Три безмилостни часа в Народния театър с почти античната трагедия на банкери, замогнали се с измама

Черни костюми, 60 черни стола и само една рокля на Духовникова в цвят сьомга в разтърсващия спектакъл „Глембаеви“

“Разтърсващо” е най-точното определение за представлението “Глембаеви”, което хърватският режисьор Ивица Булян постави на сцената на Народния театър. От развитието на сюжета, който ескалира до потресението на антична трагедия, през решената почти изцяло в черно сценография и костюмография до актьорското изпълнение, което е сплав от вербален и физически вик за помощ – всичко е брутално. Три безмилостни часа за публиката, в които единствената глътка въздух е краткият антракт между първо и второ действие.

Пиесата на Мирослав Кърлежа, приеман за най-значимия хърватски автор на ХХ век, разказва за живота на скандално богата фамилия търговци и банкери, чийто бизнес се гради върху измами, престъпления, прегазени човешки животи и безскрупулност, умело прикривани и замитани от придворни адвокати, секретари, финансови сътрудници, съдии и прочее приближени подкупни чиновници. Зад личната история на фамилията авторът представя

картина на европейския

буржоазен упадък,

в който всички мостове между бизнес и морал са изгорени, капиталът и политиката са се слели в неделимо цяло, а този модел звучи стряскащо актуално и досега. На върха на бизнеса е банкерът Игнят Глембай (Деян Донков), чията първа съпруга се самоубива, а той заживява с метресата си (Теодора Духовникова). Фамилията и близкият кръг бизнес сподвижници се събират да честват юбилей на фирмата. В рамките на няколко часа през нощта в къщата на банкера една по една се разкриват пазени мръсни тайни, съмнения, подозрения. Разговорите преминават в обвинения, скандални разкрития, словесни и физически битки и смърт. Провокира ги синът на банкера от първия му брак, живеещ в странство художник, който хвърля камък в блатото, без сам да подозира размера на бедствието, което ще предизвика. Ролята е поверена на Пламен Димов и тя е най-сложната в спектакъла. 

Деян Донков е на обичайната висота, на която сме свикнали да го виждаме. Той е

чудовище, облечено във власт,

загърнато в скъпо черно кожено палто, водещо на каишка бяло пухкаво кученце. А също и непукист в спортен аутфит за сутрешен джогинг, когато пожарът вече бавно превзема дома му. Деян дотолкова се е слял с образа на злодей от ролите, които му поверяват, че мнозина зрители вече го възприемат като такъв и в личния му живот. Теодора Духовникова като баронеса Глембай е материално момиче, което със своята прелъстителност е готово на всичко, за да сбъдне мечтата си за охолен живот на върха. Заслужава си да се отбележи начинът, по който е изграден образът. Тя е представена в първата част на спектакъла като символ на вселенското зло. Духовникова се появява в

плътно прилепнала

рокля в цвят на сьомга

в пълен контраст на облечените в черно мъже край нея. Аристократична, изящна, леко отегчена и уморена от обвиненията по неин адрес, тя почти няма реплики. Във втората част вече е в центъра на представлението. Начинът, по който я описва драматургът Кърлежа, е вълнуващ. Тя говори свободно за сексуалните си контакти, признавайки, че те са нейна органична слабост. Нарича тази своя природа еротична интелигентност, не се срамува, не се оправдава, не се смята за виновна, не гледа на това като на изневяра и подлост спрямо мъжа си. Баронесата не вика, а по-скоро стене и изплаква пред доведения си син нуждата с нея да се отнасят като с личност с право на сексуален и интимен живот, твърдейки, че е платила твърде висока цена да бъде господарка в този дом. В този смисъл в пиесата могат да бъдат открити повеи както на феминизма, така и на идеите на Фройд и Юнг. 

Ако персонажите на Деян и Теодора са по-праволинейни, образът, в който влиза Пламен Димов, е много сложен, изтъкан от омраза, гняв, желание за мъст, обърканост, самота, тъга, потискана сексуалност, несподелени чувства. Той е едновременно като загубено в гората дете, ранено зверче, раздирано от смъртна омраза и неудържимо привличане към мащехата си, обвинител и утешител. Това е може би

най-значимата роля в кариерата на Пламен Димов

до момента

и той се справя отлично. В първо действие го виждаме като разярен бик в словесния и физически дуел с баща си. Във втората част той трябва да представи още веднъж гледната си точка пред своята мащеха, където е много по-тих, стаен, объркан, прелъстен, отхвърлен, изгубен и отново намерен.

Режисьорът Ивица Булян въвлича актьорите освен във вербален също и във физически театър. Всеки диалог е поднесен не само чрез реплики, но и с много физически контакт между тях – движения на ръцете, тялото, прегръдки, ласки, близост, опипване, отблъскване. Интересен факт е, че по време на репетициите той провежда кондиционни тренировки с артистите, за да бъдат те в добра физическа форма, както се прави при спортистите. Едновременно с това използва и метода на психоанализата, мотивирайки актьорите да гледат на текста като на жива материя, до която те да стигнат и чрез тялото си, не само чрез обяснения. Така във всяко отделно изиграване на представлението физическият пърформанс може да е различен в зависимост от ситуацията, от моментната форма на изпълнителя, от реакцията на публиката и това дава свобода на екипа да експериментира, а не само да пресъздава заучен текст. 

Интересна роля прави Дарин Ангелов като свещеника – изповедник на баронесата, който често изслушва изповедите в спалнята ѝ. Фин и аристократичен, Ангелов очевидно се харесва на европейските режисьори, защото го видяхме в силна роля по-рано в спектакъла “Хеда Габлер”. Любопитен акцент в постановката е моментът, в който Дарин Ангелов

хваща микрофона и изпълнява

прочувствена хърватска песен 

като трубадур на несподелената любов и предвестник на назряващото зло. 

В спектакъла участват още Ана Пападопулу, Веселин Мезеклиев, Александър Кънев, Александър Тонев, Александър Карасански и Константин Станчев, аплодиран от майка си Койна Русева и седящата до нея в публиката Радина Кърджилова.

Изключително въздействаща е сценографията на Александър Денич. Тя се гради от 50-60 черни пластмасови стола. В началната сцена те са изрядно подредени като в концертна зала в очакване на публиката. В следващите сцени, когато се разгръща словесният дуел между баща и син, останалите актьори започват да изнасят столовете един по един и да ги редят на купчини с краката нагоре. Така след 40 минути те вече приличат на никому ненужни вещи, захвърлени на бунището, в каквото постепенно се превръща домът на фамилията. Това бунище ще стане по-късно гроб, а във втората част на спектакъла ще дими като вулкан, изригнал и опустошил всичко наоколо.