КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 16 АПРИЛ

2014 г.  – Фериботът Sewol катастрофира край югозападния бряг на Южна Корея, убивайки 304 души.

2013 г.

Над 40 човека са убити от земетресение с магнитуд 7,5 (по други данни — 7,8) в югоизточната част на Иран.

2012 г.

Първата група от наблюдатели на ООН започва работа в Сирия.

2012 г.

Съветът на директорите на Световната банка избира Джин Йон Ким за президент на организацията по предложение на Обама. Официално встъпва в длъжност на 1 юли за период от 5 години.

2012 г.

В Осло започва съдебният процес срещу Андерс Брейвик във връзка с убийството на 77 човека.

2012 г.

В Източен Тимор се провежда втори тур на президентските избори.

2012 г.

Парламентът на Судан обяви Южен Судан за вражеска държава и иска Хеглиг да се върне незабавно под контрола на Судан. Председателят на парламента призовава за сваляне на южносуданското правителство. Южен Судан заявява, че ще изтегли войските си само ако ООН разположи неутрални части, за да следят спазването на мира между Джуба и Хартум.

2011 г.

В Нигерия се провеждат президентски избори.

2009 г. – Умира Димитър Шойлев, български лекар (* 1935 г.)

2009 г.

Русия приключва успешно своята контратерористична операция в Чечня, започнала през 1999 г.

2007 г.

В Политехническия институт на Блексбърг, щата Вирджиния, 23-годишният студент от корейски произход Чо Сюн Ху открива огън по присъстващите на територията на колежа. В резултат са убити 32 души и са ранени около 40.

2003 г.

В Гърция е подписан договор за присъединяване на 10 нови страни-членки на ЕС.

1998 г.

Тридесет и осмото Народно събрание приема концепция за национална сигурност, предложена от правителството на Иван Костов. Тя е подкрепена от 170 депутати, а само 48 (от ПГДЛ) са против.

1976 г.

Завършва официалното посещение в България на министъра на външните работи на Франция Жан Сованярг.

1972 г.

Провежда се първият концерт в Англия на групата Electric Light Orchestra.
Electric Light Orchestra е сформирана в Бърмингам, Англия, през есента на 1970 г. с фронтмен Рой Ууд, китарист/композитор Джеф Лин, басист Рик Прайс и барабанист Бев Бевън. В САЩ групата пожънва най-голям успех в началото. Впоследствие популярността им на местна почва във Великобритания се увеличава. Мениджър на Electric Light Orchestra е Дон Ардън (баща на Шарън Осбърн). До средата на 70-те години на миналия век групата се превръща в една от най-добре продаващите се рок групи в света. Под лидерството на Лин групата издава 20 сингъла от върховете на UK top-20, както и 15 топ-20 появявания в американската класация Билборд.

1972 г.

Умира Ясунари Кавабата – японски писател белетрист. Завършва английска и японска литература в Токийския университет през 1924 г. Дебютира в литературата като студент в сп. “Нова мисъл” (1921 г.). Създател е на сп. “Артистична епоха”, трибуна на авангардната литература в Япония. През 1968 г. получава Нобелова награда за литература. Самоубива се. През 1954 г. става член на Японската академия на науките. В периода 1948-1965 г. е президент на японския ПЕН-клуб.Автор е на книгите “Снежната страна” (повест, 1937 г.; на български език 1977 г.), “Хиляда жерава” (повест, 1945 г.; на бълг. ез. 1977 г.), “Гласът на планината. Роман” (роман, 1953 г.; на бълг. ез. 1982 г.), “Старата столица” (роман, 1961 г.).

1970 г.

Започват преговорите между САЩ и СССР за ограничаване на стратегическото въоръжение.

1966 г.

Умира Илия Николов Булев – български писател, публицист и учител. Участва в списването на различни учителски, ученически и детско-юношески издания (“Педагогическа практика”, “Венец”, “Детски живот”, “Просветно единство”, “Светулка”, “Другарче” и др.). Автор на съчинението “Илия Р. Блъсков” (1934 г.).

1949 г.

Умира Юрдан Цветков Трифонов – български историк, литературовед, езиковед и фолклорист, действителен член на БКД (1906 г.). Учи в Петропавловското духовно училище край Лясковец по времето на епископ Климент Браницки (Васил Друмев). През 1893 г. завършва филология и история във Висшето училище в София . Работи като учител в Търново и София. В периода 1923-31 г. е секретар, а през 1936-1938 г. е председател на Историко-филологическия клон на БАН. Първите му изследвания са свързани със старобългарския език. Като фолклорист проучва български юнашки исторически песни. Посвещава текстологични проучвания на българската историография от втората половина на ХVIII в., внимание отделя на историко-филологическите проблеми на Възраждането. В културно-историческите си изследвания въз основа на богат фактически материал очертава цялостната картина на културния живот в България през II половина на ХIХ и началото на ХХ в. Най-добрите си качества на изследовател проявява в областта на българската средновековна история и литература: владее старобългарски, гръцки, латински език, познава отлично български и чужди литературни извори, стреми се към задълбочен анализ на всички известни факти. Отделни съчинения “Психологическа христоматия” (1897 г., съвм. с Н. Станев), “Царуването на Бориса-Михаила” (1907 г.), “Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи” (1920 г.), “Васил Друмев – Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер” (1926 г.), “Цар Борис-Михаил” (1921 г.), “История на града Плевен до Освободителната война” (1938 г.).

1948 г.

Завършва съдебният процес срещу бившия лидер на БЗНС “Врабча-1” Димитър Гичев, обвинен в съдействие за “организиране на въоръжени чети” за борба срещу властта, в даване на нареждания за “организиране на саботажи”, в “разпространяване на слухове”. Димитър Гичев не се признава за виновен. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор. Имотите му са конфискувани в полза на държавата.
Димитър Любомиров Гичев е политически и държавен деец. Роден е в Перущица. Първоначално учи в родния си град, след което продължава образованието си в Софийската духовна семинария. Влиза в редовете на Българския земеделски народен съюз. Участва в Първата световна война (1914-1918 г.) и развива активна антивоенна дейност между войниците на фронта, за което е съден от военен съд. След това се отдава на активна обществена дейност. Издигнат е за окръжен организатор на БЗНС в Пловдивския край (1919-1922 г.). През 1922-1923 г. е окръжен управител в Пловдив. Избран е за народен представител в ХХ Обикновено народно събрание. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. минава в нелегалност, но няколко месеца по-късно е заловен и подложен на жестоко малтретиране. Пуснат е на свобода след голяма парична гаранция. След атентата в софийската катедрала “Св. Неделя” през април 1925 г. отново минава в нелегалност, без да прекъсва политическата си дейност. Усилията му са насочени към възстановяването на БЗНС и на неговия печатен орган в. “Земеделско знаме” след удара, нанесен на съюза по време на априлските събития 1925 г. От есента на 1925 г. постепенно се утвърждава като лидер на БЗНС “Врабча 1”. Под негово ръководство съюзът напуска позицията си за самостоятелна борба и приема сътрудничеството на десните политически партии в страната. След победата на Народния блок в парламентарните избори през юни 1931 г. Гичев е включен в правителството отначало като министър на земеделието и държавните имоти (юни 1931 г. – декември 1932 г.), а след това възглавява Министерството на търговията, промишлеността и труда (декември 1932 – май 1934 г.). След държавния преврат на 19 май 1934 г., поради разтурянето на политическите партии развива полулегална обществено-политическа дейност. Включва се в редовете на легалната опозиция на монархическия режим и се обявява против външнополитическото обвързване на България с държавите от хитлеристката ос. В началото на септември 1944 г. влиза в кабинета на К. Муравиев като министър без портфейл. След 9 септември 1944 г. е съден от Народния съд, но след едногодишнен затвор е пуснат на свобода. Заради отрицателното му отношение към отечественофронтовската власт е подложен на ново преследване и получава доживотна присъда. Освободен в началото на 60-те г., но поради сериозно влошеното му здравословно състояние скоро след това умира.

1947 г.

В сената в Южна Каролина американският политик и финансист Бърнард Барух за първи път употребява израза “Студена война”.
Студената война е открито, но ограничено съперничество и враждебност, които се развиват след Втората световна война между съединените американски щати и съюза на съветските социалистически републики и съответните съюзници на двете фракции. САЩ и Великобритания, алармирани от съветското доминиране над Източна Европа, се страхуват от разширяването на съветската мощ и комунизма в западна Европа и навсякъде другаде. СССР е решителен да поддържа контрола си над Източна Европа отчасти за да се защити от евентуална нова заплаха от Германия. Студената война се развива основно на политическата, икономическата и пропагандната сцена, като има ограничено прибягване до оръжие. Върхът на Студената война е достигнат в периода 1958-62 г. с Кубинската ракетна криза, която довежда до масирано въоръжаване и от двете страни. Следва период на отбранителност през 70-те години на ХХ век, последван от обновена враждебност. Студената война приключва през 1991 г. с разпадането на Съветския съюз.
На снимката – Берлинската стена – един от най-ярките символи на студената война.

1946 г.

Сирия получава независимостта си.
Сирия е държава от Близкия Изток на източния бряг на Средиземно море. Територията на страната е 185 180 кв. Км, а населението през 2005 г. е 17 794 000 души. Столицата е Дамаск. Основната етническа група е араби, а кюрдите са най-значителното малцинство. Официален език е арабският, говорят се още кюрдски и арменски. Основната религия е ислямът (сунитски). Паричната единица е сирийски паунд. Сирия се състои от крайбрежна зона с изобилни водни запаси, планинска зона, която включва Анти-Ливанските планини, и част от Сирийската пустиня. Реката Ефрат е най-важният воден източник и е единствената плавателна река. Сирия има смесена икономика, основаваща се на селско стопанство, търговия, рудодобив и производство. Земеделието произвежда памук, зърнени храни, плодове, тютюн и добитък. Главните минерални ресурси са петрол, природен газ и желязна руда. Индустрията включва текстил, цимент и стомана. Сирия е република с еднокамарен законодателен орган. Главата на държавата и правителството е президентът, който трябва да бъде мюсюлманин по закон. Правната система се базира основно върху ислямското право. Областта, която в момента съставя Сирия, от третото хилядолетие пр. Хр. е населявана от шумерци, акадийци, аморити, египтяни, хитити, асирийци и вавилонци. През VІ век пр. Хр. Става част от Персийската Ахеменийска империя, която пада от Александър велики през 330 г. пр. Хр. Селевсидски владетели управляват територията от 301 до 164 г. пр Хр., след това партианци и набатийски араби. Процъфтява като римска провинция от 64 г. пр. Хр. до 300 г. сл. Хр., част е от Византийската империя от 300 до 634 г., докато арабски мюсюлмани нахлуват и установяват контрол. Оттогава регионът е управляван от различни мюсюлмански династии. През 1516 г. влиза в рамките на Османската империя, която го задържа до британското нахлуване през Първата световна война от 1914-18 г. След войната става територия под френски мандат и става напълно независима през 1946 г. Сирия се обединява с Египет в Обединената арабска република, просъществувала от 1958 г. до 1961 г. По време на Шестдневната война от 1967 г. Сирия губи Голанските възвишения в полза на Израел. Сирийски войски често се сблъскват с израелски сили на ливанска територия през 80-те и 90-те години на ХХ век. Режимът на Хафиз ал-Асад от 1971 до 2000 г. е маркиран от противоречиви желания за близост с Турция и Ирак.

1945 г.

В хода на Втората световна война започва Берлинската настъпателна операция на съветските войски.
Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватско и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др. В навечерието на войната в Москва се водят преговори между Великобритания, Франция и СССР за сключване на военен пакт срещу Германия и нейните съюзници. Неясната и недостатъчно твърда и искрена позиция на съветската делегация проваля преговорите. На 23 август 1939 г. в Москва е сключен пактът за ненападение между Германия и СССР, наречен пакт Молотов-Рибентроп. На 26 август са оформени тайните клаузи на пакта. Двете тоталитарни държави си поделят Европа и се договарят за съвместни действия при постигане на интересите. На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и до 15 септември я завладява. На 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на Германия, но не предприемат решителни действия до май 1940 г. Това е периодът на т.нар “Странна война” . На 17 септември СССР напада Полша от изток и за кратко време окупира останалата част от страната, като между Вермахта и Червената армия се установява демаркационна линия. В Брест се провежда съвместен парад на Вермахта и Червената армия. В края на септември и началото на октомври СССР заставя Естония, Латвия и Литва да подпишат договори за взаимопомощ, по силата на които през август 1940 г. Съветския съюз анексира трите независими държави. Финландия отказва да подпише такъв договор и след последвалата Съветско-финландска война загубва някои територии, но запазва независимостта си. През април и май 1940 г. Германия завладява Норвегия и Дания, окупира Белгия, Холандия и Люксембург и до 22 юни 1940 г. завзема Франция. На 10 юни 1940 г. във войната се намесва Италия. Италианските войски завладяват Британска Сомалия, Кения, Судан и в средата на септември нападат Египет. Настъплението на италианците срещу Албания и Гърция се оказва неуспешно и италианската армия е спряна. През периода януари-май 1941 г. британската армия успява да изгони италианците от Британска Сомалия, Кения, Судан, Етиопия, Италианска Сомалия и Еритрея. След като България се присъединява към държавите от Оста и става техен съюзник; германските войски преминават през страната и окупират Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. Германия започва война със СССР. За няколко месеца германската армия завладява Белорусия, Молдова, Украйна и голяма част от европейската част на Русия. С цената на много жертви Червената армия успява да спре германското настъпление и да разбие германците в битката за Москва, водена през периода 30 септември 1941 – 20 април 1942 г. След неуспешното съветско контранастъпление при Харков през май 1942 г. германците стигат на изток до Волга и на юг до Кавказ. След японското нападение на американската база Пърл Харбър от 7 декември 1941 г. във войната се намесват САЩ. Създава се военен съюз на държавите, борещи се против фашизма, оформен на 1 януари 1942 г. чрез Декларацията на 26 държави. След като разгромява главните сили на американския Тихоокеански флот, Япония окупира Тайланд, Хонг-Конг, Бирма, Малая, Сингапур, Филипините и по-голямата част от Индонезия. Японският флот завладява част от Нова Гвинея и голяма част от тихоокеанските острови. На 2 февруари 1943 г. завършва Сталинградската битка, която изменя хода на войната на Източния фронт. В края на юни 1942 г. при Ел Аламейн е разбита обединената италиано-германска армия, командвана от фелдмаршал Ервин Ромел. Тези две загуби на германците изменят коренно хода на Втората световна война. След 1943 г. силите на Оста започват да отстъпват. На 8 ноември 1942 г. в Северна Африка е стоварен десант на англо-американските войски. В края на март британските войски завладяват цяла Северна Африка. През юли 1943 г. съюзниците правят десант на остров Сицилия и от септември започват освобождаването на Италия. След Курската битка от юли – август 1943 г. – Червената армия започва постепенно да изтласква германската армия от територията на СССР и през лятото са възстановени съветските граници. През август 1944 г. Червената армия окупира Румъния и спира на българо-румънската граница. На 6 септември 1944 г. съюзниците извършват десант в Северна Франция и откриват Втория фронт срещу Германия. През втората половина на 1944 г. и началото на 1945 г. съюзниците на Германия са извадени от войната и капитулират, както следва Румъния на 23 август 1944 г., България на 9 септември 1944 г., Финландия през септември 1944 г. и Унгария през декември 1944 г. След капитулацията на Германия на 6 и 8 август американската авиация извършва атомни бомбардировки на японските градове Хирошима и Нагасаки. През август 1945 г. Червената армия разгромява японските войски в Манджурия, Корея и на остров Сахалин. На 2 септември 1945 г. Япония безусловно капитулира. От 17 юни до 2 август 1945 г. се провежда Потсдамската конференция на ръководителите на САЩ – Хари Труман, на СССР – Й. В. Сталин, и на Великобритания – Уинстън Чърчил. Конференцията приема решения за пълно разоръжаване на Германия, ликвидиране на нацизма и за следвоенното устройство на света.

1941 г.

Умира Ханс Дриш – германски биолог и философ, един от основоположниците на съвременния витализъм, ученик на Е. Хекел. От 1921 г. до 1934 г. е професор в Хайделберг, Кьолн и Лайпциг. През 1935 г. лекциите му са забранени. В началото на научната си дейност се занимава с изследвания в духа на Хекеловия механицизъм, но след като се убеждава в необходимостта от обосноваване на самостоятелността на биологията, се отказва от него. Витализмът на Ханс Дриш е популярен през 10-те години, а логическите и онтологичните му идеи – през 20-те години на века. Концепцията му оказва съществено влияние върху философската антропология на Гелен и Плеснер.

1927 г.

В Марктл Ам Ин, Бавария, Германия, е роден папа Бенедикт ХVІ (преди началото на понтификата – кардинал Йозеф Рацингер). Той е префект на Ватикана за Събора за доктрината на вярата, преди да наследи папа Йоан Павел ІІ като папа и лидер на Римокатолическата църква на 19 април 2005 г. Рацингер е отгледан в Бавария и влиза в семинарията през 1939 г. Ученията му са прекъснати през 1943 г. от принудителна служба в армията на Адолф Хитлер, но се завръща в семинарията в края на 1945 г. Рацингер е ръкоположен през 1951 г. и прекарва по-голямата част от кариерата си като професор по теология в немски университети. През 1977 г. е въздигнат в архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг, а няколко месеца по-късно е издигнат в кардинал. Натоварен с “опазването на църковната доктрина” по времето на управлението на папа Йоан Павел ІІ, Рацингер е известен със стриктното спазване на традиционната католическа догма. Суровият подход на Рацингер му спечелва хумористичния прякор “Понзеркардинал” (препратка към бойния танк от Втората световна война). По време на погребението на папа Йоан Павел ІІ Рацингер председателства погребението и е избран за следващия папа на втория ден от традиционния конклав на кардиналите. Рацингер приема папското име Бенедикт ХVІ.

1925 г.

Умира Георги Гъдев – български офицер, кавалерист. В Балканската война се отличава при щурма на форта Айваз баба от Одринската крепост (13.03.1913 г.). По време на Първата световна война е командир на ескадрон и проявява изключителна храброст. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.

1925 г.

Извършен е атентат в софийската катедрала “Св. Неделя” по нареждане на ръководителите на Военната организация на БКП (т. с.). Той представлява отговор на масовия терор на сговористкото правителство срещу левите сили в страната след държавния преврат на 9 юни 1923 г. до пролетта на 1925 г. Най-напред са смазани Юнското въстание (1923 г.) и Септемврийското въстание (1923 г.), след което се пристъпва към физическото ликвидиране на отделни партийни функционери. В началото на януари 1924 г. е прокаран и Законът за защита на държавата, по силата на който през април същата година са забранени БКП (т. с.) и нейните поделения в лицето на Комсомола и кооперация “Освобождение”. В същото положение фактически се оказва и БЗНС. Убийствата на комунисти и леви земеделци не стихват. Една от големите жертви е П. Д. Петков, убит през юни 1924 г. Сговористите също дават жертви. Сред тях е Н. Милев, проф. по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, и директорът на проправителствения в. “Слово”, с голямо влияние сред водителите на ВМРО. В отговор на неговото убийство загиват комунистическите депутати Т. Страшимиров и Х. Стоянов. Убит е и народният трибун В. Иванов, както и журналистът Й. Хербст. При такава обстановка ръководителите на Военната организация К. Янков, Ив. Минков и др., без съгласието на Задграничното ръководство на БКП (т. с.), решават да отговорят на белия терор с червен. Замислят най-различни варианти за ликвидирането на сговористкото правителство. Спират се на убийството на о.з. ген. К. Георгиев, който по онова време е председател на градското бюро на Демократическия сговор в столицата като се надяват, че на неговото погребение ще се стече цялото правителство. Месеци преди това незабелязано от властите те внасят взривни материали в столичния храм “Св. Неделя”. На 14 април 1925 г. неочаквано е извършено нападение върху цар Борис III от анархистката чета на Тумангелови в Арабаконашкия проход. Акцията не отменя решението на К. Янков и неговите съратници. На следващия ден привечер в центъра на столицата (при храма “Св. Седмочисленици”) е прострелян о.з. ген. К. Георгиев. По време на опелото му в катедралата “Св. Неделя” на 16 април 1925 г. в присъствието на почти цялото правителство взривните материали са запалени, в резултат на което покривът се срутва. От падащите каменни късове на място загиват над 140 души, а десетки други са ранени. Някои от тях през следващите дни също умират от получените рани, поради което броят на жертвите достига около 200 души. Сред тях са и видни военачалници. Нито един от присъстващите министри не загива. Някои от тях получават само леки наранявания. Атентатът заварва цар Борис III, който също е трябвало да присъства на опелото, на път за катедралата.

1925 г.

Умира Григор Георгиев Кюркчиев – български офицер, генерал-майор. През 1885 г. завършва Военното училище в София . Взема участие в Сръбско-българската (1885 г.), в Балканската и Междусъюзническата войни (1913 г.). През Първата световна война като командир на 2-ра бригада от 11-а пехотна Македонска дивизия на 1 ноември 1915 г. е ранен в боя при Долно Чичено и кракът му е ампутиран. След оздравяването си се връща в частта си и я командва до края на войната. Загива при атентата в катедралата “Св. Неделя” в София.

1925 г.

Умира Петър Георгиев Лолов – български офицер, генерал-майор. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като доброволец в Първи пехотен полк. Завършва Военното училище (1887 г.) и военно-инженерна школа в Торино, Италия (1891 г.). Като военен инженер служи в инженерните войски като командир на 2-а пионерна дружина и командир на ЖП дружина. През Първа световна война (1915-1918 г.) е заместник-инспектор на инженерните войски. През 1918 г. е уволнен от армията. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.

1925 г.

Умира Калин Георгиев Найденов – български офицер, генерал-лейтенант (1917 г.). През 1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г. Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е помощник-началник на артилерията в щаба на действащата армия. Има изключителен принос за широкото използване на артилерията във войната. Инспектор е на артилерията (1913-1915 г.), ген.-майор (1914 г.). От 21 септември 1915 г. до 21 юни 1918 г. е министър на войната.След войната е професор във Военното училище. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.

1925 г.

Умира Стефан Михайлов Нерезов – български военачалник, генерал-лейтенант (1917 г.). Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.), след което завършва Военната академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник на оперативния отдел в щаба на действащата армия, а през Междусъюзническата война (1913 г.) – началник на щаба на действащата армия. През I световна война командва 9-та пехотна Плевенска дивизия, която води боевете на Косово поле и на Дойранския фронт. В края на I световна война е командващ I отделна армия на Вардаро-дойранския фронт. От 1920 г. до 1921 г. е началник-щаб на българската армия. През 1921 г. е пенсиониран с чин генерал от пехотата. Загива при атентата в църквата „Света Неделя“ в София.

1925 г.

Умира Иван Тодоров Попов – български офицер, генерал-майор. Участва в четата на Филип Тотю (1876 г.). След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във 2-ри пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности – командир на дружина, командир на 22-ри, 27-ми и 8-ми пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в 5-та, 7-ма и 9-та пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 2-ри бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на 1-ва пехотна дивизия (май), а впоследствие на 13-та пехотна дивизия (юни). След войната излиза в запаса. Иван Тодоров Попов е народен представител в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя“.

1925 г.

Умира Иван Великов Стойков – български офицер, генерал-майор (1918 г.). През 1887 г. завършва Военното училище в София и Военна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на 9-та пехотна дивизия. През Първата световна война (1915-1918 г.) е командир на 1-ва конна бригада и воюва при Трън и Прищина. От ноември 1915 г. е командир на конната дивизия, която освобождава Охрид. От май 1916 г. командва новосформираната конна дивизия. Началник на 9-та дивизионна област (1917 г.). Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.

1925 г.

Умира Сергей Румянцев (псевд. на Димитър Диловски Митов) – български поет. През 1916 г. завършва гимназия в Плевен. Учител по литература му е Н. В. Ракитин, който го насочва към творчеството на А. С. Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Толстой, Хр. Ботев, Иван Вазов. През 1917 г. Завършва Школата за запасни офицери в София . През 1917 г. е адютант на дружина в щаба на полка в Плевен и командир на рота. Участва в Първата световна война, в която е раняван 3 пъти. Учителства в с. Златна Панега (1918-1919 г.) и в с. Блъсничево (1919-1921 г.). През 1919 г. членува в организацията на тесните социалисти. Наклеветен, че е извел децата на “червената първомайска манифестация” през 1921 г., е уволнен от министъра на народното просвещение Ст. Омарчевски. Преместен е на работа в Народния театър в София. През април 1922 г. заедно с Ал. Стамболийски участва в международната конференция в Генуа, където се среща с министъра на външните работи Г. В. Чичерин. Придружава Стамболийски в обиколката му във Франция, Италия, Швейцария и Англия. След завръщането си е един от основателите и ред. на хумористичния вестник “Див дядо”. Живее нелегално. На 16 април 1925 г. е разкрит, арестуван в Ст. Загора и откаран в София, където изчезва безследно. Автор е на съчиненията “Селски бодили” (1924), “Стихотворения. Под ред. Н. Пенчев. Рупци, Луковитско” (1945 г.), “Избрани стихотворения. Под ред. на Д. Гундов” (1955 г.), “Избрани стихотворения. Под ред. на В. Андреев” (1959 г.), “Избрани стихотворения”.

1921 г.

Роден е Питър Устинов – английски режисьор, актьор, драматург и писател от руски произход. Завършва Уестминстърския колеж и Лондонската театрална студия. От 1937 г. е театрален актьор, а в киното дебютира през 1940 г. Автор е на около 20 пиеси (“Десетата на Бетовен” и др.), ползващи се с голям успех, повечето от тях са екранизирани. Работи над сценария за филма на Каръл Рийд “Пълен напред” (1944 г.). През 1946 г. поставя “Школа за тайна служба”. Филмите, режисирани от Устинов, се открояват със своето внушение и убедителна постановъчна работа – “И обратно” (1948 г.), “Редникът Анжело” (1949 г.), “Романов и Джулиета” (1960 г.), “Били Бъд” (1962 г.), “Лейди Л.” (1965 г.), “Хамърсмит е вън” (1972 г.). Питър Устинов е майстор на епизодичния образ. Икономичните, нелишени от язвителен британски хумор изразни средства му дават възможност да създаде ярки и запомнящи се роли в “Quo vadis?” (1951 г.), “Хубавият Брамел” (1954 г.), “Лола Монтес” (1955 г.), “Изпращачи на слънцето” (1959 г.), “Спартак” (1960 г., “Оскар”), “Топкап” (1964 г., “Оскар”), “Комедиантите” (1967 г.), “Вива, Макс!” (1970 г.), “Бягството на Логан” (1976 г.), “Последната версия на Бо Жест” (1977 г.), “Иисус от Назарет” (тв, 1977 г.), “Лилавото такси” (1977 г.), “Ашанти” (1979 г.). Изпълнява блестящи роли в екранизациите по Агата Кристи и Жул Верн – “Смърт край Нил” (1978 г.), “Злодеяние под слънцето” (1982 г.), “Среща със смъртта” (1988 г.), “80 дни около света” (тв, 1989). Снима се още във филмите “Драма в три действия” (1990 г.), “Лоренцо” (1992 г.), “Алиса в страната на чудесата” (тв, 1999 г.), “Салемските вещици” (2001 г.), “Лутер” (2003 г.).

1917 г.

Владимир Ленин се завръща в Петроград (дн. Санкт Петербург) от изгнанието си във Финландия.
Владимир Илич Улянов Ленин, роден на 22 април 1870 г. в Симбирск, е руски политик, общественик, публицист, философ, държавник; създател и теоретик на болшевизма. Издига в догма идеите на К. Маркс за общественото преустройство, формулирани в средата на ХIХ в. (революциите от 1848 г. в Европа), и ги прилага на практика в Русия. След като по-големият му брат Александър е екзекутиран за участие в покушение срещу император Александър III (1887 г.), Ленин възприема крайните радикални идеи за обществено преустройство чрез въоръжено насилие. През 1887 г. завършва Симбирската гимназия и постъпва в Юридическия факултет на Казанския университетт. Изключен е за разпространение на радикални идеи и е заточен. През 1891 г. завършва като екстернант Юридическия факултет на Петербургския университет. През 1897 за противодържавна дейност е осъден на заточение за 3 год. в с. Шушенское (Централен Сибир). От 1900 г. е емигрант в Германия, а след това в Швейцария, където заедно с Г. В. Плеханов издава вестник “Искра”. През 1902 г. създава РСДП. След Манифеста от 17 октомври 1905 г. в Русия се създават условия за реформи и либерализация на обществения живот. В произведението си “Двете тактики на социалдемокрацията в демократичната революция” (1905 г.) Ленин развива идеята за хегемонията на пролетариата, която да създаде условия за превръщане на либералните преобразования в т. нар. соц. революция. От 1905 до 1907 г. живее в Санкт Петербург; изгонен отново за противодържавна дейност. Праволинеен последовател на К. Маркс и войнстващ материалист. В “Материализъм и емпириокритицизъм” (1909 г.) защитава диалектическия материализъм и критикува ревизията на марксизма под формата на емпириокритицизъм. По време на Първата световна война живее в Швейцария. След свалянето на Николай II и обявяването на Рус. република, с помощта на германското разузнаване Ленин пристига в Русия (на 3 април 1917 г.). Започва твърда, яростна и последователна борба срещу радикалните преобразувания и демокрацията, осъществявани от Временното правителство. Призован от законното правителство на Русия да се яви пред съда, да обясни действията си и да се защити по предвидения от законите ред, Ленин се укрива и емигрира във Финландия. В началото на октомври 1917 г. пристига в Санкт Петербург и организира въоръжения преврат (25 октомври 1917 г.), с който болшевиките завземат властта в Русия. Ленин възглавява болшевишкото правителство; по негова заповед на 6 януари 1918 г. е разпуснато законно избраното чрез свободни и демократични избори Учредително събрание. След няколко часа ЦИК приема декрет за разтурянето му. По настояване на Ленин е подписан унизителният за Русия Брестки мир с Германия и съюзниците £ (3 март 1918 г.). През 1917-1920 г. в произведенията си разработва теорията за устройството на първата пролетарска държава и ролята в световната социалистическа революция (“Държавата и революцията”, 1917 г., “Пролетарската революция и ренегатът Кауцки”, 1918). Под негово ръководство болшевишката партия успява да сломи съпротивата на национални и демократични сили в Гражданската война (1918-1920 г.). Основава Третия интернационал, разработва новата икономическа политика (НЕП), създава първите концентрационни лагери в страната. През 1922 получава парализа. В своето “завещание”, публикувано едва през 1956, предлага да бъде сменен Й. В. Сталин от поста ген. Секретар на партията.

1912 г.

Роден е Евгений Валерианович Самойлов – руски артист. През 1930 г. завършва Художествен политехнически институт в Ленинград . Играе в театъра на В. Майерхолд (1934-1938 г.), в Московския театър “Вл. Маяковски” (1940-1968 г.) и в Малий театър (след 1968 г.). Снима се в киното от 1936 г. Играе въвъ филмите “Светлият път” (1940 г., Лебедев), “Сърцата на четиримата” (1945 г., Колчин), “Шест часа вечерта след войната” (1944 г., Кудряшов), “Героите на Шипка” (1955 г., ген. Скобелев), “Те се сражаваха за Родината” (1975 г., Марченко), “Борис Годунов” (1986 г.), “Обсадата на Венеция” (1991 г.), “В началото бе словото” (1992 г.). Самойлов умира на 17 февруари 2006 г.

1912 г.

Американката Хариет Куимби става първата жена, извършила самолетен полет над Ла Манша.
Хариет Куимби в своя моноплан Блерио ХІ е първата значима жена-пилот в САЩ През 1911 г. получава първия сертификат, даден на жена от Американския аероклуб, а по-малко от година по-късно прелетява над Ла Манша. Работила като журналист до този момент, Куимби започна да се интересува от авиация през 1910 г., когато присъства на Белмонтския международен парков авиационен турнир на Лонг Айлънд, Ню Йорк. На 1 август 1911 г. Куимби взима теста си за пилот и с това става първата жена-пилот в САЩ. На 16 април 1912 г. тя отлита от Доувър, Англия, на път към Кале на плажа в Ардело-плаж, Па-дьо-Кале. Постижението й получава малко медийно покритие поради потъването на Титаник.
Ла Манша е проток, образуван от Атлантическия океан между южното крайбрежие на Англия и северното на Франция. Свързан е със Северно море чрез протока Па дьо Кале. Средната дълбочина е от 50 до 100 м. На него се намират английските пристанища Нюхейвън, Портсмут, Саутхемптън, Плимут и френските – Диеп, Хавър, Шербур, Сен Мало. Има оживено корабоплаване. Английското име е : English channel – английски канал. Под Ла Манша е построен през 1987-1993 г. транспортен тунел (при едновременното напредване от двата бряга).

1903 г.

Умира Владимир Пингов – деец на национало-освободителното движение. Учи в Солунската мъжка гимназия. Другар на Й. Попйорданов и участник в Солунските атентати. Загива при опит да взриви газовата станция.

1897 г.

Роден е Константин Василев Кисимов – български актьор. Следва право и философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър – студио” на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народния театър “Иван Вазов”. Най-характерните му роли в киното са във филмите “След пожара над Русия” (1929 г.), “Безкръстни гробове” (1931 г.), “Грамада” (1936 г.), “Калин Орелът” (1950 г.), “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), “Хайдушка клетва” (1958 г.), “Хитър Петър” (1960 г.), “Стубленските липи” (1960 г.), “Вятърната мелница” (1961 г.), “Българи от старо време” (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели” (тв, 1965 г.).

1893 г.

Родена е Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) – българска поетеса. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Известно време е гимназиална учителка. От 1921 г. активно участва в литературния живот на България. През 1927 г. издава стихосбирката си “Вечната и святата”. Елисавета Багряна е авторка на “Звезда на моряка” (1932 г.), “Сърце човешко” (1936 г.), “От бряг до бряг” (1962 г.) и др. Поезията й е превеждана на повече от 25 езика. Умира на 23 март 1991 г. в София.

1889 г.

Роден е Чарлз Спенсър Чаплин – английски актьор, сценарист, режисьор, продуцент и композитор от английски произход. Баща е на Дж. Чаплин. От 1898 г. пее и танцува на сцената. От 1907 г. е в трупата на Фред Карно, където усъвършенства майсторството на акробатиката, пантомимата и клоунската техника. При гостуването на Карно в САЩ (1913 г.) подписва договор с “Кийстоун” и започва да се снима под ръководството на Макс Сенет, дебютирайки в “Да си изкараш хляба” (1914 г.). През 1914 г. се снима в 34 филма, (от които около половината поставя по свой сценарий), придобива голяма популярност и получава творческа независимост. През 1915-1916 г. работи за “Есеней”, а през 1916-1917 г. – за фирмата “Мючуъл”, създавайки свои пълноценни авторски филми. Той играе във филмите “Завербуваният” (1915 г.), “Полиция” (1916 г.), “Спокойната улица” (1917 г.), “Имигрантът” (1917 г.). Работейки за фирмата “Фърст Нешънъл” (1918-1923 г.) – при все, че е сред основателите и на “Юнайтед артист” (1919 г.) – той обогатява артистичния си талант, режисьорското си майсторство. Участва в “Кучешки живот” (1918 г.), “С пушки на рамо!” (1918 г.), “Слънчева страна” (1919 г.), “Удоволствието на деня” (1920 г.), “Класа на безделници” (1921 г.), “Денят на получаване на заплатата” (1921 г.), “Хлапето” (1921 г.), “Пилигримът” (1923 г.) . През 1923 г. създава своя фирма “Чарлс Чаплин филм корпорейшън”. От 1923 г. започва да снима авторски пълнометражни филми, които се появяват с по-голяма дистанция, поради дългата подготвителна работа и осигуряване на екип от съмишленици. Пълнометражните му филми са образцово реализирани. По времето на маккартизма напуска САЩ (1953 г.), преселва се в Швейцария и се връща триумфално за кратко в Америка през 1972 г., за да получи специалния “Оскар” за цялостен принос в развитието на киноизкуството. Между 1923 г. и 1967 г. създава “Парижанката” (1923 г.), “Треска за злато” (1925 г.), “Циркът” (1928 г., “Оскар”), “Светлините на града” (1931 г.), “Модерни времена” (1936 г.), “Диктаторът” (1940 г.), “Господин Верду” (1947 г.), “Светлините на рампата” (1952 г., “Оскар” ‘72 за музика), “Един крал в Ню Йорк” (1957 г.), “Графинята от Хонгконг” (1967 г.). През 1972 г. получава “Златен лъв” във Венеция за цялостен творчески принос. През 1964 г. издава “Моята автобиография”. За живота и творчеството му са заснети редица филми, сред които по-значими са “Джентълменът-скитник” (1977 г.), “Неизвестният Чаплин” (тв, 1983 г.) и “Чаплин” (1992, реж. Ричард Атънбъроу).

1886 г.

Роден е Ернст Телман – германски политик, деец на международното работническо движение. От 1903 г. е член на ГСДП. През 1915 г. е мобилизиран и изпратен на Западния фронт, откъдето през есента на 1918 г. дезертира, връща се в родния си град и участва в Ноемврийска революция. След разцеплението на Социалдемократическата партия преминава в НГСДП, а от 1920 г. е член на ГКП. От декември 1920 г. оглавява хамбургската комунистическа организация, член е на Коминтерна.От 1924 г.до 1933 г. е депутат в Германския райхстаг. От 1925 г. е председател на Германската компартия и се кандидатира за райхспрезидент. През 1932 г. след завземането на властта от Хитлер. Ернст Телман минава в нелегалност. Няколко дни след подпалването на Райхстага е арестуван и останалата част от живота си прекарва в различни германски затвори и концлагери. По указание на фюрера е екзекутиран в Бухенвалд.

1879 г.

Приета е Търновската конституция. В нея е прокаран принципът на разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя определя структурата и компетенциите на висшите държавни органи – монархически институт, парламент, правителство, както и основните права, свободи и задължения на българските граждани. Първата българска конституция е една от най-демократичните за времето си в Европа. Отменяна е през 1881 г. и през 1883 г., изменяна е през 1893 г., 1911 г. и 1946 г. и е в сила до 1947 г. По време на конституционните дебати (след 21 март) се оформят първите български партии – Консервативна и Либерална.

1876 г.

Завършва Оборищенското събрание. В него вземат участие 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание. Ръководните дейци на IV революционен окръг определят Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Г. Бенковски (на снимката) и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения са направени достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.

1873 г.

В Шумен завършва учителски събор. Той е организиран по инициатива на варненско-преславския митрополит Симеон Варненско-Преславски. На събора присъстват 20 делегати – учители от цялата епархия.
Симеон Варненско-Преславски е висш духовник, митрополит. Той е роден е в Бургас. През 1863 г. завършва Духовна семинария на о. Халки, след което е учител в Цариград и в родния си град. Приема монашески сан през 1870 г. и в продължение на 2 години е протосингел на видинския митрополит Антим I, който става и първи български екзарх. През 1872 г.е ръкоположен за варненски и преславски митрополит, който пост заема до края на живота си. От 1874 г. до 1913 г. е постоянен член на Светия синод, като през 1888 г. и от 1902 до 1905 г. е и негов председател. Участва дейно и в обществено-политическия живот на страната. Той е депутат в Учредителното събрание от 1879 г., в I Обикновено народно събрание и във II Велико народно събрание и председател на III Обикновено народно събрание (11 декември 1882 г. – 8 септември 1883 г.). Има големи заслуги за изграждането на църковната организация в България след Освобождението. Освен с преките си църковни задължения се занимава и с преводаческа дейност на византийски извори за българската история, сред които “Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса I” (1917 г.), “Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български” (1931 г.) и др.

1872 г.

Делегация от трима български представители – Гаврил Кръстевич (на снимката), Иванчо Пенчович и Георги Чалъкоглу, посещава вселенския патриарх. От името на Антим І те го молят да даде позволението си на българския екзарх да го посети и “да му целуне ръка” в знак на помирение между българи и гърци. Патриархът обещава да предаде молбата на Антим І за разглеждане от Светия синод.

1871 г.

Берлин е провъзгласен за столица на Германия.
Берлин има население от 3 388 000 души (по преброяване от 2002 г.). Градът е основан в началото на ХІІІ век, член е на Лигата Ханза през ХІV век. Става резиденция на Хохензолерните, както и Бранденбургска столица. Последователно е столица на прусия (от 1701 г.), Германската империя (1871 – 1918 г.), Ваймарската република (1919 – 1913 г.) и Третия райх (1933 – 1945 г.). През втората световна война по-голямата част от града е унищожена от съюзнически бомбардировки. През 1945 г. е разделен на четири окупационни зони – американска, британска, френска и съветска. Трите западни сили обединяват секторите си в обща икономическа единица през 1948 г. СССР реагира с берлинската блокада. Когато независими правителство са установени в Източна и Западна германия през 1949 г. Източен Берлин е превърнат в столица на Източна Германия, докато западен Берлин, въпреки че е обкръжен от територии на Източна Германия, става част от Западна Германия. Продължителната имиграция от източен в Западен Берлин през 50-те години на миналия век довежда до издигането на Берлинската стена през 1961 г. Районът веднага се превръща в най-яркото съсредоточие на Студената война. Драматичното събаряне на стената през 1989 г. отбелязва рязката международна политическа промяна, която съпътства края на съществуването на Съветския съюз. През 1991 г. Берлин е обединен отново в столица на Германия, прехвърлянето на правителството от Бон завършва през 1999 г. В Берлин се намира Берлинският университет, Шарлотенбургският дворец, Бранденбургската порта, Берлинският зоопарк и Берлинската опера и е дом на Берлинския филхармоничен оркестър.

1844 г.

Роден е Анатол Франс (псевдоним на Анатол Франсоа Тибо) – френски писател. През 1896 г. става член на Френската академия на науките. Литературната си дейност започва като журналист и поет. Сближава се с групата “Парнас”, публикува книгите “Алфред дьо Вини” (1868 г.), сборника “Златни поеми” (1873 г.) и драматичната поема “Коринтска сватба” (1876 г.). През 1879 г. пише повестта “Йокаста”, която отразява увлечението му към позитивизма. Известността му идва след публикуването на романа “Престъплението на Силвестър Бонар” (1881 г.). През 70-те и 80-те години на ХІХ век пише статии, предговори към издания на френски класици (сб. “Латинският гений”, 1913 г.). Философските му възгледи намират най-пълна изява в сборника с афоризми “Градината на Епикур” (1894 г.). В края на 90-те год., по времето на делото Драйфус, пише тетралогията “Съвременна история”. Социалната тема е характерна и за разказите му от сборника “Кренкебил, Тютоа, Рике и много други полезни разкази” (1904 г.). В началото на ХХ в. се сближава със социалистите, занимава се усилено с публицистика (във вестник “Юманите” през 1904 г. публикува социално философския роман “На белия камък”).Частично неговата публицистика е издадена в сб. “Социални убеждения” (1902 г.). След 1905 г. издава романите: “Островът на пингвините” (1908 г.), “Седемте жени на Синята брада” (1909 г.), “Боговете са жадни” (1912 г.), “Въстанието на ангелите” (1914 г.). В последните години от живота си завършва цикъл спомени – “Малкият Пиер” (1919 г.) и “Живот в цветя” (1922 г.); работи над философските “Диалози под розите” (1917-1924 г., публ. 1925 г.). През 1921 г. получава Нобелова награда за литература за 1921 г.

1829 г.

Роден е Хенрих Антонович Леер – руски офицер, генерал от инфантерията (пехотата) (1896 г.). Професор е в Николаевската академия на Генералния щаб, военен теоретик и историк, от 1887 г. е член -кореспондент на Петербургската Академия на науките. През 1854 г. завършва Военна академия . В периода 1857 – 1864 г. участва в Кавказката война . От 1865 г. е професор в Академията на Генералния щаб и в Инженерната академия. От 1889 г. до 1898 г. е началник на Академията на Генералния щаб, от 1896 г. – член на Военния съвет. Леер е главен редактор на “Енциклопедия на военните и морските науки” (8 т., 1883-1897 г.) и “Обзор на войните в Русия от Петър Велики до наши дни” (4 т., 1885-1896 г.). Автор е на трудове по стратегия, тактика и военна история, оказали влияние върху реформите и развитието на военното изкуство през втората половина на ХIХ в. и началото на ХХ в.

1828 г.

Умира Франсиско Хосе де Гойя и Лусиентес- испански художник и гравьор. Учи живопис в Сарагоса при художника Х. Лусана и Мартинес. Около 1769 г. отива в Италия. През 1771 г. получава Втора премия от Пармската художествена академия за картина с античен сюжет. После се връща в Испания, където рисува икони и фрески в духа на късния италиански барок. Около 1773 г. се преселва се в Мадрид и отначало създава повече от 60 пана, които служат като модели за килими в кралската килимарска работилница (1776-1780 г., 1786-1791 г.). От 1780 г. е избран за член на Мадридската художествената академия. През 1785 г. става зам.-директор, от 1795 г. – директор на живописното отделение. През 1786 г. е назначен за придворен живописец. През 1799 г. става първи живописец на краля. През 1790-1800 г. портретното творчество на Гойя достига изключителен разцвет. Негови произведения са “Голата Маха”, “Облечената Маха” (ок. 1802 г.). Особено интересна е първата голяма серия офорти “Капричос” (1793-1797 г.). Създава картини с историческа тематика “Въстанието на 2 май 1908 год. в Мадрид” и “Разстрел на въстаници през нощта на 3 май” (1814 г.). Негови творби са “Кралското семейство”, “Мадридски панаир”, “Ложа в цирка за бикове” и др. Неговите офорти “Борба с бикове”, “Капричос”, “Ужасите от войната” и др. му спечелват световна известност.

1822 г.

Умира Дмитрий Григориевич Левицк – руски художник. Придворен портретист на императрица Екатерина II и на бележитите си съвременници. Член е на Петербургската художествена академия. Автор е на портрети на Екатерина II, Павел I, Новиков, Дидро и др.

1786 г.

Роден е Павел Лвович Шилинг – руски учен, електротехник и специалист по източни езици. След завършване на Кадетския корпус (1802 г.) служи в Генералния щаб на руската армия. В периода 1803-1812 г. работи в руското посолство в Мюнхен. През 1812 г. участва във войната срещу Франция . След войната служи в Министерството на външните работи и организира първата в Русия цивилна печатница. Разработва оригинален литографски способ за печатане на текстове на китайски език (1829 г.). Сериозно изучава електротехниката и създава мина с електрически взривител, която е приета на въоръжение в руската армия. През 1832 г. изобретява клавишен телеграфен апарат , в който за предаване на съобщенията се използват електромагнитни импулси. За пръв път използва в телеграфията 6-елементен телеграфен код, създаден от него. Демонстрира своите изобретения успешно в Русия и в Германия. Създава подземна телеграфна линия между крайните пунктове на руско адмиралтейство. Разработва проект за подводна линия на електромагнитния апарат между Петерхоф (Петродворец) и Кронщат (1837 г.), но внезапната му смърт осуетява осъществяването на проекта.

1705 г.

Английската кралица Ана удостоява Исак Нютон с рицарско звание.
Исак Нютон е английски математик, механик, астроном и физик. Завършва университета в Кеймбридж. През 1669 г. става професор. От 1672 г. е член на Лондонското кралско дружество, а от 1703 г. е негов президент. Той е чуждестранен член на Френската Академия на науките от 1699 г. През 1699 г. става директор на Монетния двор на Великобритания. Негови съчинения са “Оптика” (1704 г.), “Математически принципи на натурфилософията” (1687 г.). Нютон разработва независимо от Лайбниц диференциалното и интегралното смятане, открива дисперсията на светлината, хроматичната аберация, изследва интерференцията и дифракцията, развива корпускулярната теория за светлината. Открива основните закони на класическата механика, закона за всеобщото притегляне, създава теория за движението на небесните тела.

1404 г.

В писмо до бургундския херцог Филип Добри крал Сигизмунд съобщава за съвместни антиосмански действия на влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, който в писмото е наречен “император на България”.
Мирчо Стари е воевода във Влашко. Той оказва решителен отпор на османската армия в Ровинската битка през 1395 г. След Никополската битка през 1396 г. е принуден да стане васал, но през 1402 г. отхвърля васалитета. Възползва се от избухналото въстание на Константин и Фружин през 1404 г. и завзема Добруджа. Скоро след това е притиснат от султан Мехмед I и отново признава своя васалитет към османлиите.

1178 г.

През 1178 г. пр. Хр. слънчево затъмнение може би бележи завръщането на Одисей, митичния владетел на Итака, у дома след края на Троянската война. Той открива редица ухажори, които се съревновават, за да се оженят за съпругата му Пенелопа, която считат за вдовица. Целта им е да наследят трона на Одисей. Той организира посичането им и се възкачва обратно на престола си.