Футуролози и фантасти отдавна са предрекли
проблемите с машини, които пишат стихове
Английският писател Джеймс Балард тайно е генерирал компютърни поеми още в началото на 70-те години
Второ стихотворение, написано от изкуствен интелект (ИИ), попадна сред финалистите в престижен поетичен конкурс. Само за дни няколко произведения, създадени от алгоритми, успяха да заблудят журито на два различни литературни форума у нас. Организаторите до последно не знаели, че зад строфите стоят машини.
Тези стряскащи новини предизвикаха голям интерес и породиха многобройни реакции, някои от които са доста
скептични по отношение
на бъдещето на стиховете,
създавани от хора, за сметка на тези, чийто автор е изкуствен интелект, и то само за броени секунди.
„Интересно, че една от първите жертви на изкуствения интелект ще стане посредствената продукция, произвеждана от неуморно творящи поети и поетеси, които боравят с лесно имитирани клишета, наричани от тях самите поезия – пише например по този повод популярният психиатър и писател д-р Любомир Канов в профила си във фейсбук. – Оказа се една от най-лесните за имитиране човешки дейности с наличните понастоящем езикови модели. Ужасявам се от перспективата след няколко месеца или година-две ИИ да стане по-умен от хората и цялата световна литература от типа на забавни и леки четива да бъде списвана от компютри. Дали тези четива ще бъдат четени от самия ИИ? Да, според мен, ще бъдат, за да се обогатяват и усъвършенстват езиковите модели чрез четене на онова, което самите машини са написали, и да го подобряват. Особено любовна поезия. Тя сякаш е най-лесна.“
На този фон възникват и редица други въпроси. Някои от тях са „чисто технически“, но има и много етични съображения – например доколко човекът, който е пуснал заявка до Chat GPT да му напише стихотворение, все пак е съавтор на полученото готово произведение? И може ли, да речем, компютърът да напише оригинален текст, при положение че работи на огледален принцип, като преравя стотици и хиляди произведения на чужди автори в мрежата, за да генерира отговор, и доколко така полученият резултат не засяга авторските права на други творци?
У нас дебатът по тях явно тепърва започва, но по света дискусии по темата вървят вече от доста време. В същото време технологиите се развиват и усъвършенстват с бясна скорост. В тази връзка още през 2020 г. Google пусна експериментално Verse by Verse – софтуер, базиран на ИИ, който има способността „да играе ролята на муза“, като обработи по такъв начин стиховете на обикновен потребител, че те да приличат на произведения на велики американски творци от миналото – Ралф Емерсон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Едгар Алан По… Разбира се, в случая крайният резултат
вероятно е по-точно
да се нарече имитация,
отколкото оригинално изкуство.
По този повод с въпрос каква е вероятността да се превърнете в плагиат, използвайки услугите му, „24 часа – 168 истории“ се обърна и към Chat GPT. Оказа се, че според ИИ тя е доста голяма и интелигентната платформа генерира редица строги предупреждения, като например: „Уверете се, че генерираното от AI съдържание не прилича много на съществуващи произведения. Въпреки че AI може да произведе оригинален текст, той може също така
по невнимание да
генерира фрази или идеи,
които са подобни на тези в произведения, написани от хора.“
Но любопитното е, че мнозина философи, писатели, фантасти и футуролози в миналото са били уверени, че един ден този проблем ще заеме централно място, а нерядко са предлагали и някои възможни решения на най-конфликтните ситуации.
Всъщност проблемът с изкуствения интелект като творец е съпътствал човечеството през цялата му история. Със сигурност той е бил и предмет на интерес още през Античността. Гръцките митове за Хефест (бог на огъня и ковачите) и Пигмалион (легендарен скулптор) включват идеята за интелигентни автомати като Талос – първия бог робот.
Също така имало и митове за изкуствени същества като Галатея (статуя, издълбана от слонова кост от Пигмалион, която след това оживява) или Пандора (първата жена, създадена от Хефест по инструкции на Зевс). Великите философи от древността също мислят в тази насока – Платон разглежда понятието „автоматон“ – машини, които ще извършват човешки дейности, а Аристотел разчита, че един ден изобретенията ще поемат тежкия труд и така ще отпадне нуждата от роби.
В ново време тези идеи преминават през творчеството на Жул Верн и първия „робот“ на чешкия писател Карел Чапек, но истинската революция в това отношение настъпва с навлизането на компютрите в живота ни. Още преди половин век интересен поглед върху колизиите, които ще предизвика намесата на машините в литературното творчество, ни предлага известният френски писател и литературен критик Пиер Гамара. В своя фантастичен разказ „Онезим“ (публикуван на български в бр. 4 на сп. „Космос“ от 1976 г.) не без чувство за хумор той се спира на
възможните аспекти на
подобно сътрудничество
между хората и машините. В него главният герой – Онезим, е изобретил интелигентно устройство, способно, според хвалбите му пред приятел, само с натискането на един бутон да прави всичко: „Малък роман в стил Франсоаз Саган може да се получи за тридесет и пет минути.
Сонет в стил Ронсар – за десет секунди. За по-големи произведения срокът се колебае от час до час и половина. Днес получих трагедия от Корней за четиридесет и пет минути, голяма поема от Ронсар за двадесет и осем секунди…“
Но най-изненадващо цяла година издателите, макар че
признавали познанията му
върху съответния класик,
неумолимо връщали шедьоврите на създателя на литературната машина. Онезим се отчаял и се прехвърлил в друга област, която го направила известен – изобретил електронен котлон. Според голямо заглавие във вестниците „на тази чудесна машина можело с еднакъв успех да се опекат пилета, бифтеци и овчи котлети“. Този котлон, пишело в тях, бързо завоюва целия свят!
В тази ситуация приятелят го посъветвал:
„Това е ужасно! Но аз имам една идея. Приближи се до своята машина, наклони се над микрофона, но не споменавай нито Корней, нито Зола, нито Саган. Вместо това кажи просто: Онезим. И ще получиш произведение на Онезим.“
Той едва забележимо се усмихнал:
– Мислиш ли, че не съм дошъл до тази мисъл със собствения си ум! Аз натиснах бутона „философско есе“ и произнесох в микрофона своето име: Онезим…
– Е, и?…
– След четиридесет и три секунди получих доста обемист ръкопис.
– Как се наричаше той?
– „Някои размишления върху новия електронен метод за печене на пилета, бифтеци и овчи котлети“…
Но извън шегата, има и изненадващи открития в тази област. Оказва се, че английският писател фантаст Джеймс Балард, подобно на участниците в родните конкурси напоследък, тайно е генерирал компютърни стихове още в началото на 70-те години на ХХ век! Нещо повече – според разследване, публикувано от Би Би Си, вероятно точно неговите опити с машинно стихоплетстване се явяват истинският предтеча на Chat GPT на OPEN AI. Писателят, който у нас е известен най-вече с романа си „Империята на Слънцето“, по който Стивън Спилбърг създаде едноименен филм, е предвиждал творческите способности на машините още през 60-те години, а през следващото десетилетие вече успешно експериментира с най-ранната форма на компютърно генерирана поезия. Балард, който е роден през 1930 г. и е починал през 2009 г., в началото на 70-те години на миналия век, когато е бил редактор на Ambit (литературно тримесечно списание), се е заинтересувал от компютри, които могат да пишат. В своята автобиография „Чудесата на живота“, той сякаш говори директно за тези съвременни дебати за генеративния изкуствен интелект и възприеманата сила на така наречените големи езикови модели, които
създават съдържание
в отговор на подкани
Там той пише: „Исках повече наука в Ambit, тъй като науката прекрояваше света, и по-малко поезия. След като се срещнах с д-р Кристофър Еванс, психолог, който работеше в Националните физически лаборатории, го помолих да допринесе за Ambit. Публикувахме забележителна поредица от компютърно генерирани стихове, които са толкова добри, колкото и истинските. Отидох по-далеч, те бяха истинските.“
Водени от тези сведения, в наши дни
журналистите се заемат
да открият изданието
и с изненада разбират, че изглежда всички стихове в него между 1972 и 1977 г са произведени от компютри. При това от сегашна гледна точка е трудно да се разгадае какъв точно софтуер е използван, но става ясно, че той е работил на принципа на произволна комбинация от сродни понятия, групирани в определен ред. По-интересен е фактът, че още през 1961 г. в един свой фантастичен разказ „Студио 5, Звездите“ (Studio 5, The Stars) Балард представя редактор на авангардно издание за поезия, работещ върху следващия брой. Всички поети, които той редактира редовно, използват автоматизирани „Verse-Transcribers“ (преписвачи на стихове – англ.) – съкратено VT. Тези VT машини автоматично произвеждат стихове в отговор на зададени критерии. Поезията е била усъвършенствана от тези машини и затова поетите не виждат причина да пишат сами. А при подаването на едно стихотворение, още горещо от VT, редакторът в историята дори не изпитва нужда да го прочете, защото вече знае, че ще е подходящо.
Така Балард предсказва, че след като създаването на поезия се превърне в технически въпрос, необходимостта от практикуване на писане веднага се изпарява. Мястото на творчеството вече е „техническо умение“ и е „просто въпрос на натискане на бутон, избор на метър, рима, няма нужда от жертва, няма идеал, който да направи така, че жертвата да си струва“. Звучи наистина съвременно и познато и не е твърде далеч от типовете подкани, на които днешният генеративен ИИ разчита, за да задейства резултатите си.
А решението? В разказа мистериозна фигура на име Аврора заявява пренебрежително, че „те не са поети, а просто механици“. Затова разрушава всички VT комплекти, за да „запази умиращото изкуство“ и „човешката креативност“.
Историята на Балард от 1961 г. завършва с „хепи енд“ – внезапната липса на работещи машини кара поетите
да започнат отново
да пишат творчески
За съжаление, в наше време действителният сблъсък с поезията, генерирана от ИИ, поне засега не предполага такъв радикален изход. И все пак ще станем ли скоро свидетели на цифрови лауреати на литературни награди? Нищо чудно.
Що се отнася до технологията – тя има за цел да направи така, че да работим по-малко, за да имаме повече време да правим нещата, които ни харесват, но поне в случая с поезията къде трябва да се постави границата, става все по-неясно.
