© Фокус |
Христо Господинов, преподавател в Американо-английската академия в София, в интервю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“
В епизод 44 избрах въпроса: защо се дискутира броят на учебниците, а не са обсъжда качеството на знанието? Влияе ли образованието върху гражданската активност, личностното развитие и политическата грамотност на младите хора у нас? Гост е Христо Господинов – преподавател в Американо-английската академия в София, чиито възпитаници са печелили стипендии и конкурси в световно известни и елитни университети. Христо Господинов е член на Управителния съвет на Стратегическия институт за национални политики и идеи. Говорим на кръгли маси за учебници и учебни програми, г-н Господинов, и някак на заден план остава придобитото от учениците трайно знание. Не спрягаме ли каруцата пред коня?
Безспорно сте права. За мен е по-важно обаче да обърнем малко разговора. Защото наистина ние винаги говорим за учебното съдържание, за учебниците, но каква е основната ни цел? Накъде сме се запътили и къде отиваме е най-основният въпрос според мен, който не намира отговори и сега. Говорим за един или за много, говорим за промяна на учебното съдържание, но важният въпрос, който за мен трябва да се постави, и аз винаги съм го поставял, е: какво очакваме от тези хора, които след само един известен период от време ще бъдат вече подготвени и ще бъдат излезли от образователната система в един или друг етап? Тук ми се струва, че по-важният акцент, който трябва да се сложи, и едва след тогава да търсим отговор на въпроса конят или каруцата е преди, да поставя вече коня и след него каруцата, когато отговорим на този въпрос, за да знаем къде отиваме.
Къде отиваме?
Големият въпрос: накъде сме се запътили? Много често говорим за това, че искаме нашите деца да могат всичко, да знаят всичко, и някак си ми се струва, че не си даваме сметка, че всъщност вече не живеем във време, в което това е реално. Защото учебното съдържание, учебниците в голяма част от предметите всъщност не рефлектират на съвремието, а по-скоро това е една инерция, която е набрала, поне на мен така ми изглежда, която е набрала още от може би края на 80-те и началото на 90-те години, която продължава и днес. За съжаление обаче, днешните реалности в съвременния свят доста често и доста бързо се променят.
Те са доста динамични.
Ами той и светът е такъв, в който живеем. Малко отклонение, кой си е представял, че само година-две в Европа ще има такъв сериозен конфликт? Никой не си е представял, че следвоенна Европа, след Втората световна война ще има такъв конфликт, но ето, че той е факт. Същото можем да кажем и за целия съзнателен живот, защото той се променя ежесекундно, въобще той се променя, дори докато с вас сега си говорим на тази тема. И някак си ми се струва, че именно фокусът от образованието е безкраен експеримент, който ние заимстваме от всеки и от всякого по нещо без да има реален фокус върху това какво искаме, какво очакваме, в крайна сметка какво ни носи и образованието, какво допринася това, което привнасяме от някъде в нашето образование? Или просто ние сме чули, че един модел работи някъде, и хоп, веднага щом работи някъде, автоматично би следвало да го приложим тук, защото той, видите ли, ще работи и при нас.
То това не се отнася само за образованието, ако позволите, г-н Господинов.
Благодаря, че го споменахте. Така че в този ред на мисли то е много хубаво, че някъде някои модели работят, но те работят, защото хората отдавна са отговорили на важни въпроси: какво очакват от техните млади хора във времето? И нека да направя препратка, защото ние много често, особено в последните месеци, знаете предизборна кампания, изборите, които минаха, всичките анализатори, които са изредиха в телевизионните студия, във всички радиа, социални медии и т.н., говорят „Ами да, това е“, ами именно това е. Именно това е. Това е нашето образование от един минал период от време, това е нашето образование.
А защо не се говори? Каква е целта сега и какво може да се направи, по какви стъпки, етапи, през какви етапи да премине?
Знаете ли, според мен отново бих казал, че това трябва да стане национална сигурност № 1, това трябва да бъде темата № 1 за всяка държава, включая за България разбира се.
Това е бъдещето, обяснимо е.
И не само защото е бъдещето, защото ако това е приоритет на националната сигурност № 1, от там насетне редица проблеми ще бъдат решени. Т.е. когато ти инвестираш в капитала, наречен „Образование“, инвестираш за своето бъдеще, което сигурно е клише, сигурно сума ти хора са се изредили при вас да го кажат това нещо, но то е толкова вярно. Защото в крайна сметка ние виждаме, че хайде, да речем връщайки се на модела с примерите, виждаме, че голяма част от държавите, които са световни играчи, именно това е основната им цел. А примери колкото искате: от Япония, през Китай и стигнем до Финландия, последната членка на НАТО, която се присъдени, защото това са едни от моделите, които най-често, примерно японският модел, финландският модел, ако искате системата на образование във Великобритания, прескачаме от изток на запад, за да покажем, че тези образователни системи отдавна са отговорили на този въпрос: какво очакват и какво искат да видят в бъдещето в своята държава, в тази държава, в която те искат да живеят. Това е мисъл за бъдещето, пак ще го повторя и ще го потретя сигурно, но просто темата на разговора е такава. Така че когато говорим за реформа в образованието, често пъти нека да ви кажа, че тя може би не се случва, защото е вярна истината, че тя дивидент на следващите избори няма да доведе, тя ще доведе дивидент години след това и в годините напред. И ето го нашето късогледство, тъй като ние сме затворени в тази рамка, че трябва да спечелим следващите избори. А изборите се печелят от кратковременни неща, които могат да се случат и хората да ги видят. Само че затворени в тази рамка, ние изпускаме голямото. А голямото е, че голяма част от нашите деца или младежи се насочват да учат вече в други учебни заведения, които са извън България, и най-вероятно, със съжаление го казвам, те едва ли ще се завърнат, голяма част от тях, хайде, но винаги с надежда, че може би ще се завърнат.
А как трябва да изглежда образоването, за да бъде адекватно на времето, в което живеем? Бихте ли го описали?
Ами на първо време аз взимам пример от предметите, които аз преподавам, единия от тях е история. Всъщност това, което виждам в един от учебниците по история, тъй като преглеждаме ги всичките учебници, виждаме какво е тяхното съдържание, кой най-добре би ни паснал и т.н. Ами не, никой не би ми паснал, най-вече защото когато се погледне и съдържанието, когато се погледнат и разпределенията, се вижда, че това е едно безумно препускане на теми от различни исторически периоди, които трябва да се покрият за една година. Говоря в случая да речем за 10 клас, където децата, как да кажа, в смисъл какво им носи това?
Нищо. Разкъсана логика, хаос и…
Ама извинявайте, за мен това е страст. Аз съм историк, занимавам с тия неща, за мен това е страст. Да речем от моя гледна точка, окей, аз не желая децата да стават историци, освен ако те самите в бъдеще не го пожелаят. Аз желая обаче историята да им донесе нещо. Много често забелязвам, че сравнявайки го и с други учебници, защото имам възможността да преподавам в билингвална програма, т.е. преподавам и на английски, забелязвам че липсва ни изграждането на национално самочувствие. Говорейки за нашата огромна история, тя се говори за една история, която все едно е на някакви други хора, чужди хора, на хора, които отдавна са минали отминали, на хора, които едва ли не трябва да ги почитаме само защото са имена. И бяга ни това, което се нарича възпитание в национално самочувствие. Т.е. липсват ни всички тези неща, и то ни липсват, защото тези учебници са претрупани с изключително много ненужна информация, ненужна информация. В дигиталния век, във века, в който те хващат телефона и намират информация много повече от тази, която е обхваната в учебниците, и за много по-кратко време, това ли е ролята на учебника?
С поднесения в учебниците материал, учениците чувстват ли се мотивирани или формалният стил не ги държи съпричастни към знанието, а по-скоро ги дистанцира, превръща ги в наблюдатели на учебния процес, а не в преки участници, отблъсква ги?
Аз мисля, че въпросът ви е риторичен, вие сама си отговаряте на този въпрос, че това е точно така. Въпросът в целия ни разговор именно се върти около ролята вече на преподавателя, която е малко по-различна. Аз не спирам да го казвам, че ролята на преподавателя вече не е тази, която е била XIX и XX век, тя е съвсем различна вече.
Каква е?
Той да показва на децата… Първо, да бъде, нека да кажа, да показва освен личен пример, да успее по един или друг начин да въвлече децата в това, което става. Ролята на модератор, човек, който напътства, човек, който освен да приложи знанията, защото нали се сещате, че ние можем да застанем пред децата и да показваме колко много знаем и повече от тях. Понякога.
То е ясно, че знаем. Понякога.
Понякога, нали, в някои случаи може би и по-малко. Но не това е. Защото когато покажеш на едно дете, че има нещо, което ще му остане, има нещо, което е полезно за него, има нещо, което ще го мотивира да влезе във вашия час, това не го пише в учебниците, и това мога да ви го гарантирам, това не го пише в учебниците. В учебниците трябва да пише всичко останало, което ще последва от това. Т.е. в цялата, нали, без да звуча отново, как да кажа, в някаква такава стилистика, да кажа колко е важно националното самосъзнание, националното самочувствие, родолюбие и т.н., това са актуални неща навсякъде по света. И ми се струва, че ние до някаква степен се опитваме да избягаме от тях, защото те са пречупени през много грешна призма на разбиране. Много грешна призма на разбиране. Едва ли не ако имаш национално самочувствие, то ти си някакъв абсолютен радикален елемент, който трябва да изпадне от обществото. Едва ли не ако почиташ някакви герои, само защото са някакви наши герои, а не са някаква, примерно говорим за хора, които са направили нещо за България, не са толкова известни извън България, едва ли не ти си някакъв крайно лош елемент, извинявам се, че използвам отново това определение, който няма място в българското общество, защото това че имаш национално самочувствие, се приема като нещо изключително лошо. Аз не знам общество по света, което да няма тази доза на национално самочувствие. Аз не познавам такова общество, колкото и да живеем в свят модерен. То по принцип отсъства, то едното е пряко свързано с другото.
Как българското образование трябва да стане по-гъвкаво и отворено към ученика? Как може да бъде такова, че да включва и изграждането, формирането на национално самочувствие, за което вие говорите?
Аз ще кажа тук, че не е проблемът дали има един или много учебници. Защото в един учебник може да пише страшни глупости, както може и в 1000 да пише много добри неща. Въпросът е, разбира се, не само в учебните програми, но много често ми задават въпроса самите деца: добре, кой и защо е написал този въпрос? И знаете ли, когато ви задават ежедневно, нали, ако е веднъж, ще си кажеш окей, но когато това се случва постоянно, явно, че има някакъв проблем, явно, че има проблем. И може би обратната връзка липсва. Винаги ми се струва добре хората, нали, много е хубаво, че правим едни конференции, кръгли маси и обсъждане на учебници.
Е добре де, какъв е техният смисъл, освен отчитане на някаква дейност? Защото те до какво водят?
Именно. Знаете ли, аз разговарям с колеги, например много интересно ми беше съдържанието на учебниците за 11-ти и 12-ти клас по български език и литература. И разбира се, там беше цитирано едно произведение, което аз, когато аз съм бил ученик, не сме го изучавали. Аз попитах: какъв е смисълът от това произведение да се учи? Какво това произведение дава на единадесетокласника или на дванадесетокласника, избрал да речем профила български език и литература, какво му дава, какво му носи? Колегите опитаха, т.е. колегите не че опитаха да ме убедят, какво му носи, направо ми казаха: „Нищо“. И аз попитах: добре, защо тогава това нищо е там в самия учебник, защо е влязло? Знаете ли, останах с чувството, че бягаме от този въпрос. Въпросният колега е попитал на именно такъв тип събиране: добре, защо това произведение е попаднало в учебното съдържание, на което знаете ли, странното е, че е последвал никакъв отговор. Никакъв отговор.
Хаотичен ли е подборът, субективен ли е, на парче ли е направен, с липсваща причинно-следствена връзка?
Според мен е комбинация на всичко това, което вие казахте. И това е жалкото. В смисъл на нас, нека да кажа, че според мен основно трябва да ни промени мисленето вече. Мисленето ни трябва да се промени, и философията ни за изграждане и разбиране на учебниците трябва да се промени, защото ми се струва, че все повече ще задълбаваме в едни много тежки проблеми, свързани с нашето образование, ако ние продължаваме по същия начин.
Какви проблеми?
Това, което вие споменахте: апатия, тоталната апатия, липса на каквото и да е било внимание от учениците по различните предмети.
Те са дистанцирани.
Именно, те са дистанцирани…
Те не са приобщени към учебния материал, те не се чувстват като хора, до които той трябва да достигне. А е нещо там, което трябва да мине в часа, и толкова.
Именно. И знаете ли, друго, което ми прави впечатление за младите хора, за хората на моята възраст, говоря вече за хората, на които аз преподавам, пък ако искате дори и за хората на моята възраст все още, един много за мен доста неприятен, глупав и всякакъв друг спор го наречете, за периода от 1944 до 1989 година. Разбирам много добре, че все още има хора, на които това носи може би някакъв политически дивидент. Сигурно носи, сигурно носи. Обаче знаете ли, колко млади хора този въпрос грам не ги вълнува, ама грам. Обаче този въпрос се принася и в учебния материал, което е най-жалкото. За мен е време този въпрос да бъде оставен настрана и да бъде решаван от хората, които са нямали досег с този момент, за да го оценят както трябва. Докато всичко това нещо го има, включително и предишния период – от Освобождението до 1944 година, същата работа, докато всички тези неща съществуват все още, ние няма как да имаме едно нормално училище.
Какво да учат младите хора по история, например?
За мен е важно да извличат поуки от това например коя е тази вътрешна сила, която е карала Васил Левски, например, да се изправя пред изключително страшни трудности, но въпреки всичко, да не се откаже. Това, което аз се опитах да направя с моите ученици, не са традиционните неща, които пише в учебника – да научим къде е роден, кога е роден. Разбира се, това са неща, които безспорно трябва да знаем.
Да де, но може да си ги извадим от интернет за секунда.
Винаги може да си ги извадим, да. Но по-важното за мен в случая беше не да му се разкаже набързо историята, в няколко страници, а да се опитам да ги накарам да изброим трудности, пред които той се е изправил, и въпреки всичко не се е отказал.
И дали аналогични на тези трудности, пренесени в съвременни условия, те биха могли да преодолеят?
И личностен пример да им даде той, как в многото трудности, в които той е изпаднал, той не се е отказал. Т.е. за мен това е важното накрая на урока – личният пример, който той ще им даде, за да не остане той просто една личност, която ние почитаме в българската история, но толкова. А за да бъде той наистина личен пример за всички тях. Ние изброихме, вече не помня, но изброихме между 11 и 13 неща, срещу които той се е изправил. И повярвайте ми, не е само срещу цялата османска държава и власт тук, още други наред, произтичащи от тях.
Да, така е, така е.
Ето това е личният пример, който искам той да им покаже – че трудностите могат да бъдат преодолявани, ако имаме желание и воля за това.
На това ли се дължи успехът на вашите ученици?
Надявам се, малка част. Голямата част е именно желанието и смелостта, ако мога така да го кажа. Надявам се в по-малка част, малко може би и нескромно, моят малък, скромен принос към тях, т.е. да успея да ги мотивирам и поне да ги бутна, както се казва, да им дам начален старт, за да повярват в себе си. Защото има много деца, които… знаете ли, виждаш го, че той има възможности или желание самият ученик, има всичкото, което му е необходимо, но то е там, затворено в него. И взимам пример от едно от децата, с които се явявахме последно на дебати. И досега работя с това дете. Само да кажа, че те се явиха на състезанието по дебати за първа година и се бориха срещу единадесетокласници и дванадесетокласници, които са три-четири години по-големи от тях. Те успяха за малкото време, в което работим заедно, да се класират пети в общото класиране. А имайте предвид, че те се бориха с хора, които вече го правят години наред това нещо, поне четири-пет години минимум, вече имат изграден опит. Големият им успех, петото място, им даде възможност да се класират за следващия кръг, който ще бъде в Лондон това лято. Но и досега работя с едно от децата, за да покажа, че Дяволът не е толкова страшен, колкото е черен, и да й покажа, че тя има достатъчно възможности, защото е момиче, да се справи с всички тези трудности, за които преди малко говорихме. И това е моят успех накрая, ако тя наистина успее – а тя ще успее, да преодолее тези свои трудности, да разгърне целия си потенциал, на който е способна.
Във вашата работа помагат ли ви в някаква степен и изобщо ползвате ли учебници, методични пособия, програми на Министерството на образованието?
Волю или неволю, трябва, защото като дойде проверката, проверката те пита имаш ли тематично разпределение, имаш ли това, имаш ли онова. А реално погледнато, всъщност много е… не искам да употребявам думата „жалко“, но когато всъщност ти влизаш от проверка на проверка в класната стая, не си в динамиката на нещата.
Това е формално, чиновнически формално.
Да де, ама за да подобрим образованието, нали е важно да влезеш в класната стая, да поискаш обратната връзка, да кажеш: добре де, това добре ли е, не е ли добре, това защо не става? Ето това ни липсва на нас. Знаете ли, според мен това е най-основното нещо – когато бъркаш нещо, да се изправиш да кажеш: добре, сбърках. Имам чувството, че всички се раждаме с една нагласа, че сме прави доживот. Т.е. моята гледна точка е единствената. И едва ли не, ако сбъркаш – край, светът свършва за теб, ще те сочат с пръст, ще кажат: не, виждаш ли това. Не, напротив. Извинявайте много, ама хайде, дайте да погледнем реалността. Няма хора, които вечно са прави. Всички бъркаме. Не бъркат тези, които не работят, нали така? Така е приказката. Всички бъркаме…
Да, да, така е. Грешките са натрупаният ни опит, грешките и изборите – това е нашият живот.
Ама той е такъв цял живот.
Да.
Ние падаме и ставаме. Въпросът е като паднеш, да се изправиш. Така че когато сбъркаш, независимо дали си министерство или каквото искаш да бъдеш, когато си сбъркал, кажи: ОК, това не се е получило, ама дайте да видим как да го направим по-добре. Или още по-добре – преди да сбъркаш, дайте да видим как може да го направим по-добре, дайте да помислим малко, дайте да видим това става ли, не става ли. Ето там според мен е проблемът на всички проблеми. И аз затова казвам, че ако тези проблеми бъдат решени в образованието, голяма част от България ще тръгне нагоре.
Ако решението на тези проблеми обаче почне да се прави и бъде направено, как ще изглежда като стъпки?
Ето, вие го виждате и сега, ама вие го виждате и сега, вие го виждате и сега.
Как трябва да се решат самите проблеми, как ще изглежда промяната? Как ще изглежда, нагледно?
Пак ще повторя въпроса, на който ние трябва да си отговорим: какво очакваме от тези, които сега са в детската градина, да могат в 18-та си година или 19-та, когато завършват 12 клас, какво ще очакваме от тях, какво искаме от тях, какво ще очакваме от тези млади хора и най-вече защо ще го очакваме от тях, защо ще го очакваме от тях. Когато си отговорим на тези дълбоки въпроси, философски, тогава и може да тръгнем вече да изграждаме каквито и да било учебни програми. Тогава вече ще можем да пренасочим и училищата и детските градини в тая гледна точка да работят като едно цяло. Защото образованието, това е един непрестанен цикъл. Започваме от младите години, от детските си години, преминаваме през средното образование и завършваме в университетите. Но то след това не спира. Ние се учим и като работим, и т.н. Но какво очакваме от тези хора, които завършват, е първостепенният ни въпрос. Какво ще очакваме от тях, на какво ще ги възпитаме, какво искаме от тях. И защо го искаме от тях е най-важното. Това са въпросите, на които трябва да си отговорим ние, не само тези, които са политици и които ще ги правят тези неща, но и тези, които сме активни участници в целия процес. След това, когато стигнем до тези въпроси или въобще тръгнем да търсим отговорите, нека да се потърси мнението на по-широк спектър хора. Т.е. много е хубаво, че трябва да бъдат написани и добре оформени като програми, това е безспорно, сигурно е много важно. Не сигурно – много е важно, но те да бъдат реалистично написани така, че да могат да бъдат приложени.
Да, да са изпълними.
Защото ако вие седнете и се зачетете в нещата, които се пишат – има неща, които са изписани… Извинявайте, обаче ако аз успея всичкото това да го изградя, примерно да речем в един профил в 11 и 12 клас по история, и децата наистина придобият всички тези знания, аз накрая се чудя, ако всичко това, което е изброено – мисля, че беше 28 пункта, които те ще могат, ще трябва да имат накрая, аз мисля че ние спокойно можем да им отсъдим някаква академична титла от рода на доктор или хайде да не кажа академик, но от рода на доктор минимум. Имам чувството, че пишем, пишем, пишем само за да изглежда много добре на хартия, обаче в практико-приложните вече моменти там нещата много отсъстват. И когато искаме да говорим за деца, знаете ли, днес сядаме да говорим за Китай – водя такъв предмет, „Политически науки“, децата се явяват на изпити и обсъждаме политическите системи на някои държави, в момента сме до Китай. И първият въпрос, който децата ми задават, е „Какво мислите за евентуална бъдеща нова валута, която БРИКС се опитва да сложи на пазара?“. Добре, извинявайте сега. Ето ви нещо ценно в живота може би, което ще им свърши работа. И аз сега трябва да отделя време, за да си поговорим на тази тема, нали? Трябва да я обсъдим тази тема, трябва да взема техните мнения, нали е така?
Така е, да.
Според вас колко време ще ми отнеме това, условно казано?
Като часове или като…
Да, като чисто време, ако да речем часът ми е 40-минутен.
О, повече от един час.
Благодаря. 40 минути са в историята, а трябва да говорим за Китай. Ето за това нещо става въпрос. Това е практиката. Това са неща, които когато говорим за социалните мрежи, цензурата, която е наложена там или други държави, и т.н. И те, децата, се интересуват има ли цензура, няма ли, в България как стоят нещата. И аз искам те да ми кажат как стоят нещата, не аз своего рода да им казвам „Според мен така стоят нещата“. Практиката е нещо много различно от това, което пише по дебелите книги. И ето точно такива моменти ме правят горд да се чувствам, че това, което правя, има смисъл, въпреки всички останали неща. Въпреки това, това ме прави горд и ме кара да бъда изпълнен с желание, че това, което върша, наистина има смисъл. И когато децата ти задават такива въпроси, когато наистина ги интересуват съвременните реалности – докога ще продължи конфликтът между Русия и Украйна, какво ще правят с новата валута? Разбрахте ли, че съдят Тръмп? Защо го съдят Тръмп? Има ли шанс да се кандидатира за изборите, които предстоят? Какво мислите за крайно либералните идеологии? Как ви се отразява цялата джендър идеология? Това са въпросите, на които трябва да отговорим в днешно време.
И от това се интересуват ученциите, младите хора се интересуват от това?
Да. Но това са съществени въпроси и тези съществени въпроси формират бъдещия управленски елит на държавата.
Водим този разговор в контекста на приключилите преди дни предсрочни избори. Какви са вашите впечатления – рационален или ирационален е вотът на младите хора? Може би имате ученици, които са гласували за първи път на тези избори.
Да, имах такъв ученик и да вметна, че това беше изключително вълнуващ момент. Ние го обсъждаме този момент от януари месец насам. За съжаление, не всички, даже мисля, че само едно от децата, защото другите навършват 18 след 2 април, но беше много вълнуващ момент за самия ученик, като ние дори си говорехме още от януари как ще гласува, как, разбира се, трябва да направи информиран избор и т.н., всички тези неща, които с важни. Разбира се, донякъде, освен с разум, може би да послуша и сърцето си, защото и този момент го има – на емоцията в политиката. Но това, което ми се ще за повечето млади хора, тъй като те са в такава, малко деликатна възраст, предполагам, че е надделяла повече емоцията, отколкото разумът, но ми се ще наистина да има и капка доза разум в целия вот. Но това, което обсъждаме с децата и което говорихме с тях, е, че не чух решение на важните въпроси.
То нямаше кампания, вие очаквате решенията…
Да. Знаете ли, водейки клас по дебати и имайки възможност да бъда близо до това, аз и до днес не мога да видя стойностен дебат. Дебатите при нас се принизяват до това кой е корумпиран и кой не е, кой е комунист и кой е антикомунист, кой е по-лош от другия. И докато нивото на дебатите ни е такова, какво да очакваме? Аз затова казвам, че ни трябва генерална реформа в образованието, защото ние, вместо да слушаме идеи кой как ще бори инфлацията, която удря всички нас по джоба… Защото когато вляза в магазина, не ме интересува кой е лош и кой е комунист и кой е антикомунист, а мен ме интересува цената на млякото, сиренето, олиото. И мен ме е срам, защото с децата си говорим по тая тема, „География“ – аз преподавам и география, и си говорим, че България е един от големите производители на слънчоглед и слънчогледово олио. И как да обясня на децата защо, при положение че във Венецуела в хиперинфлация и до днес – да речем един от големите производители на петрол – петролът е по-евтин от водата, условно казано. В България олиото е по-скъпо от редица други държави. Как да го обясним тоя факт? Нямаме решение. Нито един от политиците не дойде да каже: ние смятаме това да направим. Нямаме решение на големия въпрос „Македония“, която е също моя болна тема като историк. Нямаме национално решение. Имаме решение, знаем какво последва от това, че ще ги допуснем да преговарят за Европейския съюз за членство, пълноправно. Но нямаме решене на тези въпроси. Основните проблеми на хората остават нерешени, а те са четири-пет според мен. И ако четири-пет проблема се решат, всичко останало, както се казва, може да бъде на бойното поле като карти. Но важният въпрос за образованието тук е, че образованието трябва да стане надпартиен въпрос. И това, което говоря с децата, имайки предвид примерно големите, тежки национални въпроси, давам пример с Великобритания, която в големи кризи е показвала как двете големи партии могат да се обединят, докато въпросът бъде решен, и след това отново да влязат на полето на политическия дебат. Иска ми се образованието, докато най-накрая не придобие някаква нормална измеримост за България и за Европейския съюз, и за света, той да стане надпартиен проблем, т.е. всички партии да се обединят около това какво ще се случи и никой не само да не смее, но да подкрепя с всички сили това нещо да се случи. И докато не се случи това нещо, да спре да се политизира тоя проблем така, щото да бъде угодно на един или на друг и да се казва „Ние ще правим реформи“, обаче без никой да казва какви реформи. И вие го подчертахте най-добре – хаотично, на парче.
А влияе ли образованието и как върху гражданската активност, личностното развитие, политическата грамотност на младите хора? Ето, вие работите с вашите ученици. Това повсеместна практика ли е?
Надявам се, надявам се, защото едно от местата, знаете, за които всяко общество научава за това какво се случва в държавата, в политиката, в управлението, е първо през семейството, след това идва вече училището като фактор. Първият въпрос, разбира се, на 2 април от 95% от децата е „Гласувахте ли?“. Аз винаги им казвам, че да, на всички избори гласувам, на всички избори гласувам. Това казах, че е ролята на преподавателя – да дава личен пример. На всички избори гласувам. Естествено, те ме питат за кого, естествено, аз не им казвам, но им казвам, че задължително трябва да гласуват, когато имат правото да го направят, защото именно във всички тези часове, когато говорим – ето, за цените, за продуктите, за развитието на България, за личностния пример на българските герои, за всичко това, това формира позиция на децата, това формира техния мироглед, това формира тяхната активна позиция. Аз искам от тях да бъдат активни граждани и независимо какво е мнението им, да го изразяват свободно, но винаги аргументирано и мотивирано, защото ми омръзна да слушам всички тези неща, за които преди малко говорихме, без всякаква аргументация. Вие сте престъпник. Добре, защо съм престъпник? Няма аргументи защо, ама сте престъпник? Вие сте крадец. Добре, защо съм крадец? Няма аргументация на това. Много хубави, големи такива фрази хвърчат в пространството, без аргументация. Но казвам на децата: когато казвате „А“, кажете „Б“ и до „Я“ стигнете.
Това ражда и посредственост, една лесна за управление посредственост. И после се чудим, че резултатите са такива и олиото е по-скъпо, отколкото в повечето магазини в Европа, например.
Абсолютен факт. И това, което казвам на децата, че винаги монетата има две страни. Ако някой ви казва, че това е, защото пазарът ни е такъв, дайте да помислим дали наистина пазарът ни е такъв, дайте да помислим дали наистина пазарът ни е такъв, дайте да помислим дали животът ни е такъв, вие такива ли сте. Защото аз това казвам на моите деца – не може някой да ви слага в категория, без дори да е дошъл да седне с вас, да поговори, да види. Защо някой ще ви слага в категория?
Много ви благодаря за този анализ.
Беше удоволствие.
Цоня Събчева
https://www.focus-news.net/rss.php?cat=34
Източник
