Проф. Кръстьо Кръстев е първият професионален литературен критик след Освобождението у нас и от неговото рождение днес се навършват 160 години

Днес се навършват 160 години от рождението на проф. Кръстьо Кръстев (1866-1919) – философ, литературен критик, университетски преподавател и една от водещите фигури в българския културен живот в края на 19-и и началото на 20-и век. Наричан от съвременниците си „Доктор Кръстев“, „Човекът в сиво“ или „Човекът с желязната маска“, той остава в историята като строг и безкомпромисен съдник на литературните вкусове. Зад тази привидна хладна сдържаност обаче стои личност с ярки убеждения, силни приятелства и решаващ принос за утвърждаването на българския модернизъм.

РАННИ ГОДИНИ

Кръстьо Кръстев е роден на 31 май 1866 г. в заможното търговско семейство на Коте и Ефросина Кръстеви в Пирот. Учи в родния си град до 1878 г., когато Пирот е присъединен към Сърбия посредством Берлинския конгрес, а семейството му е част от вълната от бежанци, преселили се в България. Вече в София, Кръстев завършва Класическата гимназия през 1885 г., където показва забележителен напредък в овладяването на латински и старогръцки до такава степен, че чете в оригинал „Илиада“ от Омир. Любознателността на младежа не спира до четенето в оригинал, той изучава също немски и френски език, четем в материал от архивния фонд на Българското национално радио (БНР).

След училище работи в новооткритото стенографско бюро на Народното събрание. Цялото си възнаграждение като стенограф влага в създаването на собствена библиотека от ценна руска литература, в която намират място произведенията на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Гогол и Иван Тургенев, както и трудовете на влиятелните руски литературни критици Висарион Белински и Николай Добролюбов.

Според „Речник по нова българска литература“ през 1885 г. заминава за Германия и става студент в Лайпцигския университет. Там изучава философия и попада под силното влияние на един от най-изтъкнатите европейски учени на епохата – Вилхелм Вунд, считан за основоположник на експерименталната психология. През 1888 г. Кръстев защитава докторска дисертация на тема „Лотцевото метафизическо понятие за душата“, а престоят му в Лайпциг се превръща в решаващ етап от неговото интелектуално формиране.

Именно в студентските години се появява и първият му значим литературнокритически текст – студията „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“, публикувана през 1888 г. в списание „Труд“ (кн. 5–6). Университетската среда му предоставя достъп до най-новите европейски научни и литературни издания, а срещата с творчеството на Хенрик Ибсен, Герхард Хауптман, Херман Зудерман и други водещи автори на времето разширява хоризонтите му и оформя представата му за модерната литература.

След завръщането си в България Кръстьо Кръстев бързо се налага като едно от най-ярките имена в културния и академичния живот на страната. Между 1888 и 1890 г. е директор на педагогическото училище в Казанлък. Именно там през 1890 г. по негова инициатива започва да излиза първото му литературно-научно списание към Казанлъшкото учителско дружество. Особено внимание в него е отделено на рубриката „Българската преводна литература“, която свидетелства за трайния му интерес към европейските културни влияния и тяхното място в българската духовност. Още тогава мнозина започват да виждат в него фигурата, около която постепенно ще се изгради модерната научна литературна критика в България.

Казанлък оставя следа и в личния му живот. Кръстев се включва в самодейната театрална трупа към читалище „Искра“, където по това време се подготвя постановка на Шилеровата драма „Коварство и любов“. Поради нежеланието на местните дами да изиграят главната женска роля режисьорът Васил Налбуров убеждава младия преподавател да се превъплъти в Луиза. Покрай театралните репетиции Кръстев се запознава с учителката Рада Николова. Общият интерес към литературата и сцената постепенно ги сближава и не след дълго двамата сключват брак. Семейството им има две деца – Офелия и Константин.

В АУДИТОРИЯТА И НА СТРАНИЦИТЕ НА СПИСАНИЕТО

Академичната и обществената кариера на Кръстьо Кръстев се развива с впечатляваща последователност. От 1890 до 1891 г. Кръстев преподава логика, психология и етика в Класическата гимназия в София. През 1892 г. заема длъжността драгоманин (преводач) в Министерството на външните работи – работа, която му позволява да приложи на практика отличната си езикова подготовка.

През учебната 1895–1896 г. е професор по философия и немски език във Висшето училище – в днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Уволнението му от висшето училище се превръща в своеобразна причина да се отдаде на публицистична дейност. В периода 1899-1904 г. е учител в Софийската мъжка гимназия, а едновременно с това от 1899 до 1907 г. е лектор по философия във Висшето училище. Между 1907 и 1908 г. ръководи педагогическото училище в Скопие като негов директор.

От 1908 до 1919 г. Кръстев е извънреден професор по философия, психология, етика и естетика в Софийския университет, където развива активна преподавателска и научна дейност. Успоредно с академичната си кариера получава признание и от научната общност – през 1898 г. е избран за дописен член, а през 1900 г. за действителен член на Българско книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН).

Проф. Кръстев е първият професионален литературен критик в България след Освобождението (1878), но приносът му далеч надхвърля пределите на критиката. Той е литературен историк и теоретик, изследовател на преводната литература, преводач, философ и един от пионерите на експерименталната психология и неокантианската нормативна естетика у нас.

КРЪГЪТ „МИСЪЛ“ – ОБЩНОСТ НА ГОЛЕМИТЕ ТАЛАНТИ

Най-трайно името му остава свързано със списание „Мисъл“ (1892–1907) – издание, което се превръща в най-влиятелната литературна трибуна в България до Първата световна война. Именно около неговите страници в началото на 20-и век се формира първият български литературен кръг с ясно изградена естетическа и културно-просветна програма. В първите години Кръстев е не просто главен редактор. Той пише значителна част от материалите, редактира текстовете на сътрудниците си, коригира коректурите и следи всяка подробност от подготовката на броевете. Списание „Мисъл“ достига обем от около хиляда страници годишно, а зад внушителното издание стои почти титаничният труд на един човек. Самият Кръстев поддържа кореспонденцията с хилядите абонати, води сметките и лично разнася готовите книжки до пощите, четем още в архивния материал на БНР.

Издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890) и списание „Критика“ (1891), които напълно затвърждават името му на строг и безпристрастен критик, чийто анализаторски оценки следват научните обосновки. Сътрудничи на списанията – „Периодическо списание“ (на БКД), „Труд“, „Денница“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“, „Листопад“, на вестниците – „Гражданин“, „Демократ“, „Народ“ и други. Публикува обзорни студии върху новата българска литература в редица чуждестранни издания – списание „Современник“ (Санкт Петербург), „Вестник Европы“ (Санкт Петербург), Internationale Wochenschrift (Берлин).

ЕСТЕТИКАТА КАТО ОРЪЖИЕ

По информация в „Речник по нова българска литература“ философските възгледи на Кръстев са еклектични, в лоното на субективния идеализъм – „материята е дело на нашия дух“ и съществува „само като състояние на нашето съзнание“. От страниците на списание „Мисъл“ Кръстев воюва срещу вулгарния материализъм на Лудвиг Бюхнер и срещу българските му проповедници от списание „Ново време“, като защитава интуитивизма и релативизма. В областта на етиката е „пленник на идеалистични блянове“ и проповядва „живот за нравствен идеал“. Прокарва рязка граница между литература и публицистика, между „историко-естетическото значение на едно художествено произведение“ и „неговата естетическа стойност“. Наред със съратниците си от кръга „Мисъл“ воюва за отграничаване на българската литература от другите области на духа; критикува конюнктурните, главно политическите тенденции в нея. Нравствените тенденции обаче смята не само за допустими, но и за необходими.

Като критик Кръстев участва активно в литературния живот близо три десетилетия. Стреми се да улови характерологичното за всеки писател. Открива и утвърждава Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кирил Христов, което се смята за една от най-големите му заслуги. Проникновено анализира творчеството на съратниците си от кръга „Мисъл“. Дава точни характеристики за произведенията на Тодор Влайков, Стоян Михайловски, Димитър Великсин, Никола Начов и вниква в личността на Алеко Константинов. Ратува за обективна критика, основана на строги естетически критерии. Оттам и противоречивото му отношение към Иван Вазов, Захари Стоянов, Елин Пелин, Георги Стаматов. Оценките му за Вазов еволюират от благосклонни към отрицателни. Кръстев цени предимно поета Вазов, но към белетриста и драматурга отрано има резерви, които впоследствие нарастват.

НАСЛЕДСТВОТО НА ЕДИН КУЛТУРЕН ВОДАЧ

Литературнокритическото наследство на Кръстьо Кръстев впечатлява както със своя обем, така и със своето жанрово разнообразие. То обхваща кратки критически бележки и рецензии, литературни етюди, есета, памфлети, проблемни студии, монографични изследвания и задълбочени литературни портрети.

Особено място заемат студията „За тенденцията и тенденциозната литература“ (1903) и книгата „Млади и стари“, които се превръщат в своеобразна програма на литературния модернизъм в България. Макар да защитава идеята за „безпристрастна критика“, самият Кръстев често е ярък, емоционален и полемичен автор. Именно тази страст придава особена сила на неговите текстове.

Той настойчиво изисква българската литература да се измерва с европейските образци и безкомпромисно се противопоставя на всичко, което смята за посредствено, бездарно или лишено от художествена стойност. Като редактор на „Мисъл“ обаче проявява широта и толерантност, привличайки около списанието автори с различни възгледи и творчески търсения.

Чрез своите статии, преводи, критически текстове и университетски лекции Кръстев последователно работи за изграждането на по-висок естетически вкус сред българската публика. Значителна част от усилията му са насочени към популяризирането на европейската класика. Сред преводите му се открояват „Емилия Галоти“ от Готхолд Лесинг (1890), „Философски размишления…“ на Рене Декарт (1898), както и редица произведения на Хенрик Ибсен – „Джон Габриел Боркман“ (1898, 1912), „Кога мъртви възкръснем“ (1907), „Призраци“ (1911) и „Народен враг“ (1911).

В основата на неговата естетическа програма стои идеята за европеизиране на българската литература без загуба на нейната национална идентичност. Според Кръстев младите творци трябва „не само да присадят на родна почва общочовешки хуманитарни идеи… но преди всичко да внесат в нашата поезия национално схващане на живота“.

Интересите му далеч не се изчерпват с литературата. Проф. Кръстев публикува статии по философия, психология, социология, педагогика, образование, вътрешна и външна политика. Той е убеден, че интелектуалецът не може да бъде безразличен към обществените процеси. Според него всеки гражданин е длъжен да се интересува „живо от държавния живот на страната и въобще от всички явления, касаещи се до общите интереси на народа, но не и да взема страната на някоя партия, не да влиза в партизански борби“.

Верен на тази позиция до края на живота си, Кръстев никога не членува в политическа партия. Това обаче не му пречи открито да заема страна по важните въпроси на времето. Изповядва демократични и републикански убеждения и публикува редица смели текстове срещу княз Фердинанд Първи и правителствата около двореца. Сред тях се открояват „Размишления за една държава, в която убийствата са обикновено нещо“ (1897), „Съдбините на нашия университет“, „Към българската студентска младеж“ и „Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот“ (1907).

След освиркването на княз Фердинанд през 1907 г. Кръстев застава категорично на страната на студентите. В навечерието на Първата световна война организира комитет срещу германофилската политика на правителството и участва в изготвянето на позив срещу въвличането на България във войната, заради което е арестуван. Наред с това не остава безразличен към съдбата на македонските българи и подкрепя тяхната борба както морално, така и материално.

Според публикация във вестник „Монитор“ от 1999 г. проф. Кръстьо Кръстев тежко преживява загубата на своите най-близки съратници от кръга „Мисъл“ – Пенчо Славейков през 1912 г., Пейо Яворов през 1914 г. и Петко Тодоров през 1916 г. Така един по един си отиват хората, с които е споделял най-смелите си идеи за бъдещето на българската култура.

На 5 април 1919 г. из София се разнася вестта за неговата смърт. В дома, чиито врати винаги са били отворени за млади писатели, поети и интелектуалци, последният представител на кръга „Мисъл“ лежи облечен в строг редингот. С неговата кончина завършва не просто един човешки живот, а цяла епоха в българската културна история – епоха, която Кръстьо Кръстев не само описва и тълкува, но и създава.

/ЕЛ/ отдел „Справочна“ 

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Бюлетин на БТА „Личностите на света“, 31.5.1996;  Енц. „България“, т. 3, с. 627, Речник по нова българска литература, с. 192; Речник на бълг. литература, т.2, с. 263; ГЕБ, т. 7, с. 2480; https://archives.bnr.bg/archives/post/13221/d-r-krasto-krastev-kritikat-i-negovata-misal, в. „Църковен вестник“, бр.23, 10.6.1992; в. „Монитор“, 9.10.1999, с. 58; в. „Монитор“, 10.12.2005, с.33;