Имам силен интерес към Стоунхендж, откакто ръководих първите си разкопки там преди повече от 40 години. Личен акцент беше идентифицирането на скелет в Музея по естествена история в Лондон, който археолозите смятаха за унищожен в Блиц и който се оказа останките на англосаксонски мъж, обезглавен до каменния кръг. Изглежда всяка седмица се правят искания за някакво ново вникване в значението, историята или конструкцията на Стоунхендж – и не всички са луди. Но не мога да си спомня случай, когато едно-единствено откритие е променило начина, по който мисля за Стоунхендж, както това, обявено тази седмица.
Проучване на Nature установи, че олтарният камък на Стоунхендж е добиван в североизточната част на Шотландия. Което означава – в зависимост от маршрута – той е бил пренесен до 800 мили, преди най-накрая да бъде положен в равнината на Солсбъри. Впечатляващото изследване – което включва електронни микроскопи, лазери и геоложкото стареене на отделни минерални зърна в скални проби – не може да бъде по-ясно. И геолозите са убедени, че камъкът е бил пренесен, а не преместен от древен ледник. Хората от неолита са изминали целия път от върха на Шотландия до мястото на Стоунхендж.
Как са го направили? и защо
Да започнем от Стоунхендж. Това, което наричаме Олтарен камък, е кръстено през 1620-те години от архитекта Иниго Джоунс, който вижда, че лежи плоско в центъра на Стоунхендж, в задната част на дъга, образувана от най-високите мегалити. През 2020 г. ние се съсредоточаваме върху това как среднозимното слънце залязва между най-високите от тези високи камъни, хвърляйки потъмняващата си светлина върху олтарния камък – или поне би било, ако камъкът не беше до голяма степен заровен и допълнително покрит от два камъка, които паднаха и го счупи в някакъв далечен, незаписан ден.
Археолозите са склонни да групират мегалитите на Стоунхендж в две категории. Има наистина големи, които са направени от изключително твърд местен пясъчник, известен като сарсен, който според нас идва от около 20 мили на север; и там са сините камъни. В продължение на десетилетия решителен екип от британски геолози, ръководен от Ричард Бевинс от университета Абъристуит и Роб Иксър от UCL, е проследил почти всички сини камъни до различни разкрития в югозападен Уелс, в няколко случая до предполагаеми неолитни кариери. Произходът на един син камък обаче ги спъна: Олтарният камък. За разлика от другите сини камъни, олтарният камък е направен от пясъчник. Учените постепенно премахнаха всички потенциални уелски източници, докато миналата година не предложиха произход от Северна Англия или Шотландия. Това последно проучване на Nature се появи, когато колега от Aberystwyth, Ник Пиърс, отговори на молба за някои проби от Уелс от австралийски доктор и му изпрати два слайда с олтарен камък.
Как олтарният камък е изминал цялото това разстояние? С тегло около шест тона, той е малко по-тежък от другите сини камъни, но е по-лек от повечето сарсени, които тежат до 40 тона. Последните могат да достигнат до мястото само по суша. Така че каквито и механизми да са използвали, неолитните хора не биха имали проблеми да преместят олтарния камък по суша, ако са искали. Популярна идея е, че са използвани валяци за трупи, както е показано от модел в пълен мащаб в посетителския център на Стоунхендж. Те не работят: ролките са невъзможни за управление. Мисля, че хората биха използвали сложната технология на строенето на лодки, за да създадат здрави шейни, които могат да се влачат с въжета и да се плъзгат по разхлабени клони, за да предотвратят потъването им в земята. За много големите сарсени фиксираните дървени коловози трябва да са реална възможност.
Морето остава вариант. Имали са лодки – предците им са прекосили Ламанша с говеда, овце и свине. Много експерти смятат, че олтарният камък е бил взет по море, но за мен сухопътният път е по-надеждният вариант.
Уликата е в географията. Неолитните хора не са пътували чак до североизточна Шотландия, за да донесат камък за Стоунхендж: имаше много подобни камъни много, много по-близо. Отидоха да направят точка. Колкото по-дълго отне пътуването и колкото повече хора вложиха труда си в проекта, толкова по-успешен беше той. Отидоха, защото беше толкова далеч. Защото по този начин те биха могли да се срещнат с други, далечни общности. И защото искаха всички да знаят какво правят със Стоунхендж. Като преместите камъка над земята, можете да включите хората. Да ги накарат да видят как камъкът минава през селата им, да се опрат на въжетата, докато го правеше, да отбележат момента с пиршества и празненства.
Това е новото в разкритието на Стоунхендж. Това пътуване, което достига точно през Британските острови, предполага, че е имало пряка, физическа комуникация между неолитните общности в цяла Великобритания. Това бяха сложни, мрежови общества по начини, които тепърва започваме да разбираме.
