Мисля, че ние всички в момента живеем в границата на поносимото, на свръхпредела, казва пред БТА актрисата Мартина Пенева. За нея това не е просто заглавието на спектакъла, в който влиза в кожата на три различни персонажа. „Свръхпредел“ е и времето, в което живеем – време на социални мрежи, свръхконсумация, разпад на идентичността и непрекъснато търсене на връзка с другия. Именно на тази граница се срещат Алис, Бен и Чарли – три привидно различни човешки истории, които актрисата носи сама на сцената на Народния театър.
Премиерният спектакъл по пиесата Peak Stuff на британската драматуржка Били Колинс е режисиран от Надя Панчева и е част от програмата на сцена „Апостол Карамитев“.
Това е моноспектакъл, но не и представление за самота. До Пенева на сцената е композиторът Александър Даниел, който изпълнява музиката на живо. „Не съм сама в чистата му форма, защото имам музикант до себе си, който прави музика на живо и музиката е действащо лице. Тя е толкова важна, колкото съм и аз. Както тя съществува заради мен, аз съществувам заради музиката“, казва Пенева.
Текстът на Колинс е създаден с идеята да бъде изпълняван от един актьор или актриса и барабанист – структура, която е запазена и в българската постановка. „Имам доста добра подпора, която всъщност ми помага да отскачам на много по-високи предели, много по-големи свръхпредели“, казва още Мартина Пенева.
ТРИМА ЧОВЕКА, ЕДНА ТРЕВОЖНОСТ
Алис, Бен и Чарли са на различна възраст и принадлежат към различни светове. Алис е 15-годишна ученичка, Бен е 35-годишен маркетингов сътрудник, а Чарли е 25-годишна безработна жена с диплома по психология. Техните истории са различни, но постепенно започват да се пресичат в усещането за социална изолация и невъзможност за истинска човешка близост. За Пенева предизвикателството не е просто да създаде три различими персонажа. По-интересното е да покаже как те се оказват свързани: „Тези персонажи, макар и различни, на различни възрасти, две жени и един мъж, в същото време ги обединява тази екзистенциална тревожност, която виси над нас, всичките“.
Текстът, по думите ѝ, функционира почти като алгоритъм – „като един поток от мисли“, в който това, което героят мисли, веднага се превръща в изречено. Няма голямо разстояние между вътрешното и външното, между мисълта и думите. И точно там тримата постепенно престават да бъдат само три отделни образа.
„В един момент тези три персонажа, както се заявяват много категорично като три отделни персони, в следващия момент те се съединяват, точно заради това, че имаме разпад на духа и точно на тази идентичност. Така че те са хем едно, хем три различни неща“, обяснява Пенева.
ВСИЧКО Е БОКЛУК
В центъра на „Свръхпредел“ е консуматорската култура – начинът, по който вещите започват да определят идентичността ни, а желанието да притежаваме все повече се превръща в механизъм, от който трудно можем да излезем. Оригиналната пиеса е създадена за британската компания ThickSkin и е представена за първи път през 2024 г. Самата авторка е замислила текста като история за отношението на младите хора към вещите и за въпроса кога потреблението достига своя предел.
В българския спектакъл „боклукът“ постепенно се превръща от конкретен предмет в метафора за начина, по който живеем. „Светът привидно е подреден, красив. Ето, сгради, хубави сгради. И изведнъж самият спектакъл, колкото повече напредва, осъзнаваш, че ти живееш в едно сметище от продукти“, казва Пенева. Тя говори за „свръхконсумация“ и за „късния етап на капитализма“, в който човек все по-трудно може да прекъсне цикъла на придобиване и изхвърляне.
„Ти с всяко едно нещо, което си взимаш от всеки един магазин, то просто е консумация и не можеш да избягаш от това нещо. Така че боклук се превръща в сметище изведнъж и става доста изродено“, добавя актрисата. Тук спектакълът прави прехода от смешното и абсурдното към нещо по-болезнено. Първоначално историите могат да изглеждат като необичайни, дори комични фрагменти от живота на трима души. Постепенно обаче зад тях се появява по-големият въпрос – какво остава от човека, когато вещите, социалните мрежи и непрекъснатото потребление започнат да определят начина, по който се възприема самият той…
СВРЪХПРЕДЕЛЪТ КАТО ХИБРИДНА ИДЕНТИЧНОСТ
Името на спектакъла според Пенева има значение, което излиза далеч отвъд идеята за достигането на някаква крайна граница: „Мисля, че ние всички в момента живеем в границата на поносимото, на свръхпредела, защото вече никой не е в своята идентичност, в чистия му вид. Всеки е в някаква хибридна форма“.
Тази хибридност се оказва един от ключовете към спектакъла. Героите са различни, но тревогата им е обща. Актрисата е една, но телата, гласовете и ритмите, през които преминава, са много. Музиката е отделна, но едновременно с това е част от действието. Видеото, сценографията и костюмите на Илина Грозева и хореографията на Емилия Тончева допълват тази многослойност.
„Живеем в доста хибриден свят с мултижанрове и чупим бариери, представи и перспективи. Така че мисля, че защо пък не?“, казва Пенева за избора си отново да се изправи сама на сцената. Признава, че някога си е казвала, че никога няма да прави моноспектакъл. „И вече за втори път го правя“, усмихва се тя: „Не знам защо това се е случило. Вече на 30 години втори да ми се случи, е бая“.
За нея обаче моноспектакълът не означава непременно изолация: „Свобода, бих казала. Свобода е и то доста голяма“.
ОТ СМЕТИЩЕТО КЪМ ЧОВЕШКИЯ КОНТАКТ
Въпреки че „Свръхпредел“ говори за консуматорство, социални мрежи, идентичност и тревогата на съвременния човек, спектакълът не остава в мрака на тези теми. Напротив, според Пенева той стига до нещо много по-просто и много по-трудно за постигане: близостта.
Ако след представлението Алис, Бен и Чарли седнат срещу нея, тя не би им дала съвет и не би се опитала да реши проблемите им: „Ох, ами да седнем да поизпием едно, малко да поплачем и да се прегърнем и да си кажем, че всичко е наред“. В тази реплика се събира и може би най-важното, което остава след всички разговори за свръхконсумацията и дигиталния свят. Защото, в крайна сметка, спектакълът не търси само отговора на въпроса кога човекът достига своя предел. Той търси и това, което може да го върне обратно…
„Всъщност, спектакълът завършва с една перспектива – човешкият контакт, близостта“, обобщава Мартина Пенева. Започва като история за вещите, които имаме, и завършва с онова, което не може да бъде купено – присъствието на другия.
Автор – Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева
Оператор – Борислав Бориславов, Любен Младенов
