колко ме интересувате?
И вярвайте, че нищо не значите,
когато посред пълнолуние
от любов ранена, дъщеря ми плаче.
И няма болка, няма цяр и няма чудо,
няма никакви илачи.
Дъщеря ми влюбена до лудост –
без любов останала – горчиво плаче.
И аз не мога да я утеша.
В сърцето и да погна мрака.
Целунах плахо детската душа
и сам, като дете, заплаках.
САМОАНАЛИЗА
Опитвам се да бъда
дъгата
между Пъкъла
и Рая.
Между необята
и края.
И все не мога.
И все по-често разбирам Бога,
когато
моите приятели
не ме приемат
ако изнемогвам
или съм богат
с тревоги.
А аз обичам този свят
и когато го руша,
и когато го създавам.
Но претичват
бързоноги ветрове
и го отвяват.
Остават спомени за цветове,
за Рай и Ад,
за мечти и път…
ДОБРИТЕ ХОРА
Срещат се такива хора.
Има ги още.
Няма червени книги,
които да ги закрилят.
Те тихо вървят през света –
като че ли са на гости.
Насила не мразят.
И не обичат насила.
Срещат се такива хора.
Ще ги видите,
ако се взрете само –
на живота в дъното.
Като впрегнати биволи
теглят браздите по нивите.
Първобитни.
С лица от пшеничено зърно.
Сядат сами на трапезата –
на хлебец, сол и винце.
Вечерят.
Звездите мълчат.
А в душите им нощ е.
Съмне ли – съмва и в тях –
като в храм, озарен от свещица.
Срещат се такива хора.
Има ги още.
2
