Забравени легенди водят към една от магичните местности под връх Ком
Берковица може лесно да се подмине по главния път от София за Монтана и Видин, ако сме тръгнали за Белоградчик или към Вършец. Но не бива. Градът има собствено очарование. А и е чудесно място за бягство от големия град, дори само за един ден, пък и за пълноценен, наситен с преживявания уикенд. В жежките дни разходка до Хайдушките водопади ще донесе прохлада. А при пролетното пълноводие или след скорошен обилен дъжд – и още по-впечатляващи гледки, които са наслада за окото.
Казваме разходка, защото пътят до водопадите е лесен, без нищо екстремно. По-голямата част минава през прекрасна гора от бук, бряст и леска покрай реката. Подходящ е и за деца, и за домашни любимци, които с удоволствие се втурват към многобройните плитки вирове. Това е Голяма река, образувана от сливането на четири по-малки, в началото на която са и водопадите. Колкото и да ни предупреждаваха, че в последните седмици на юли може да видим само насълзени скали, се оказа съвсем не така. Макар и може би не толкова мощни както през пролетта, водопадите си бяха там, със своето мистично очарование. Вероятно и заради падналия ден-два преди разходката ни по-обилен дъжд.
По пътя
Въпрос на избор е как да се стигне до Хайдушките водопади. Препоръчваният от местните вариант е да се спре при вече неработещия завод „Мрамор“, където има и просторно място за паркиране. Оттам до целта са около 5 километра, които се изминават за около 1.5 – 2 часа в посока в зависимост от темпото и захласването по гледките наоколо.
Пътеката по принцип е маркирана в бяло-зелено, има и насочващи табели. Маркировката е нарядко, отдавна избледняла. Всъщност не е и нужна. Пътеката следва някогашен асфалтов път, който е стигал и след водопадите. Колкото и отклонения да има, трябва да се следва основният път. Сега от асфалта има само следи, трасето е изровено, каменисто, но приемливо. Възможно е след завода да се продължи с кола по поразбития път още около километър и половина. Там край реката са направени няколко беседки с пейки край тях, чудесни места за пикник.
А децата могат да полудуват на воля по просторните поляни. В един съботен ден след средата на юли преброихме поне 15 автомобила, не джипове, спрели наоколо.
Все пак след последните пейки край реката нагоре трябва да се продължи пеша. Иначе може да се стигне с високопроходим автомобил, с АТВ, с мотоциклет или велосипед. Но някогашният път се стеснява, обрасъл е, тръгва нагоре и най-добрият избор сред остатъците от асфалт и дребни камъни са здрави обувки за трекинг.
Едноимената местност край водопадите е защитен природен обект, с което е добре да се съобразяваме. А при пълноводие реката образува множество скални казани, падове и вирове.
Някъде там е и единствената подробна табела за маршрута, очевидно поставена отдавна.
Следва Ангова чешма, последното място, освен реката, откъдето да напълним бутилките с вода.
Преди това ще сме минали край една от забележителностите по пътя – вековен бряст, който също е защитен природен обект.
по пътя – защитен природен обект.
Според надписа се е разлистил още във времето на цар Иван Шишман. И това е първата легенда по пътя.
От табелата за маршрута следва плавно, ненатоварващо изкачване, докато се стигне до водопадите. Там е единственото по-стръмно място, слиза се около десетина метра надолу. По средата има беседка, в която може да се прекара колкото време искате сред прохладата на спускащите се по склоновете при сливането на реките води. Надолу има и наблюдателна площадка за основния водопад. Не е висок, но дори в маловодие е достатъчно впечатляващ. Е, би могло да се помисли за стълби и парапети, но това у нас го има на много малко места, колкото и да се рекламират като туристически. Все пак в дъждовно време трябва да се внимава. Както и в сухо време при евентуално желание да се стигне до самото подножие на водопада.
Иначе легендата за името на водопадите е, че някъде отзад, зад един камък има пещера, където се криели многобройните някога хайдути. Оттам излизали нощно време, за да избият преследващите ги потери. Кое е история, кое легенда – няма значение. Дали в пещерата е и хайдушкото имане – също.
Вазов камък,
още една легенда
Вазовият камък е друга легенда край Берковица. Твърди се, че по спомени на съвременници това бил любимият кът за отдих на поета. Оттам той се наслаждавал на гледката към града и околността, зареждал се с вдъхновение. Камъкът си е все там, макар че гледка отдавна няма. Намира се в защитен обект и резерват Горната Кория. С годините боровете наоколо са израснали достатъчно, за да затворят панорамата. Единственото, което може да се направи, е да се отдаде почит на патриарха на българската литература и да си представим гледката, отваряла се някога оттам.
Иван Вазов всъщност е пребивавал в Берковица като председател на окръжния съд около година и половина, през 1879 и 1880-та. Къщата, в която е бил настанен, сега е реставрирана и е интересен музей. Но въпросът е как да стигнем до камъка. Най-прекият път до него е от новата хижа „Ком“. Отнема около 20 – 25 минути в едната посока. А до хижата се стига по асфалтиран път.
По принцип, чуем ли, или прочетем за асфалтиран път в българските планини, имаме поне две наум. В случая може да се мине с едно наум, поразбито и тясно е, но се преглъща. От Берковица до хижата са 14 километра, горе има достатъчно място за паркиране.
Това всъщност е основната отправна точка за първенеца на Западна Стара Планина – връх Ком. Той е и началото на популярния маршрут Ком – Емине по билото на Балкана. В зависимост от темпото до върха се стига от хижата за 2.5 – 3 часа.
Вазов камък е буквално на хвърлей място от хижата. Тръгва се по пътеката за старата хижа „Ком“. На броени минути е чайната (тя заслужава специално внимание, а оттам има и красива гледка към язовир „Огоста“ и Монтана).
След това се тръгва стръмно нагоре по ски пистата. Още на първото изравняване вдясно се отваря просека под ски влека. Като не повярвахме, че това е посоката, защото по нищо не личеше да е тази, изкачихме пистата до второто изравняване само за да открием табелите за връх Ком и Старата хижа. Така че – обратно.
Мястото, макар да е описвано, видимо не е съвсем популярно, нищо, че е лесно-достъпно. След като се мине под влека, има известно колебание. Пътеката не е видима, не е и добре обозначена. При по-подробен оглед се вижда поизбелялата табела, която насочва към камъка.
Минава се за кратко през избуяли треви, после буквално през млади иглолистни дръвчета, докато се влезе в защитената зона и се стига за 5-6 минути. Както вече казахме, гледка няма, само усещане за легенда. Гледките са нагоре – по пътеките към връх Ком.
А къде наблизо
В Берковица има места, които не бива да се пропускат. Едното е Вазовата къща. Наблизо е Етнографският музей с богата сбирка от бита на града през миналото. Забележителна е часовниковата кула, вдигната около 1764 година.
От него време е и все още работещият часовников механизъм. През парка нагоре е крепостта Калето, откъдето се отварят гледки към града и околността.
Църквата „Свети Николай Чудотворец“ – от 1871 година, е своеобразно архитектурно бижу. Има и още, така че градът си заслужава да му се отделят няколко часа, дори и да трябва да се преживеят нажеженият през лятото мраморен център и фреските на отколешни комунистически дейци по фасадите на две от кооперациите. Но впечатляващо е Дървото на живота в началото на градската градина, изработено от вековен бряст по мотиви от разказите на Йордан Радичков.
Тръгнем ли обратно към София, при отклонението за Вършец е посоката за Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Това е четвъртият по големина манастир у нас, с впечатляваща архитектура. Преди години горолом изтръгна част от вековните иглолистни дървета, които обграждаха вдигнатия на малко възвишение храм. Но и сега добре поддържаните градини предлагат място за отдих и за себевглъбяване. Може да се купят и ръчно изработени икони по метода на старата Охридска школа, а дори и такива, зографисани върху камък. Наблизо е и лековитото аязмо, бликнало след последното бастисване на манастира и избиването на монасите. Но тази история е най-добре да се проследи на място, да се посети и музейната сбирка.
Наблизо е Вършец, все пак популярен спа център. Но ако той не е основна цел, пътища и забележителности наоколо – много.
