- Прави в село Горан празник на десерта „бял мъж“
- Иска да построи в двора си параклис на пророка Ной с формата на каменен кораб
Надзирател в затвор, който е романтик – това звучи невероятно. Но 49-годишния Данчо Рачев, който от 24 години е служител на затвора в Ловеч, е един от най-страстните и успешни гълъбовъди в България.
Извън работата си той е и международен съдия на изложения на гълъби, треньор по карате, а от скоро и сладкодумен автор на разкази. Пристигаме в село Горан, където е купил голям двор и там е неговото „Ранчо Горанчо“ – мястото, където е пуснал фантазията си.
Данчо идва с автомобила си, а отвътре с весел лай се изсипват 5 померана. В двора пък е охраната от двете дребни кучета, които ни посрещат с умилкване. Домакинът ни настанява под навес, измайсторен от него, а пред погледите ни се шири голямо хале.
„Всичко съм правил сам – с двете си ръце“, обяснява той. Това е мястото, в което се
правят изложби на гълъби, селски празници, събират се хора с разностранни интереси –
писатели, поети, музиканти и най-вече приятели на Данчо.
– Обикновено надзирателите виждат най-тъмната страна на хората, проявите на най-низки страсти. Как се съхраняваш и опазваш от негативното мислене? – питаме домакина.
– Не е време за разединение. Трябва да се консолидираме и да не сме подвластни на грозното в човешкия характер. Мислите ми са в друга посока – в бъдещето. Тревогите ми са за зависимостта, в която сме изпаднали, за желанието на някои сили да подчинят цели народи.
Обичта към птиците ми помага да се съхраня емоционално.
Гълъбите са негова страст от детството му. Тогава бил калпазанин, за малко не попаднал в ТВУ.
Мисли обаче, че подсъзнателно всеки носи у себе си стремежа към летене и че това е Божествената частица, заложена в нас.
„Бездуховността, чалгата и мисленето, че парите могат да купят всичко, унищожават този стремеж, упояват го“, разсъждава Данчо.
– Къде по света са те отвеждали твоите птици?
– Без тях нямаше да видя далечни страни – ходил съм във всички арабски емирства, бил съм в Оман, в Русия, Турция и в почти всички европейски страни.
– Все по покана ли си ги посещавал?
– Да, само по покана.
Много „наконтени жени“ му казвали, че шейхове от емирствата ги глезят.
„Не, не е така“, усмихва се Данчо. И обяснява, че шейховете в арабските емирства са толкова, колкото са емирствата. Принцовете със синя кръв дори не се докосвали до събеседника си. За да се здрависат, придърпвали дрехата върху ръката си. И в този смисъл да се срещнеш с шейх, било невероятна чест.
„Заради гълъбите съм се срещал с брата на шейха на Дубай Махтуб. За мен това е проява на огромно уважение“, гордее се Данчо.
Обяснява, че гълъбовъдството е вид изкуство. Само, че в него не се дялка камък или дърво, не се рисува, а се оформя жива картина. Този, който осъзнае това и спазва методите на селекция, става добър гълъбовъд – но само
ако мисли като творец, а не като животновъд
От над 10 г. Данчо е председател на Българския клуб на руския гълъб. Не брои наградите си, много са. Но се гордее, че е единственият председател в света, завел целия клуб в Дубай на разноски на домакините.
Винаги, когато поиска, може да отиде със семейството си там.
Треньорството е другата му страст. Като подхващаме темата очите на Данчо започват да искрят и разказва, че неотдавна 3 деца от малкия Ловеч са получили признание на световния подиум по карате.
„Аз съм младши треньор на Евгени Енчев, който просто в телеграфен стил написа кой е първи и втори без излишна парадност. А тези деца – Деница, Паулина и Джем, се състезаваха на световно първенство и никой не разбра.
Нямаше фанфари за техните успехи“,
разказва Данчо.
Показва ни просторното хале, което е построил сам. Искал гълъбовъдите да имат място, където да организират семинари, да споделят опит без да са зависими от разни институции. И го постигнал.
„И да не забравяме, че гълъбът е символ на мира. Под този навес, на тази маса са седели украинци и руснаци. Плакаха, прегръщаха се и вдигаха тостове. Войната не е предизвикана от обикновените хора, тя е политическа, мръсна игра.“
Когато построил халето, секретарката на местното читалище Теменужка Стоянова попитала може ли под навеса да подслонят празника „Русаля“. Данчо отговорил, че всички са добре дошли. След празника се изсипали много хули върху него и Теменужка.
„Срещнахме отпор, защото имахме идеи за случването на хубави неща“, казва Данчо. Преглътнал гнева си, хрумнало му, че могат да направят и празник на „белия мъж“ – единствения
типичен български десерт, който се майстори от прясно сирене
Неговото второ издание бе наскоро. В надпреварата за най-вкусен десерт се включили читалища от цялата страна. Имало гости от чужбина.
Прави всичко това, за да помогне на читалището. Искрен е в желанието си да спаси институцията. С огромна болка говори, че покривът е пред рухване, че от голяма дупка в него има теч и 3000 книги загиват.
„Нужни са само 10 греди и майстор – аз съм тежък, иначе отдавна да съм се качил и да съм го поправил. Някои не искат да разберат, че читалището е огнище на духа и само в България го има.“
Най-верният поддръжник и вдъхновител за Данчо е съпругата му Светлана, която също е международен съдия.
„Без нея съм нищо“, простичко изрича той. Тя пък се усмихва и признава, че е трудно да следва неуморимия ентусиазъм на Данчо, но го прави с обич.
Стигаме до шаблонния въпрос – за какво мечтае Данчо. Отговорът му е неочакван: „Мечтая тук да изградя параклис на пророка Ной, който да има формата на каменен кораб, обграден от езеро, а наоколо да има много животни и колекция от ветрени флейти.
И когато човек изпита нужда да разтовари душата си от негативни натрупвания и токсичност, да отвори вратата и да остане само с ромона на водата, звуците на животните и оркестъра на вятъра.“
