- С него вдигнали къща в Мъглиж, ковид върнал семейството с 5-има внуци тук
- Когато бил на 20 г., Русев гласувал за СДС и му се карали
- Сега се ядосва, че децата не знаят кои са Ботев и Левски
Навършиха се 35 години от 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков е свален от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Това става ден след падането на Берлинската стена.
Така започва преходът към демокрация и пазарна икономика в България. И големи геополитически промени в света.
Преходът през тези години беляза съдбата на няколко поколения. Решихме в няколко публикации да направим равносметка през очите на няколко семейства от различни краища на България. Те да говорят какво преживяха и как се промени България.
Ето една от тях.
„10 ноември 1989 г. ме завари в казармата. Тогава служех в Артилерийския полк в Стара Загора като шофьор. Когато съобщиха, че е свален Тодор Живков,
имаше суматоха, раздвижване, защото никой не знаеше какво ще стане нататък
Като редовен войник го почувствах с това, че ни спряха градските отпуски. Уволних се през септември 1990 г., но преди това, през юни, се проведоха първите демократични избори и аз, вече 19-годишен, гласувах за първи път. Дадох гласа си за СДС и не го криех.
Исках промяна, да можем да излизаме в чужбина. Бях чувал от други хора, че там животът е по-хубав, че карат луксозни автомобили. Това за мен, като професионален шофьор от Селскостопанския техникум, беше важно.
Даже помня, че след изборите командирът на полка ми се кара, че съм гласувал за СДС. „Дядо ти и целият ти род са комунисти, пък ти какво правиш“, така ми каза.
Сега си давам сметка, че промяната не стана така, както си я представяхме тогава. За мен нещата тръгнаха отгоре – нашите управници не помислиха за народа, както е в други страни. Насаждат ни някакви глупости, етнически проблеми, а сериозните – като здравеопазването и образованието, ги крият.
Преди 1989 т. имахме по-добро здравеопазване, няма какво да се лъжем
Децата сега не могат да смятат, не знаят кои са Ботев и Левски, а уж ходят на училище. В ромската махала на Мъглиж хората са отчаяни. Който успя да излезе на гурбет в чужбина, се оправи горе-долу, който остана, има проблеми с безработица, бедност, беззакония.“
Така мисли 54-годишният Андрей Русев от Мъглиж. Съдбата му се подредила така, че изпитали със съпругата си Златка и меда, и жилото на прехода. Най-голямото им богатство сега са петимата им внуци – дъщеря им Мадона има 3 деца, синът им Слави – момче и момиче.
Когато „24 часа“ се срещна за първи път с тях през пролетта на 2022 г., за да разкажат за семейния си бюджет, синът им чакаше първото си дете. Сега вече са две – Андреас и Златислава, която е само на 9 месеца. Когато преди 35 години Андрей мечтаел промяната да му донесе по-лесен достъп до чужбина, не си представял, че това ще стане по принуда и по трудния начин.
Като се събрали със Златка след казармата му, нямали работа, не получили и помощ от близки хора
До онзи момент безработицата не била позната в махалата. Бащата на Андрей бил автобусен шофьор. Карал „Чавдар“ и всяка сутрин ставал в 3 часа, за да поеме на път. Синът му се възхищавал и се учел от него на трудолюбие. Шофьорът печелел достатъчно, за да може майката на Андрей да стои вкъщи като домакиня и да гледа децата си. Работели и родителите на Златка – баща й бил тракторист, майка й – чистачка в близкия техникум.
По професия Андрей е шофьор и самоук дърводелец, има „златни ръце“, но така и не си намирал постоянна работа, сменил много професии. Били предприемчиви, затова решили да започнат с нещо необичайно – двамата изкарали курс по плетене на мебели и се запалили по това изкуство.
Дават ти дървената конструкция и по нея трябва с ракита и камъшит да изплетеш стол, маса или примерно цветарник. Не е лесно, всичко е ръчно и пръстите ти веднага изтръпват. От 50 души в курса накрая останали десетина.
След като останали година при организаторите на курса,
решили да си направят собствена фирма за плетени мебели. Започнали с ентусиазъм,
дори конструирали и изработвали и собствени модели. Но разочарованието дошло бързо, когато поискали да кандидатстват по програма за насърчаване на малкия местен бизнес, а общински кадър ги отрязал с аргумента „не сте от нашите“. Етнически, не партийно.
Който и да управлява в София, за малкия човек от малкия град е по-важно кой управлява в неговата община и какво е отношението му към хората. Когато им казали в общината, че не са от техните с намек за ромския им произход, ги заболяло.
По-късно, когато отишли на гурбет в Гърция, никой не се интересувал от произхода им, важното било местните веднъж да ни повярват и да те приемат сред тях. Както е сега вече в Мъглиж – преди две години и половина
кметът Душо Гавазов бе взел Андрей и Златка като работници в озеленяването по временната заетост,
днес вече мъжът е на постоянна работа към общината като шофьор и работник по поддръжката. Златка предпочела да остане вкъщи, за да помага при отглеждането на внуците.
След като не станали плетачи на мебели, семейство Русеви решили да отидат на работа в Гърция, където живеел братът на Андрей. Но не било лесно – по това време България още не била член на Европейския съюз и в южната ни съседка се ходело с 3-месечна виза и без право на работа, ако не рискуваш да останеш нелегално. Нашите рискували. Избрали малко градче на стотина километра западно от Патра.
„Не знаехме езика, беше трудно. В началото Златка береше грозде, а аз изнасях щайгите. С нас работеха албанци, които гледаха с лошо око на нас, българите.
После тя бра маслини и лимони, преди да стане помощник-готвач в закусвалня. Аз бях в строителството. Един ден минах край сервиз за ремонт на мотоциклети и гледам – бележка на вратата. Ама като не разбирам какво пише на гръцки. Преписах я и я показах на приятели. Те преведоха, че на онова място търсели помощник на майстора.
Приеха ме като чирак с най-ниското възнаграждение от 12 евро на ден при нормална надница 30 евро. По-късно стигнах до 70 евро на ден. Когато сервизът фалира, ме наеха като работник в бензиностанция. Научих добре езика.
Когато България влезе в Европейския съюз, за нас стана по-лесно. Децата ни там завършиха училище
Върнахме се у нас през 2018 г. заради задаващата се финансова криза в Гърция и заради Ковид-а. Но трябва да кажа, че докато работехме нелегално, никой от местните не ни предаде на властите, хората, като добри християни, бяха солидарни с нас“, завършва разказа си за гръцкия им период Андрей Русев.
Този гурбет им позволил да вдигнат голямата си семейна къща в Мъглиж. Започнали през 2009 г. – мъжът се връщал да работи, Златка изпращала пари. За разлика от мнозина, Русеви успели да построят къщата си, без да теглят кредити.
Още има какво да изкусуряват, но нали имат сигурен покрив над главите си. От живота им в Гърция им останала и любовта към гръцката кухня. В закусвалнята най-често приготвяли пастицио – макарони с кайма, също и октоподи, пълнени домати с ориз. И сега често вкъщи Златка се връща към рецептите оттам.
Така, постепенно и с много труд, за семейство Русеви от Мъглиж след жилото на прехода дошло времето на меда. Сега са щастливи, защото цялото им семейство се е събрало в България, след като и Мадона се завърнала със съпруга си и двете си деца от Англия. Третото – синът Емир, се родил в Казанлък, където семейството временно се настанило на квартира. Временно, защото младите пак ги теглело към Острова. „Там са свикнали“, обяснява примирено Андрей.
Не крият, че вече гледат с оптимизъм към бъдещето. С труда си се оправят, стига да са живи и здрави, че напоследък мъжът позакъсал с бъбреците. А и младият татко Слави най-после да си намери постоянна работа.
От една местна фирма обещавали, ама да видим. Само не е ясно дали ще успеят да възстановят семейния си бизнес – продажба на обувки втора употреба. Напоследък клиентите им съвсем намалели – хората нямат пари, а и доста конкуренти се навъдили наоколо.
