Навършват се 110 години от смъртта на големия български поет
Любовната драма на Пейо Яворов и Лора Каравелова си остава една от най-големите мистерии в историята на българската литература. Поетът ли застреля любимата си, или тя се гръмна сама, разкъсвана от дива ревност? Какво се говори и съди по случая?
„И все пак Яворов убива дъщерята на Петко Каравелов. Това го знаят почти всички известни дейци на македонската организация…“ Думите са на самия Симеон Радев, автора на знаменития тритомник „Строителите на съвременна България“. Изрича ги в работната стая на поетите Никола Фурнаджиев и Валери Петров в издателство „Български писател“. Документира ги в мемоарната си книга „Време под линия“ поетът Иван Динков.
Причината Симеон Радев да произнесе тази тежка
присъда е една среща, случила се малко преди това. В
стаята на завеждащия отдел „Поезия“ Фурнаджиев влиза Дора Кремен. Тя е съпруга на Михаил Кремен, който остава в историята с мемоарно-документалното произведение „Романът на Яворов“.
Дора Кремен вече е възрастна, има сериозни психически проблеми и се е самообявила за любовница на Яворов. С влизането си в
стаята тя започва да разказва за „любовната си връзка“ с поета и да крещи, че Лора
била сифилистичка. Фурнаджиев бавно се надигна от стола, деликатно извежда Дора от стаята и се
връща. Настъпва тягостна тишина.
„Живот – горчиво въздъхва старият поет, един от близките приятели на Димчо Дебелянов. – Никога няма да забравя как Димчо ридаеше върху гърдите на Яворов в църквата „Света Неделя“, как целуваше македонското му рухо. Не искаше да го пусне
към гроба…“
Така и Симеон Радев отхвърля тезата
на Михаил Кремен, че във фаталната нощ на 29 ноември 1913 г. Лора Каравелова сама се прострелва
с пищов, а ужасеният от станалото Яворов се гръмва в
слепоочието със същото оръжие. Преди това на лист хартия поетът надрасква предсмъртно писмо само от две изречения:
„Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“
Изстрелът обаче само ранява слепоочието на Яворов и той почти ослепява.
Още тогава според софийската мълва Лора не се е самоубила, а е била убита от своя ревнив съпруг.
Убиец го изкарва и прословутото дело № 205 от 1913 г.
През годините на социализма официалната версия
беше, че поетът не е застрелял любимата си, а тя сама
посяга на живота си от ревност и отчаяние.
За обществото и историята Пейо Яворов е известен повече с поезията си. И по-малко с харамийските години и участието си в македонска хайдушка чета.
През1897 г. Яворов става симпатизант, а след това и
член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). От 1901 до 1902 г. списва легалния орган на ВМОРО в. „Дело“. През същата 1902 г. влиза в Македония като боец от четата на Михаил Чаков.
В писмо до баща си Яворов пише: „Ходих четири месеца из Македония, издавах, между другото, вестник там, бих се навръх Гергьовден с турците и се завърнах, както знаете, жив и здрав…“
На Кюстендилския конгрес на ВМОРО Яворов е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на организацията. През
1909 г. издава мемоарноесеистичната книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902-1903“. В книгата е разказан един много интересен епизод. Четата, в която са Яворов, Йонко Вапцаров (бащата на Никола Вапцаров) и още неколцина мъже, е обградена в с. Голешево. Гърмят, псуват
и чакат да падне нощта.
В един момент Пейо решава да унищожи книжата в
чантата си, за да не попаднат в турски ръце. „Но щом
си казах да пристъпя към действие – пише той, – студен
пот ме изби, пръстите ми отмяляха: нима наистина ще
мра! И животното, властно и грозно в своето ужасение,
въстана у мене со всичка сила. Аз повърнах писмата в
чантата си – и отдъхнах, като че бях нанесъл
смъртоносен удар на самата смърт“.
Малко преди да се стъмни турците пращат кмета, който моли четниците да се предадат, защото иначе ще подпалят селото. Четниците му отвръщат с люти закани и попържни, най-активен е Йонко Вапцаров.
Яворов мълчаливо слуша препирнята. И ето какво се
случва: „Без да се обадя, без да се целя, с чувството на човек, който протяга ръка да смаже забръмчала върху стъклото муха, аз гръмнах върху селянина.
– Ва-а!… – отсече думата си той и се хвърли в улицата.
– Удри, майка му стара, какво го слушаме – креснаха
другарите зад мене: не можеш ли да го простреш!“
Нежният поет Яворов, авторът на „Две хубави очи“,
„Душата ми е стон“, „Ще бъдеш в бяло“, изведнъж озверява и стреля в човек, когото е дошъл да освобождава от турската тирания!
След 1903 г. Яворов прекратява революционната си дейност
Той преживява много тежко смъртта на Гоце Делечев
и разгрома на Илинденското въстание. Освен това влиза в конфликт с Яне Сандански. До края на живота си обаче поетът остава свързан с македонското движение.
През1910 г. участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет. През Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Награден е с кръст „За храброст“.
След прострелването в слепоочието на 29 ноември
1913 г. Пейо Яворов остава полусляп. Лекарите се опитват да спасят зрението на автора на „Две хубави очи“. Със средства на македонската организация е изпратен във Виена, но и тамошните доктори не могат да му помогнат. Поетът прогресивно ослепява. На 20 юли 1914 г. приятелите го настаняват в квартира на ул. „Витошка“ 34. Това са най-мъчителните дни в живота на Яворов.
„Ти знаеш ли, че
днеска паднах и никой не ми подаде ръка –
пише той на приятеля си Асен Златаров. – Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят…
Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те
моля: дай ми от твоите най-сигурни средства – да свърша със себе си… Не, не, ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.“
Поетът моли химика Асен Златаров за няколко зрънца спасителна отрова!
16 октомври 1913 г. е четвъртък. Атанас, братът на
Яворов, му чете стихове от „Подир сенките на облаците“. На друг екземпляр поетът прави поправки. Към 16,30 настоява Атанас да отиде на лекции в университета.
Останал сам, Яворов заключва стаята. Пише две
писма. Първото е до най-близките му – баща му и сестра му. Второто е до големия македонски революционер Тодор Александров. Яворов оставя перото и пълни чаша с вода. Вътре е белият прах на отровата. Поетът ляга на кушетката и пие до дъно. После стиска със зъби дулото на револвера.
Изстрел…
Малка пътечка от кръв тръгва към земята. За да попие завинаги тайната на една от най-големите мистерии.
