В ежедневното си възприятие човек живее с дълбокото убеждение, че реалността е това, което вижда, чува и докосва. Светът изглежда стабилен, обективен и независим от нашето вътрешно състояние. Тази нагласа лежи в основата, както на здравия разум, така и на класическата научна парадигма, според която измеримото и наблюдаемото изчерпват границите на действителното.
И все пак, още от най-древни времена човечеството поставя под въпрос тази „очевидност„. Философията, мистиката, а по-късно и самата наука започват да подсказват, че видимият свят може да е само повърхността на много по-дълбока и сложна реалност. В този контекст възниква въпросът: дали това, което наричаме „реалност“, е по-скоро резултат, а не първопричина?
В Кабала реалността никога не се разглежда като еднопластова, а материалният свят се разглежда като най-ниското ниво в сложната йерархия от светове и сили. Това, което възприемаме като физическа действителност, е свят на следствията, докато истинските причини се намират отвъд сетивното възприятие.
Кабалистът Йехуда Бърг формулира тази идея по радикален и провокативен начин: …“едва 1% от реалността е достъпна за нашите сетива, докато останалите 99% се намират „от другата страна на завесата“. Това твърдение не е метафора, а описание на структурата на битието – свят на скрити причини и сили, които пораждат света на формите, събитията и материята.
Проф. Михаел Лайтман – ръководител на Межународната академия по кабала, за да обясни този принцип на съвременния читател, използва езика на системите и информационните полета. Реалността се разглежда като затворена система от закони, която се разкрива само според нивото на вътрешно развитие на самия човек.
В настоящата статия ще се опитам да поставя „другата реалност“ в по-широк контекст, включващо кабала, философията, езотеричните традиции и съвременната наука. Целта не е смесване на системите, а очертаване на една обща картина на реалността, като многопластова структура на човешкото възприятие.
Идеята за скритата реалност присъства също и в античната философия. Платоновият мит за пещерата описва хората, като приковани към сенките на стената, които приемат отраженията за истинска реалност, без да осъзнават съществуването на източника на светлина зад тях.
Херметичната традиция формулира сходен принцип чрез максимата „Каквото е горе, това е и долу“. Тук материалният свят се разглежда, като отражение на по-висше, нематериално ниво на съществуване. В този смисъл езотеричните учения не отричат материалния свят, а го тълкуват като символен език на невидимото.
Източната философия използва различна терминология, но достига до аналогични изводи. Във Веданта светът на мисълта за космическа илюзия е Майя – реалност, която не е лъжлива, а относителна. Будизмът говори за празнота и зависимо възникване, подчертавайки, че нито едно явление не съществува самостоятелно.
През последното столетие и самата наука започва да излиза от собствените си граници. Съвременната физика признава, че над 95% от Вселената се състои от тъмна материя и тъмна енергия – форми на реалност, които не могат да бъдат наблюдавани пряко, но чието влияние е неоспоримо. Това откритие подкопава класическата представа, че реалното съвпада с видимото.
Физикът Дейвид Бом въвежда концепцията за имплицитния ред – скрито ниво на реалността. По думите му, това, което възприемаме като отделни обекти и събития, е вторично проявление на една дълбоко свързана цялост. Тази идея удивително напомня кабалистичното разбиране за духовните светове, като първопричина на материалното.
Самият Айнщайн признава, че „реалността е по-странна, отколкото можем да си я представим“. Макс Планк, основателят на квантовата теория, стига още по-далеч, заявявайки: „Аз приемам съзнанието като фундаментално. Материята е производна от съзнанието.“ Подобни позиции заемат и учени като Юджийн Уигнър, според когото законите на квантовата механика не могат да бъдат формулирани без участието на съзнанието.
Роджър Пенроуз, от своя страна, допуска, че съзнанието може да има корени в дълбоки, все още непознати структури на реалността. Всички тези подходи не създават нова метафизика, но ясно показват, че науката е достигнала праг, отвъд който класическата картина за света се разпада.
Идеята за скрита, невидима реалност присъства ясно и в трудовете на някои от най-влиятелните езотерични мислители на модерната епоха. Техният принос е особено ценен, тъй като се намира на границата между мистичното преживяване, философската рефлексия и опита за систематично знание.
В „Тайната доктрина“ Елена Блаватска описва реалността, като многопластова структура от планове, в която физическото ниво е само външна обвивка на по-дълбоки, енергийни и духовни принципи. Според Блаватска, материята не е първична, а е резултат от сгъстяване на по-фини форми на съществуване – идея, която концептуално се доближава до кабалистичното разбиране за спускането на светлината в съсъда.
Елена Рьорих и философията на Агни Йога също акцентират върху съществуването на невидим свят, който активно влияе върху човешкия живот. Според тях фините светове не са абстрактна метафизика, а реална сфера на съществуване, достъпна чрез развитие на съзнанието и етична дисциплина. Рьорих подчертава, че човечеството се намира в преходен етап, в който започва постепенно да осъзнава съществуването на тези по-фини реалности.
Българският духовен учител Петър Дънов също говори ясно за два свята – видим и невидим – които не са разделени, а взаимно проникващи се. В неговите беседи невидимият свят е свят на разумни сили и закони, които направляват процесите в природата и в човешкия живот. Според Дънов духовната еволюция на човека се състои именно в осъзнатото включване в този по-висш ред, а не в отричането на материалния свят.
Тези езотерични възгледи, макар и различни по език и метод, се срещат в едно ключово твърдение: „реалността е значително по-обширна от това, което сетивата ни регистрират„. В този смисъл те функционират като мост между древните духовни учения и съвременните търсения на смисъла на съществуването ни.
Кабалистите описват границата между тези нива като „завеса“. Това понятие може да се разбира едновременно метафизично и познавателно. Завесата не е физическа бариера, а ограничение на възприятието – точката, в която духовната енергия се превръща в материя, а причината – в ефект, достъпен за наблюдение.
Тази идея систематично е развита от великия кабалист Баал а-Сулам, който казва, че промяна не настъпва в светлината, а в съсъда – тоест в начина, по който възприемаме реалността, която сама по себе си е неизменна-променя се нашият достъп до нея.
Зоар допълва тази перспектива с образния израз, че „този свят е сянка на висшия“. Сянката няма самостоятелно битие – тя съществува само доколкото има източник на светлина и обект, който я отразява. По същия начин материалният свят няма автономна реалност, а е отражение на по-дълбоки духовни процеси.
Ключовият кабалистичен постулат гласи, че невидимата реалност е по-реална от видимата, защото именно тя поражда всичко, което се проявява във формата на материя, време и пространство. Това твърдение има не само духовен, но и философски смисъл, тъй като поставя под въпрос обичайното разбиране за причинността.
В ежедневното мислене сме склонни да приемаме, че причините са видими: действия, думи, събития. Оказва се, че светът, който наблюдаваме, е краен резултат на взаимодействия между сили, които не се поддават на сетивно възприятие.
В този смисъл въпросът вече не е дали съществува друга реалност, а доколко сме подготвени да я възприемем. Защото ако видимият свят е само малка част от цялото, тогава причините за истинският живот се разгръща именно там, където погледът обикновено не достига.
Ако действително живеем в свят, в който по-голямата част от реалността остава невидима за сетивата ни, тогава какво определя границите на нашето възприятие – самата реалност или нивото на нашето съзнание? И не е ли възможно това, което наричаме „другата реалност“, да не се намира някъде отвъд света, а отвъд начина, по който сме свикнали да го възприемаме? И понеже свързваме възприемането на реалността, като вътрешно свойство и нагласа, то според науката кабала ако променим вътрешните си свойства и нагласи към външното проявление на реалността, ще променим и самата реалност.
В кабалистичната перспектива съзнанието на индивида не създава реалността, но определя доколко, според свойствата на човека, истинската реалност може да бъде разкрита. Колкото по-ограничени са вътрешните ми свойства/съсъда/ на възприятие, толкова по-малка част от реалността става достъпна. Така, че духовната работа не е бягство от материалния свят, а задълбочаване на възприятието. Материалният живот остава, но се разбира като външен израз на по-дълбоки процеси. Въпросът за нас е дали сме готови да разкрием тази процеси или ще продължим да стоим в обятията на материята, усещайки я като първопричина за случващото се.
Кабала е наука даваща ни отговора, при който истинската промяна на реалноста не се осъществява чрез борба с външните обстоятелства, а чрез вътрешна трансформация на всеки един от нас. Когато възприятията се променят, завесата започва да се повдига и ние можем да “видим“ другата реалност, тази която е причина за случващото се на материално ниво, а от там и смисъла на нашето битие.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по кабала
