дом Акценти Отиде си Любомир Левчев

Отиде си Любомир Левчев

25.09.2019

1652

Един от най-големите поети на съвременна България Любомир Левчев ни напусна на 84-годишна възраст.

Любомир Спиридонов Левчев е български поет и писател, народен деятел на изкуството и културата. Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева.

Роден е на 29 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет “Климент Охридски“, специалност “Библиография и библиотекознание“ към Философско-историческия факултет.

Първата му книга “Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор на три романа и на сценарии за филмите “Мълчаливите пътеки“, “Гибелта на Александър Велики“ и “Сладко и горчиво“.

Работи в Радио София и вестник „Литературен фронт“. От 1972 до 1975 г. е заместник-председател на НС на ОФ. По-късно е първи заместник-председател на Комитета за култура. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г.

Носител е на най-висшето държавно отличие в Народна република България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата – Димитровска награда за 1972 г.

Доктор Хонорис Кауза на УниБИТ и на Бургаския свободен университет; Фелоу на Йейлския университет (САЩ). Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура – Париж. Основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Член на Международната къща на поезията – Брюксел, и на Международния литературен фонд – Москва.

Почетен гражданин е на Смолян и София.

Поклон пред паметта му.

***

ОСТРОВЪТ

и всичко останало

Любомир Левчев

1.
Всичко, освен смъртта е рисунка –
казваше един велик физик.
Но какво значи „всичко” –
не казваше,
защото беше вече полудял.

Всеки нормален човек,
когато се напие – пее.
А аз
в такива случаи
започвам да рисувам,
да драскам
знаци, образи, загадки
върху салфетки,
върху покривки,
върху ръката си,
върху проклетото Всичко.
Сякаш татуирам
душата на дивак преди двубой…

Ахелой!
Ах, Ахелой!

Така ли са звучали
античните напеви?

Откъм пристанището вият
разгонени сирени –
полудевойки, полуриби, полуптици.
Откъм опасните райони –
линейки,
пожарни,
полиция…
Не се научих да им различавам гласовете.

А бурята се научи…
да се укрива в блясък на зеници,
да ме примамва в нежното невежество,
да сипва в питието ми затишие,
след което
да избухва,
да разбива сърцето ми
в остри
скали. И
да ме изхвърля отново,
отново,
отново на Новия Остров.

2.
Елизион!
О, Елизион!

Какво си?
Сън?
Стон?
Или рисунка върху океан?

Ето ме.
Лежа на глобалния бряг.
Повръщам солена стихия.
Изгарям от треска.
И чувам гласа на мама,
която ми чете
„Удивителните
приключения на Робинзон Крузо –
Морякът от Йорк”.
Колко ясно долита звукът
от отвъд!
И ти ли ме чуваш така?

Корабът на нашето предишно заблуждение
би трябвало да е разбит.
Защо се вижда още,
възседнал рифа,
вързан за седлото,
подобно мъртвия Ел Сид?

Ако не бяхме се уплашили,
ако не бяхме озверели всеки срещу всеки,
ако не бяхме скочили от борда,
може би щяхме още
да се люлеем над вълните.

3.
Сега ще плувам сам до този призрак,
за да спася въже,
платно,
сухар…
Дано намеря брадвата моряшка,
барута, Библията и фенера…
Не! По-добре фенерът
да ме намери –
старият циник,
опушен, но кристален
морион.

Иля,
нали кристалите били
килии за пленено време?
Ще мога ли с такава
въздишка да си светя?
Да си направя календар,
за да се моля
в неделя и в безкрая.
Да си започна дом. Но
не мисля да подреждам този свят.
Пол,
ти предупреждаваше за двете
смъртни опасности –
безредието и реда.
И докато не вярвахме на думите,
какво се сбъдна?

4.
Бял облак с образа на конник беше спрял
над Рупите.
Сляпата ясновидка
вещаеше:
– Пази се!
Парите сменят своето место.
Не стой на пътя им!
Пази се!

Тази промяна
проверяваше и още проверява
отключването и заключването на нещата.
Налучква тя световния секрет
от рro до anti.

Нали сърцето на всемира
пулсирало в два такта?
Нали не съществувал трети път?
А вярващият кораб бе разбит
от третата вълна,
би казал Алвин…
Но мълчи.

Тогава
в най-самотната от всички тишини
се чува:
– Престани да плуваш до потъналия кораб
и престани да търсиш тези
сподавени неща.
Океанът на нищото вече отнесе
контекста.
Вече не се забелязва
дори
мачтата на мечтата.

Може би Призракът
някога пак ще изплува от дъното.
Само че ти няма вече да бъдеш свидетел…

5.
– А ти какво си? –
питам аз. –
Вътрешен глас?
Или машина за въпроси?

– Аз съм паякът Аз.
Нямам нищо против
да ме наричаш Вътрешния паяк.
(Щом в главата ти влизат такива мухи,
значи може да имаш и паяк.)
Но ако искаш да узнаеш
моето истинско име,
аз съм Творецът.
Аз изтъках този нежен и лепкав всемир,
който безмилостно те обхваща…

Така ли?
О, така ли!

Представям си световното задръстване
от лъскави автоилюзии.
Движението е блокирано.
Само бензинов смог се вие.

Защо ме е помилвала
човешката стихия?
Какъв е смисълът?
В какъв кумир се крие?

– Бъди каквото искаш –
велик шизофреник,
знак,
паяк,
Бог…
Но тук,
на незавършения Остров,
където няма даже ехо,
където
няма кой друг –
ти ще отекваш.
Ти ще ме повтаряш.
Ти ще ме обезобразяваш.
Ти ще ми бъдеш
единственото Ти.

6.
Морският бриз люлее
говорещото паяче.
Говорещо на мен
или на вятъра.
Това е все едно, защото
трима самотници,
събрани
не правят нищо повече от тройна самота.

Как се наричаше това тризвездие,
родено от бързата кучка? –
Сляпата вяра.
Ослепителната красота.
И мъдростта на Омир…
Какъв триъгълник любовен!

– Приятелю!
О, Приятелю!

Защо се криеш
в удобната неразбираемост на стиховете?

Днес силата, която формулира
света, не е религията,
нито политиката.
Светци купуват и продават
народни гласове – vox dei.
Човекът, който беше висшата потребност,
днес е самодоволен потребител.
Приспособява се към себе си.
Клонира се.
Погубва своето природно основание.
И еволюцията свършва
в количествения абсурд.
Смъртта е снесла свойте ядрени яйца.
И мътни обстоятелства ги мътят.
Часовниците бият, но без вяра.
И календарът вече не е вечен.

7.
Дошли сме от небето
и в небето ще се върнем –
казва душата. –
Това е входът и това е изходът.
Но костите и мускулите, и сърцето
казват друго:
Колко изконно, колко свято е
да ходиш бос по топлата земя!

В старинна италианска вила
срещнах последната Утопия.
Беше спокойна и уверена,
че ще ни донесе след пет
или най-много седем
години формулата на човешкото
безсмъртие.
Добре! –
усмихва се Омар. –
А после?
– А Островът? Новият Остров! –
възбужда се
блаженият Томас. –
намерихте ли го поне
в сибирския архипелаг?

8.
Може би!
О, може би!

Над Кучешките острови
вулканът Тейде
може би
е спомен от потъналата Атлантида.
Вулканът
може би ще ни научи
да мислим не хоризонтално,
а вертикално –
като изкачване по стръмен склон
през зоните на едновременни сезони.
Над летни, огнени и сини папагали
есента е тиха
като признанията на Росалес
за гибелта на Федерико.
А там, горе –
на едновременния връх,
сред сняг и черна вулканична пепел –
там зее кратерът и зрее краят.
Там над реалността се е надвесил
Андре
и онанира.

9.
Откъм пристанището вият
разгонени сирени –
зловещи дъщери на Ахелой.
И както винаги –
те ще ме търсят,
аз ще ги намеря.
Защото ми се пие гибелно.

Гребците вече са запушили
ушите си със восък
като амфори.
Рисува ми се хоризонт.
Но те не чуват.
И кой ще ме завърже
за счупената мачта на мечтата?
И кой ще ме развърже
след това?

Любов,
само ти можеш.
Останалото знае.
А ти можеш.

На колко брегове самотен те сънувах
като спасителна рисунка?
В колко Итаки съм се припознавал
и пак съм продължавал,
стиснал зъби,
за да не кажа:
Стига! Уморих се!
Омръзна ми да съществувам.

Защото
ти не си измислица.
Защото
не ми се иска да изчезна,
преди да съм благодарил
на всяка тайнствена извивка
на шията и на бедрата,
на всяка тръпка
и дори на всяка сянка,
от която си възникнала.
Да ти благодаря
с целувките, които се отдават,
а не с целувките, които те отнемат.
Да ти благодаря,
защото ти си Островът
и тайната, и смисълът, и всичко.
Ти си единственото нещо, за което
аз бих се съгласил да не изчезвам.
Аз бих сe съгласил…
Аз бих…

***

Стихотворения за любовта на великия Любомир Левчев:

Тъмничари

През целувките –
през тези сладостни шпионки –
ние надзъртаме в душите си.
Да!
Любовта не е избягала.
Разхожда се вътре.
Шляпа с обувки без връзки.
И нещо си тананика…
Да идем тогаз да разиграем
пет карти в надзирателската стая!

Сантиментален сняг

Да бъда с теб
веднъж,
когато
започва се снегът.

Прозорецът да е съблечен.
И ти да се надигнеш от леглото
и да извикаш:
– Гледай!
Вън вали!…

Ще видя улицата бяла
с две линии от минала кола.
Отрязаните твои плитки.
И изтърваните балони
на уличните светила.
И черните снежинки,
нарисувани
с молив.
И тяхната царица.
И теб ще видя изведнъж –
сантиментално малка,
малка…
Почти дете.
Съвсем дете.
Каквато никога не съм те виждал…

Разбира се, че затова е
направен всеки първи сняг.
И будкавата ни способност
да си представяме…
А след това да се целунеме
с такава продължителна целувка,
че вдигнем ли очи отново,
снегът да бъде вече цяла педя.

Каприз № 5

Колко са страшни,
колко са страшни
думите,
които ние
казваме по навик:
– Обичам те!
– Аз още повече!
– Кълна ти се!
– Ах, честна дума!…
Това са нашите смъртни присъди,
подписани от нас самите,
неподлежащи на обжалване…

Смърт!
Смърт!
Смърт!
Смърт чрез разнежване!
Смърт чрез целуване!
Не!
По-добре лежи като безветрие.
Мълчи
като идол студен.
Красива.
Служебно щастлива.
Уморена от мен.

***

Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.

Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов…

… И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов.

Без сълзи

Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното „сбогом“,
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.