Поведени от живата родова памет, поехме в ранната есен пътя към Северна Добруджа, Родината на нашите предци. Крайната цел на тримата ни пътешественици, потомци на някогашните приселци, беше село Камбер (дн. Михай Браву), в непосредствена близост до град Бабадаг в Тулчанска област. И както казват древните римляни, където е роден баща ти, оттам си и ти. Това е закона на кръвта и всякакви коментари са излишни. Нещо мило, свидно и мистично ни влечеше към това родствено място, до което никога не бяхме ходели. Археологичските проучвания ни уверяваха, че недалеч от селището се намира Онгълът, където Аспаруховите войни разгромяват армията на византийския император Константин Погонат и на туй укрепено място в подножието на Бабадашката планина, се положили основите на Дунавска България. Оттук насетне всички злополуки, които произтичат, се струпват безогледно върху тая добруджанска земя, тъпкана и разорявана от хилядните руски и турски армии в многото войни помежду им.
Малцина днешни сънародници знаят, че според Сан Стефанския прелиминарен (предварителен) договор, победена Турция дължи на Русия 1 милиард и 400 милиона рубли, като срещу по-голямата част от това парично обезщетение отстъпва в нейна полза Северна Добруджа. От своя страна пък Русия я харизва на Румъния в замяна на Южна Бесарабия, отнета й след Кримската война. Разбира се, Берлинският конгрес, с приетия мирен договор, отсъжда тая територия на Румъния и лишава България от принадлежащата й изконна област. Така възниква т.н. Добруджански въпрос, който се превръща в „ябълката на раздора” между двете съседни страни и в последвалите войни ще се пролее много кръв. Все пак добре е да знаем, какво сме спечелили и що сме изгубили през вековете. Тъжно е, че накъдето и да погледнем виждаме загубите, изпуснатите възможности, премеждията и огорченията. С такива прочувствени размисли продължавахме пътуването с автомобилна скорост, навлизайки все по-навътре в северната равнина. Принудителното изселване на северодобруджанците през 1940 година, напомня на огорчението през 1878-ма, когато са принесени в жертва на един несправедлив договор. Лошият жребий наново се повтаря, като сега пък са обречени да напуснат родните си места, по силата на една злополучна клауза от друго съглашение, но в полза на съотечествениците – южнодобруджанци. И докато едните са в луд възторг и опиянение, другите са покрусени, гневни и нещастни, тъй като ще трябва, да изоставят домовете, имуществото, нивите, гробовете на своите близки, спомените, младостта си и да се изселят принудително в Кадрилатера, както румънците наричат Южна Добруджа. Мъчно им е да се разделят със земята, на която са родени!
Тази изстрадана участ все по-начесто мъчеше сънищата ни. Неведнъж сме слушали разказите на родителите за обидните, грозни, трогателни патила от то време, останали дълбоко в подсъзнанието ни. Дълги години присъединяването на Южна Добруджа към България бе заобикаляна и премълчана тема в родната историография, и отсъстваше в календара на официалните празници. Щото хич не отиваше някак да се величае едно събитие, инспирирано и осмелено от такива личности, като Цар Борис III, Хитлер и Сталин. Пък и датата 7 септември съвпада с рождения ден на Тодор Живков!
Но още по-абсурдно и смайващо звучи днешното неведение за съдбовния исторически акт и то, още повече от човек с най-високия пост в изпълнителната власт. Тази духовна темнота е засвидетелствувана на живо от разговора на телеводещия Георги Коритаров с Премиера на Републиката Бойко Борисов в предаването „Свободна зона” на национална телевизия TV +.
Ето и в кратце на самия неподправен диалог, започнал с коментари по темата Крим:
Коритаров: „Все едно Румъния, давам този драстичен пример, да ни вземе Южна Добруджа, щото с аргумента, че тя ни е дадена със споразумение между Сталин, Хитлер и граф Чано…“
Борисов : „То е обратно”.
Коритаров: „Как ще е обратно? Осми ноември 1940 година къде отива Южна Добруджа?”
Борисов: „Е, отива при Румъния. Или къде?”
Коритаров: „Ха ха, г-н Борисов… Сега Ви питам, на 8 ноември 40-та година, Крайовската спогодба, какво регламентира за статута на Южна Добруджа?
Борисов: „Не съм бил жив тогава…
Коритаров: Премиер е Георги Кьосеиванов на България.
Борисов: „Не знам”
Коритаров: „Е, стига глупости, нали се учи по география?” Борисов: „Не си го спомням. По-добре да не кажа някоя глупост”.
Коритаров: „Сега, г-н Борисов, ако беше студентски изпит, не септември, а не знам… Така, Крайовската спогодба е споразумение между нацистка Германия, Румъния, Съветския съюз, Молотов на Сталин и Царство България с премиер Георги Кьосеиванов за мирно предаване на Южна Добруджа на България”.
Боже, мили и двамата почти еднакво неосведомени! Единият, мастит премиер, който се прави на експерт по въпросите на евроинтеграцията на държавите от Западните Балкани, не знае историята на страната си. Другият пък, топ журналист, изрича с поучителна назидателност неверна информация. Спогодбата е станала на 7 септември с министър-председател, проф. Богдан Филов, а не с Георги Кьосеиванов на 8 октомври! И споразумението е само между България и Румъния, драги Коритаров! Смешно, жално и срамно! Тежко и горко на националната памет, поверена на гавази да се пази!
Пътищата в Северна Добруджа са отлични
Надъхани и възбудими, неотклонно се придвижвахме по магистралната линия Кюстенджа (дн. Констанца) – Тулча. Пътуването с автомобил в есенните дни променя с неочаквана бързина пейзажа в суровия северен край и му придава особена прелест. С наближаване на Бабадаг, равнинният релеф ставаше все по-хълмист, долините по-дълбоки, а очертанията на едноименната планина се открояваха с гористи възвишения и издълбани оврази.
Кметът на Камбер Радукан Танасе
Отбивката от пътя към Тулча ни отведе неусетно в Камбер. Без обичайните формални спънки, набърже се добрахме до примара (кмета) на селото, г-н Радукан Танасе, благовиден и учтив млад човек. Разгеле, дойде и момента да се представим! Моя милост показа журналистическата си карта, брат ми Янаки Зибилянов поясни,че е софийски адвокат, но е роден в Камбер, а Михаил Йорданов, че е бивш директор на Професионална земеделска гимназия „Добруджа” в Силистра. Макар без преводач, с откъслечени румънски, английски и руски думи, споделихме повода на посещението ни. Кметът се оказа не само дружелюбен, а изключително посветен, информиран по въпросите на Спогодбата за размяна на населението, както и действен, делови администратор. Извади незабавно от архива една пожълтяла книга, нещо като емлячен регистър и ни посочи поименно семействата, за които се интересувахме. Отбеляза всички притежавани от тях имоти, както и местонахождението им. Без повече приказки, стана и ни поведе към самите конкретни адреси. В един миг се сети за човека, който може да ни бъде в най-голяма полза и ни срещна с 90-годишната баба Злата, живата история на селото от времето на мир и разбирателство между румъни и българи. С умиление тя заразказва на архаично разнороден език трогателни спомени за прадядо ни Кара Енчо, за шестимата му сина и единствената дъщеря – баба ни Добра. Негова правнучка е и известната народна певица Анастасия Костова, родена също в Камбер. Като една от солистките в Мистерия на българските гласове, е носителка на наградата „Грами”. Силно емоционален момент изживя брат ми пред руините на някогашната къща, където се появява на бял свят. И когато в един миг пресекнах затрогващото мълчание с наподобаващи думи от Ботевото „На прощаване”, „тук, дето ти си роден и първо мляко засукал”, той се разплака. Неведнъж мама ни разказваше, че тъй и не са могли да влязат в новопостроената къща. Вестта за принудителното изселване, заварила тате на покрива да реди последните керемиди.
Войка Писика
И друго помним от нея, че с най-дълбоко и неизмеримо взаимно съжаление се разделят с румънските си кумове Янаки и Войка Писика. Директорът на местното училище е най-добрия приятел на баща ни, който прекъсва патриархалната традиция да кръсти първорожденика на дядо му и избира името на румънеца.
Янаки Писика
Още един прочувствен миг изживя брат ми, когато кметът Танасе ни спря пред дома на учителското семейство и разказа как румънският комунистически народен съд осъжда Янаки Писика на смърт затова, че като мобилизиран запасен офицер е изпратен на фронта при Яш да воюва срещу Съветската армия. Вероятно това е възпирало нашите дълги години да посетят родното си гнездо, защото са предусещали какво може да им докара до главата близостта с един смъртен червеноармейски враг. Баща ни така и не посмял да изпрати съболезнователното си писмо до опечалената вдовица, запазено от сестра ни Дора, както с много други семейни ценности и фотографии. Тя, милата, поддържа живото огънче, което ни сбира и топли в смирение пред паметта им. Така и сега, след края на похождението ни в обезбългарената Северна Добруджа, почувствахме неизбежната нужда от покаяние и се упътихме към ширналото се безкръстно (?) гробище на Силистра, отделено от границата с едно провлачено суходолие. В подножието на малка рътлина отдалеч се открояваше единичния каменен кръст над гроба на нашите родители. Запалихме свещ и сведохме глави в поклон.
Младоженците Енчо и Елена (родителите ни)
От снимките ни гледаха две лица със зареян взор към отсрещната румънска зона в „напусто пладне”. Някога тъй са казвали на посоката по слънцето към североизтока. Нещо празно, неведомо между сутрин и обед, което в случая за тях ще рече, нито там, ни тука. Обречени да носят навеки кръста на преселци!
Йордан ЗЕБИЛЯНОВ
