Днес с активност или с апатия градим нов свят, казва българката, номинирана за голяма литературна награда в Русия
Йоанна Елми е писател и журналист, а дебютният й роман „Направени от вина“ е номиниран за най-голямата руска награда за чуждестранна литература „Ясна поляна“. Завършила е международни отношения и английска филология в Новата Сорбона в Париж, както и магистратура по журналистика и комуникации в Амстердамския университет. Част е от екипа на „Тоест“, където води рубриката „Гласовете на Америка“. Тя е от поколението на студентските бригади в САЩ, прекарва години там, а в момента разделя времето си между София и Филаделфия. С нея разговаряме за писането и успеха, застигнал я едва на 25 години, за живота „на два бряга“, за номинацията за наградата, за новия свят, който изграждаме.
– В едно интервю казвате, че в романа си „Направени от вина“ е „заложено семето на това, което се случва днес“ и че докато преди сте се страхували, че книгата няма да е актуална след няколко години, в момента съжалявате, че е толкова актуална… Кое е най-важното, което според вас се случва днес?
– Конкретно говорех за генезиса на идеологията „Тръмп“, на неоконсервативното движение, което в момента управлява в САЩ. Исторически разпознаваемата смес от криворазбран национализъм, фанатична и едностранчива религиозност, и популизъм, която предлага прости решения на сложни проблеми, винаги в името на народа, но де факто за негова сметка (и благодарение на неговото разделение) и облагодетелстването на шепа хора.
Най-важното, което се случва днес, са множеството кризи, през които преминават обществата ни. Наблюдаваме срив на институциите, идеологиите и системите, които са крепили обществата ни през последните десетилетия. Бих нарекла настоящето най-голямата революция в мисленето и съществуването на хората от индустриалната революция и Просвещението насам. Без да си даваме сметка, всъщност изграждаме нов свят. Както с активното си участие, така и с активната си апатия.
– Книгата е преведена вече на над 15 езика, а след като излиза и на руски език, сега е номинирана за чуждестранна литература за най-престижната руска награда „Ясна поляна“, носители на която са автори като Орхан Памук и Марио Варгас Льоса. Очаквахте ли, че може да се наредите до тези имена?
– Мисля, че всеки пишещ човек понякога си мечтае за подобни неща. Но дали съм го очаквала – със сигурност не.
– Как успяхте да се справите с бремето на успеха?
– Трудно. Успехът е особен звяр, който променя цвета си под различни светлини, подобно на крилата на пеперудите или майските бръмбари. Онова, което хората си представят, често няма общо с истината; онова, което другите приемат за успех, за един мислещ и творящ човек може да бъде просто тежко очакване; може да бъде страх от публиката, която намразва толкова силно и бързо, колкото и обиква; може да бъде много неща. За мен успех е да успея да седна честно пред листа. Всеки ден. Ден след ден. Всичко друго са обстоятелства и игри на светлината.
– В книгата ви се преплитат историите на три поколения български жени, съдбите им в различни времена – на социализма, на прехода и студентските бригади в САЩ, на децата, които растат без родителите си. Отговори на кои най-важни въпроси всъщност търсите в „Направени от вина“?
– Каква е историята на поколението, родено след 1989-та? Защо Изтокът и Западът не могат да се разберат? Какво означава да бъдеш българин в XXI век? А какво означава да бъдеш човек в света? Как се случва уеднаквяването на света? Какво е Америка? Какво е България, Европа? Какво е да си чужденец в собствената си кръв, какво е да си нежелан, имигрант? Какво е историята – патосът в учебника или бележката под линия? Има ли значение личният избор за голямата история? А голямата история за личния избор?
– Разказвате български истории, но преплетени с американска нишка… Георги Господинов казва, че в романа има „американска мечта по неволя и вина по български“. Съгласни ли сте с това, както и че романът ви „влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното и започва един болезнен разговор“…
– Благодарна съм на Георги Господинов за подкрепата и думите за романа. Винаги съм се старала историите, които разказвам, да затварят живия живот в кехлибара на страницата – в цялата му сложност, красота и ужас. Това е литературата, в която вярвам. Радвам се, че книгата се чете по много начини от много хора, вече по цял свят.
– Казвате, че сте българка с американско гражданство, пишете за България, а част от времето живеете в САЩ, а в същото време романът ви се чете различно на различните езици. Какво виждаме ние, българите в него, и какво според вас виждат норвежците, португалците или французите?
– Изненадана съм колко хора – независимо от националността, възрастта, пола – казват, че романът разказва тяхната история. Португалците и норвежците виждат в романа същата периферност, която изненадващо преживяват и самите те, като държави, разположени по северните и западните краища на континента. Във Франция междупоколенческата нишка резонира много силно. В Норвегия и Франция съм била част от най-живите диалози за американската мечта, за това какво означава тя, какво е за един европеец да бъде разкъсан между двата полюса на света, наследен от Студената война. Но общо взето навсякъде хората идват първо като човешки същества, а после като граждани на държавите си и културите си. Има особена красота в това.
– Завършили сте международни отношения и английска филология в Новата Сорбона в Париж, както и магистратура по журналистика и комуникации в Амстердамския университет. Едновременно сте писател и журналист… Кое от двете възприемате като призвание и съдба?
– В известна степен и двете. Разказвам истории – някои намират дом в журналистиката, други – в литературата. За мен добрата журналистика винаги е литература. А добрата литература винаги съвсем малко журналистика.
– Какво е писането за вас?
– Начин да подредя себе си, света. Надежда, че човек може да понесе живота, без съвсем да полудее. Съхранение – на настоящето, на историята, на добротата, на човешкото. Радост. Отчаяние. Призвание. Абсурд във времето на технологиите. Всичко.
– Наистина ли просто не можете да живеете по друг начин, а споделянето с читателите е антидот за самотата…
– Да. Опитвала съм се. Някой ден може да успея. Но се съмнявам.
– Често казвате, че етимологията на думата „криза“ е избор, че всяка криза ражда и нещо добро. Вярвате ли, че сега, когато хората все повече се отчуждават един от друг, когато сме свидетели на нови и нови войни, има нещо, които би могло да ни обедини и да ни направи по-добри?
– Един от героите в книгата казва, че страданието е неизбежно, дори задължително, защото е предусловие за състраданието. Вярвам, че разрухата и жестокостта на света са естествено последствие от това, че поверяваме съдбите си на хора, които не са преживели разруха и жестокост, поради което твърде лесно си играят с живота и смъртта на другите. Изглежда, живеем в недостойни времена, в които историята се пише от недостойни лидери, избрани от разглезени, жестоки хора. Но това може да се каже за всяко едно време. Важно е да знаем, че винаги можем да изберем другото – достойното, състрадателното, човешкото. Това е неизбежен избор. Въпросът е през какъв ужас е необходимо да преминем, за да го направим. Всеки мит, всяка приказка, всяка религия е изградена на този принцип, деликатния баланс между добро и зло, от който е направено времето.
