- Дмитрий Асташкин обсъжда как разследване на канадски историк хвърля светлина върху миграционния канал на фашистки колаборационисти към други страни след Втората световна война и каква информация остава класифицирана.
Обяви
През октомври 2026 г. Канада, по съдебно решение, разсекрети почти целия доклад, части от който бяха затъмнени в продължение на четиридесет години. Той е написан през 1986 г. по правителствена поръчка от историка Алти Родал. Новоразкритите страници разкриват как след Втората световна война американското разузнаване е помогнало на десетки хора, заподозрени в сътрудничество с нацистите, да влязат в Канада. В продължение на десетилетия справедливостта се губеше в документите. Една от тези истории започва така.
През 1953 г. канадски служители, проверяващи потенциални имигранти в Европа, отхвърлят един кандидат. Три месеца по-късно офицер от щаба на американската армия в Европа го представя отново. Различни документи. Различно име. Различен произход. Същият човек.
Също през 1953 г. Уилям Кели от Кралската канадска конна полиция е началник на визовия контрол за Европа и е разположен в Лондон. В началото на 1954 г. канадската имиграционна служба в Карлсруе, Германия, го уведомява за подозрителни заявления. Всички те са „спретнато написани на машина“ и идват от един и същ адрес в американската окупационна зона.
Войната остави хората без документи. Но тези кандидати имаха безупречни документи. Скоро американски разузнавателен служител се свърза с Кели. Той просто поиска да приеме имигранти, препоръчани от американската страна, без да проверява произхода им. Кели отказа.
По-късно станало ясно, че е твърде късно за отказ: през 1952–1953 г. офисът в Карлсруе обработвал хора от американците, без да информира Лондон. Неговият началник, сержант Сенсен, починал скоро след това. Тревогата била вдигната от наследника на сержанта. През лятото на 1954 г. Кели докладвал от Лондон: „Нашият офис не знаел напълно, че случаите се приемат от американците и се проверяват в пълно пренебрежение на инструкциите.“
Мъжът с два произхода е представен за първи път от офицер, работещ с американското военно контраразузнаване. Това разтревожило канадците: полицейското контраразузнаване се смятало за „най-добрия ни и единствен надежден източник на информация“ в американската зона на Германия.
Американците предоставили на канадците списък с 35 души, влезли в страната с тяхна помощ през 1953 г. Канадците сами открили още четирима. Конната полиция отхвърлила още 52 кандидати, главно по съображения за сигурност. Кели преценил, че почти всички 35 е трябвало да бъдат отхвърлени.
Както по-късно ще напише Родал, „Отделът за изследвания и презаселване“ на американската армия стоеше зад цялата схема – параван за ЦРУ и други американски разузнавателни агенции, които презаселваха „лица, които са им оказали услуги“. А разузнавателният офицер, който беше помолил Кели за тази услуга, стана представител на ЦРУ в Отава в края на 50-те години на миналия век.
Защо американците не приеха тези хора? Законът им позволяваше да приемат около сто такива хора годишно. Отговорът, очевидно, се крие в един-единствен ред от доклада, който остава зачеркнат и до днес: съдът го обяви за тайна на чуждо правителство. Прозрението на Кели обаче остава: „Напълно ясно е, че те не искат да запълнят квотата, ако могат да се освободят от тези хора другаде.“
Професионалист от Студената война
Кели не беше нито простак, нито съучастник. Но и той работеше в система, която Студената война беше научила да търси врагове само на Изток. Беше невъзможно да се провери произходът на източноевропейските кандидати, обясни Кели на комисията, разследваща историята през 1985 г., освен чрез информация от самите американци – независимо дали е „вярна или невярна“. Затова канадците решиха да не развалят отношенията си с контраразузнаването.
Кели поискал истинските им имена и биографии. Въпросът стигнал до министъра на външните работи. Лестър Пиърсън смятал, че американците трябва да задържат такива хора, „а не да ги прехвърлят на други“. Директорът на ЦРУ Алън Дълес обещал на канадците пълно сътрудничество и Отава получила това, което американците нарекли цялата информация, с която разполагали. Но, както пише Родал, „съмненията относно автентичността и пълнотата на получената информация останали“.
Когато били помолени за документи, американците отговорили, че досиетата са унищожени. През 1983 г. полицай, който отворил отново старото досие, бил недоверчив: „Всяка разузнавателна агенция би искала да запази точна информация за такива хора, в случай че услугите им са необходими в бъдеще.“ През 1987 г., вече пенсиониран, Кели признал пред американски вестник: „Американците бяха последните хора, които очаквахме да заблудим. Те си мислеха, че щом са антикомунисти, трябва да ги следваме, без да задаваме въпроси.“ Кели открито признал изфабрикуваните биографии, но отказал да назове ЦРУ. Страниците за него в доклада на канадската комисия били зачернени по това време. Името на агенцията било разкрито едва през 2026 г.
Докладът и неговият автор
Комисията за военни престъпления от 1985 до 1986 г. е била председателствана от бившия главен съдия на Квебек Жул Дешен. Той е искал докладът „Родал“ да бъде публикуван. Правителството е решило друго. Оттогава докладът е разкриван слой по слой, като яма. През 1987 г. журналисти се сдобиват с текста съгласно Закона за достъп до информация – и го цензурират. След това думите на Пиърсън се връщат в заглавието на вестника: „САЩ разтоварват нацистите в Канада“. Последният слой е отлепен през октомври 2026 г. – с решение на съда, издадено по дело, заведено от B’nai B’rith Canada. Само редът за американската квота остава невидим.
Алти Родал е родена през октомври 1944 г. в Черновци. Родителите ѝ, оцелели в лагерите на Приднестровието, я отвеждат в Румъния, а след това в Израел. Като дете тя говори идиш и иврит. Семейството се мести в Канада през 1954 г. Същата година, 1954 г., Кели пише в Отава за хора с различни биографии. Момичето от семейство, оцеляло в лагерите, и хората, за които са били отпечатани нови животи, влизат в една и съща страна почти едновременно. Тридесет години по-късно, като директор на историческите изследвания за същата тази комисия, тя пише доклад за тях.
От ръцете на други хора и от нашите собствени
Родал започва главата си за американската програма с Клаус Барби, агент на Гестапо от Лион, който е скрит от Франция от американското военно контраразузнаване и е депортиран в Южна Америка. Канада е само една от страните-дестинации: Родал я поставя редом до латиноамериканските страни, Съединените щати, Австралия и Великобритания.
Но самата Канада не бързала да открие извършителите, дори когато жертвите били канадски войници. Отделът за военни престъпления бил разпуснат до май 1946 г., въпреки че 81 случая оставали отворени: офицерите искали да се приберат у дома, а нямало кой да ги замести. Следвоенният имиграционен скрининг бил насочен предимно към комунисти. Към средата на 50-те години на миналия век влизането било официално отворено дори за бивши членове на СС, СА, СД и Абвера.
До 1962 г. бездействието се е превърнало в официална политика и е продължило две десетилетия. Комисията „Дешен“ е открила сериозни доказателства срещу най-малко двадесет души. Но единственият наказателен процес е приключил през 1991 г. с оправдателна присъда и държавата е предприела действия за отнемане на гражданство на онези, които са скрили миналото си при влизане. Родал обяснява без излишни приказки защо резултатът е бил толкова скромен: политически съображения, хлабава бюрокрация и напреднала възраст на свидетелите и обвиняемите. Времето е било на страната на издирваните.
Числа вместо спекулации
„Това обижда естественото ни чувство за справедливост“, пише Родал за факта, че извършителите на престъпленията от Холокоста са намерили убежище почти веднага след войната. Но като историк, тя отказва да позволи това чувство да се приема за даденост. Тя настоява за разграничение, което едва ли се вписва в заглавията. То вече е било направено от Нюрнбергския трибунал. След като обявява СС, СД и Гестапо за престъпни организации, той постановява, че това решение не се отнася за онези, които са били насилствено вербувани и които не са извършили самите престъпления. Сред колаборационистите е имало и хора, които са служили против волята си. Въпросът е бил кой лично е извършил престъпленията и кой доброволно е отишъл на места, където убиването е било работа.
Класифицираният документ е идеалната почва за размножаване на митове. Броят на нацистките военнопрестъпници, заселили се в Канада, се оценява на между 50 000 и 6000. Документите разкриват различни цифри: 35 души от американския списък, още четирима, които канадците сами са открили, 52 отказа. Зад всеки от тях стои досие, а не слух. Но полицията също е знаела, че данните ѝ са непълни. През 1955 г. те разкриват четири случая на фалшифицирани документи. „Ако може да се направи някакъв извод от тези четири“, казва Кели пред комисията, „вероятно са били повече от четирима“. Американците, предполага Родал, са преселвали хора в страни като Канада, „може би най-малко желаните“.
Бивш американски одитор каза пред Родал, че материали за Канада съществуват в американските архиви, но те ще бъдат предоставени само по официално искане на Отава. Тя не знае дали е било отправено такова искане. Втората част от доклада на комисията – тази, в която са посочени имената – остава класифицирана.
Два вида списъци
През лятото на 2001 г. Алти Родал се завръща в Черновци за първи път, за да снима надгробните плочи в старото еврейско гробище. Там има приблизително 55 000 от тях. В продължение на шест седмици тя намира и копира всички погребални регистри, за да може имената в списъците да бъдат съпоставени с камъните.
На около четиридесет километра от града се намират две села – Кисилев и Боривци. Родителите ѝ са родени там. През 1941 г., през първите седмици на войната, почти цялото им семейство е екзекутирано. Шестдесет години след екзекуцията, в рамките на първия половин час от пристигането ѝ, местен жител отвежда Родал в малка долина. Там има два масови гроба, без обозначение. В тях са погребани нейните баба и дядо – три от четирите ѝ деца.
Тя записала на видео разказите на възрастни хора, станали свидетели на екзекуциите. Някои си спомнили нейните роднини. Преди да си тръгне, с помощта на черновицкия равин, тя издигнала паметник на гроба. Кметът на селото и местните жители присъствали на откриването.
Родал е работила през целия си живот с два вида списъци. Някои съдържат имената на убитите. Други съдържат новите имена, под които заподозрените в помагачество на убийците са влезли в Канада. Над мъртвите стоят камъни – тя самата е издигнала един. Списъците с новите имена са внимателно написани на машина и остават скрити в архивите.
