Путин е изправен пред две плашещи алтернативи — поражение и разкостване на Русия, или рязка ескалация с риск от пряка война с Европа. Мир при условията на Запада би означавал политическа смърт за него и руския елит, а приключването на Украйна като държава може да отвори път към директен сблъсък между Русия и Европа, включително ядрен. САЩ не направиха преврата в Украйна и ударите срещу Иран, за да се договарят с някого — целта остава неизменна: „ние сме отгоре, а вие сте отдолу. Точка“. Тайван може да се превърне за Пекин в украински сценарий, но Китай е „жив дракон“ — когато бозайници като Съединените щати са се появили на терена, той вече е бил много стар и с памет за злото. Явор Дачков разговаря с проф. Иво Христов за новите книги на издателство „Изток-Запад“ – „Великата трансформация“ на Карл Полани и „Национално самоубийство“ на Илия Табаков, за мита за свободния пазар, неолибералното опустошаване на Източна Европа и промиването на общественото съзнание през социалните мрежи. Разговорът е записан на 18 май 2026 г. в Ехо Медия Студио. „Великата трансформация“ на Карл Полани е фундаментална книга, защото разглежда икономиката като част от обществото, културата, държавата и политическите интереси. Свободният пазар, невидимата ръка и ограничената държава не са неутрални истини, а идеологически клишета с едновековна давност. Групите, които говорят за ненамеса на държавата, първи прибягват до държавата, когато трябва да бъдат обслужени собствените им интереси. Формулата е проста: приватизация на печалбите и национализация на загубите. Зад витрината на „свободния пазар“ често стои олигопол — няколко хищника, които са си разпределили ловната територия и не допускат никой друг жив да влезе. Неолиберализмът възниква като идеология в края на 70-те години, по време на рейгъномиката и тачеризма, а след това е взет на въоръжение при разкостването на Източна Европа и бившия СССР. Под приспивния зов на неолибералните сирени е извършено нещо просто и ясно: Източна Европа е опустошена, а операцията е опакована в приказки за свободен пазар, свободна воля и демократичен преход. Псевдоикономическата маржа на 90-те години е продавана в България като висока култура от лавките на псевдоикономическите тинк-танкове. В България всъщност никога не е имало капитализъм – за мъка и на наследниците на активните борци против фашизма и капитализма, и на носталгиците по въображаемата „златна“ България от 1939 година. Българското общество не е страдало от язвите на капитализма, а от язвите на неразвитостта и липсата на такъв. Историческите и геополитическите обстоятелства са произвели примитивно, провинциално, периферно общество на ръба на Европа. Българският модел е дребнобуржоазен, еснафски и балкански, основан върху труд, дисциплина, лишения и натрупване „с хиляда бода за пара“. Днес и тази социална тъкан е разрушена от обезлюдяване, емиграция, липса на провинция, хиперконцентрация в София и изтичане на качествен социален капитал. Западът остава велика култура, велика цивилизация и матрица, в която голяма част от света все още живее. Картините на света остават западни, въпреки приказките, че Западът си отива. Голямата битка обаче вече е друга: истинският Запад все по-малко се защитава от географския Запад. Високата култура, институциите, паметта и духовните скрижали на Запада често се пазят от общества, които официално са обявявани за антизападни. Там, където тази традиция би трябвало да бъде защитавана, все по-често има културна, институционална и духовна имплозия. Логиката на историческия процес показва, че идва времето на големите блокове, а не на завършената глобализация. Глобалистичният проект не е отменен, но инструментариумът за неговото постигане се сменя – от пряка глобализация към големи региони и сфери на влияние. „Глобализация“ е игривото име на западноцентричното господство, при което целият останал свят трябва да обслужва един център, неговите картини на света и неговите начини на мислене. Китай заложи капана на Съединените щати в Иран, след като на Тръмп твърде лесно му потръгна във Венецуела и Панама. Военно-техническите задачи могат да бъдат изпълнени, но между военния успех и истинската политическа цел има огромна разлика. Войната е средство, не цел сама по себе си, а постигането на реален резултат в Иран би изисквало слизане на терен с огромна сухопътна групировка. Иран използва силата на слабия по модела на Виетнам – превръща войната в продължителна, изтощителна и политически необяснима за американското общество. Така смазващото военно-техническо превъзходство на САЩ не гарантира постигане на военно-политическите цели.
