Истината за училището невинаги е негативна. Но ние вярваме само на лошото и така обезсърчаваме учителите и ограбваме учениците
Когато говорим за българското образование, действа едно негласно правило: лошата новина е истина, която не подлежи на проверка, а добрата – присъда за лъжа, произнесена предварително.
Преди дни Министерството на образованието съобщи – едва ли не с половин глас – че тазгодишните резултати на матурата по български език и литература са най-високите от 2008 г. насам. Тази предпазливост е показателна. Някъде дълбоко вече се знаеше какво ще последва. И то последва незабавно:
вълна от съмнения, подмятания
и старателни обяснения защо всичко това всъщност не означавало нищо.
Спирам се на тази реакция не заради самия изпит, а защото в нея се оглежда нещо много по-голямо от него.
Свикнали сме да приемаме за вярно само лошото. Паднат ли резултатите, присъдата е мигновена и не търпи възражение: ученикът не става, училището е в криза, образованието се срива.
Доказателства не са нужни – лошата новина е “очевидна” по презумпция
Но появи ли се добра новина, машината на недоверието мигом запява на пълни обороти. По-високият резултат не е повод за радост и не се приема като знак, че нещо е проработило. Напротив – бързаме да го обезсилим: изпитът сигурно е бил по-лек; явно са свалили критериите; сигурно са преписвали.
Забелязвате ли асиметрията? Слабия резултат обясняваме с качеството на учениците. Добрия – с качеството на изпита. В единия случай вината е у ученика, в другия заслугата никога не е негова.
А защо да не допуснем и обратната логика? Че когато оценките са по-ниски, изпитът може да е бил по-труден или просто различен. Че едно поколение
не поумнява и не оглупява за 12 месеца
Че е изключително трудно с един-единствен изпит да измериш реалните знания и умения на хиляди млади хора – и че колебанията нагоре и надолу невинаги значат онова, което ни се иска да значат.
Само че тези въпроси не ги задаваме. Защото добрата новина изисква да признаем, че някой си е свършил работата – учителят, ученикът, системата. А това ни тежи повече, отколкото да повярваме в провала.
Тази нагласа не е безобидна. Тя има цена. Обезсърчава учителите, които всеки ден дават най-доброто от себе си, за да чуят накрая, че щом нещо се е получило, значи било “скалъпено”. Ограбва учениците, които наистина са се справили, като им отнема правото да се гордеят с постигнатото. И най-вредното – лишава ни от способността изобщо да разпознаем кога нещо тръгва в правилната посока. Общество, което вярва само на лошото, никога
няма да забележи доброто дори когато то стои пред очите му
Не призовавам за наивен оптимизъм. Призовавам за честност в двете посоки. Щом сме критични към провалите – а длъжни сме да бъдем – нека сме също толкова взискателни и към успехите: да ги проверяваме със същата строгост, но и да ги признаваме със същата готовност.
Защото истината не е винаги лоша. Понякога е добра. И зрелостта на едно общество се измерва тъкмо с това — дали е способно да приеме и нея.
* Асен Александров е председател на Сдружението на директорите в средното образование
