- На протестите на сръбските студенти няма друго знаме освен сръбското
- Студентите пишат листите, без да слагат нито един от водачите на опозицията
- Защо Западът подкрепяше Вучич? Първо, заради огромните залежи на литий
- Младите от сръбските протести създадоха огледален образ на политическата всеядност на президента
- Тук харесваме лидери, които казват: „Абе, ние трябва да бъдем с всички!“ Както предлага безсмъртният Бай Ганьо, „да се прегърнем братски хем с руснаците, хем с немците“. Но после усеща, че така не става, и се ядосва на себе си: „Тю, да ги порази Господ!“
– Наскоро бяхте сред протестиращите студенти в Сърбия. Какво казват на света една година след срутването на козирката в Нови Сад, която погуби живота на 16 души, г-н Василев?
– Казват: “Не сме се отказали. Продължаваме протеста до изпълнението на нашите искания!”. Казват обаче и още две неща. Едното е: “Ние вече имаме политически искания”, и това е факт от май-юни. Тоест “вече сме узрели, не се гнусим от политиката и се обръщаме към гражданите, за да ги включим на наша страна. Този протест вече не е само наш”.
Другото, което казват, е: “Ние можем да сменяме тактиката – примерно отказваме се от блокади на факултетите – но целта остава същата”.
– Заявихте пред националното радио, че ще се опитат да влязат в политиката с т. нар. студентска листа. Имат ли обаче потенциал да бъдат алтернатива на управляващите?
– Нещо повече – те са единствената възможна алтернатива в Сърбия. Досегашната опозиция е разделена, компрометирана, скарана и непопулярна. Затова според изследванията единствено студентите и техните листи могат да бъдат реална алтернатива на властта на президента Александър Вучич и на неговата Сръбска прогресивна партия.
Друг е въпросът – и той е много сериозен – дали и кога ще има извънредни парламентарни избори. Но студентите подхождат по доста интересен начин. Те сякаш учат в крачка. Първо няколко месеца повтаряха, че въобще не искат да се замесват в политиката. Но след митинга на 28 юни тази година преоцениха това и решително навлязоха в политическите води. От моите разговори с тях виждам как избират хората в техните листи. Например преди няколко дни беше готова листата на Новосадския университет. Един от студентите на име Вукашин, когото по-късно полицията би, ми разказа, че издигат независими професионалисти с престиж – лекари, инженери, университетски преподаватели, но нито един от сегашните политици от опозицията. Това е подходът им.
Такава листа се прави много трудно и бавно. На студентите им трябваха месеци, за да стигнат до политически действия и вероятно също толкова ще са им нужни да постигнат съгласие за листата, която ще ги представлява.
– Тези хора обаче нямат нито политически, нито управленски опит. Намирам лек паралел с онова, което се случи у нас преди четири години. Какви ще са последствията за Сърбия, ако дойдат на власт?
– Аз намирам паралел дори с ранния СДС преди 35 г. Например на въпроса къде сте геополитически – със Запада или с Изтока, с ЕС или с Русия и Китай, или политически къде сте – наляво или надясно, и т.н., отговорът е: “Първо ще възстановим правилата. Ще борим корупцията. А след като се нормализира положението, хората ще могат да се определят и разделят по другите въпроси, както пожелаят”. Нали помните как през 1990 г. СДС говореше точно така?
Ние с вас може да открием тук известна наивност. Но задачата, която студентите си поставят, не я изключва. Понякога наивността е повече предимство, по-малко клопка. Да не говорим, че така протестиращите студенти успяват да удържат единството си. Сред тях има силно проевропейски настроени ядра, но и много русофили. И ако те ясно се определят геополитически, може и да се скарат.
– Такава опасност не ги ли прави слаби и неблагонадеждни?
– Всичко това е парадоксалният резултат от досегашната политика на президента Александър Вучич, който, образно казано, опитваше да язди всички коне. Да бъде едновременно успешен кандидат за членство в Европейския съюз, да има отлични връзки с Белия дом на Доналд Тръмп и да поддържа отлични връзки и с Русия на Путин (нали отиде на парада на 9 май), и с Китай (Си Дзинпин пък посети Белград). Връзките на Вучич с Орбан също са отлични, въпреки че в Сърбия има доста унгарци, които виждат опора в Будапеща.
Така студентите създадоха нещо като огледален образ на геополитическата всеядност на президента. Дали това е успешно, или не – времето ще покаже.
Към момента това пази сплотеността им. Но представете си, ако утре те се изправят пред решителния въпрос “С кого сме?”. Може да стане по-зле. И те пак със закъснение да правят нещо, което са могли да направят по-рано. Но в живота е така – най-голямата ти сила е и най-голямата ти слабост.
– Споделихте, че младите протестиращи се чувстват предадени от Европа и от Европейския съюз. Това какъв политически израз би могло да придобие?
– Тези сред тях, които вярват в Европейския съюз и в Европа, се чувстват разочаровани и даже предадени. Защото Брюксел твърде късно започна да критикува Александър Вучич и да му задава трудни въпроси. Нещо повече, преди протестите Вучич се радваше на благосклонността на ключови лидери в Европа. Френският президент Еманюел Макрон, предишният канцлер на Германия Олаф Шолц, Урсула фон дер Лайен посещаваха Сърбия. Даже казваха, че Белград е отличник в реформите.
Проевропейски настроените граждани правят паралел с 90-те, когато Западът беше на страната на протестиращите срещу режима на Слободан Милошевич. Сега не е така. Затова на протестите на сръбските студенти няма нито едно европейско знаме, нито пък каквото и да било друго освен знамето на Сърбия.
– Минус или плюс е това за протеста?
– Мисля, че е едно от предимствата му. Защото така студентите вземат на Александър Вучич символи, които той беше прибрал за себе си. Вземат му знамето. Вземат му и кирилицата: властта я предпочита пред латиницата, студентите – също. Вземат му патриотизма. И това се видя много ясно на митинга на 28 юни, когато му взеха и Видовден – мощен символ в сръбската история. Това ме кара да мисля, че става дума за съвсем различно движение.
– Кое го прави различно?
– Това движение не е проевропейско или западно. Неговата основна тема е корупцията и битката за правова държава. То не е партийно. Бяга от досегашната опозиция, която неуспешно се опитва да се присламчи към него.
И ако потърсим някакви паралели, се сещам за трагичната катастрофа с железницата в Гърция, когато пак се появи такова непартийно движение. Недоволството след трагедията в Кочани в Северна Македония също не бе свързано или оглавено от конкретна партия.
– Как се организират студентите?
– Организират се на един леко анархистки принцип, без йерархия и лидерство. Събират се в техните факултети и решават всичко с консенсус или с много голямо мнозинство. Ако например поискате интервю, трябва да пишете до пленума. Пленумът се събира, решава даваме ли ви интервюта, или не. А тези пленуми, доколкото разбирам, не са еднородни геополитически – там няма категорично мнозинство, да речем, на проевропейските сили.
– Още от началото на протестите студентите искаха предсрочни избори, поиска ги по телефона от самия Вучич и обявилата гладна стачка Диана Хърка, която загуби сина си под срутената козирка. Какво обаче биха постигнали протестиращите, ако се стигне до такъв сценарий?
– Ако се стигне до предсрочни избори, те имат голямо основание да мислят, че биха ги спечелили. Но конкретните числа зависят от много фактори: как ще бъдат договорени изборите, дали Вучич ще е склонен да отстъпи, за да има що-годе честни правила. Защото той винаги казва различни неща за изборите – айде до декември, айде до май, и така нататък.
Тук много интересно ще е поведението на досегашната опозиция. Въпреки плачевното ѝ състояние, нейните хора по места имат значение. В големите градове студентите са, общо взето, всичко. Но когато отидете в по-малките градове и села, ще видите, че студентите биват подкрепени главно от опозиционните активисти. Просто там няма друг. Възможно ли е опозицията да реши да не излиза на избори и вкупом да подкрепи студентските листи? Възможно е, но не е сигурно. Само с общ съюз обаче може да бъде победена Прогресивната партия, която държи за себе си всички бонуси на властта. Така че, ако има предсрочни избори, студентите имат огромен шанс да ги спечелят.
– Изброихте ключовете към стабилността на страната, както и тези на други държави от Западните Балкани, които държи Вучич. Това каква роля би могло да изиграе на избори? И докога?
– Това е решаващият въпрос: какво стои зад досегашната международна подкрепа за Александър Вучич? Защо, гласно или негласно, го подкрепяше и Западът?
Можем да си представим три причини. Първо, Сърбия има огромни залежи от литий, критично важен за електрическите автомобили и за това Европа да изпълни целите в климатичната си политика.
Има и второ, и трето. Гледано от Запад, винаги има по-важни въпроси от състоянието на демокрацията или на корупцията в Сърбия. Примерно, войната в Украйна. Или стабилността на Балканите.
По отношение на Украйна Вучич умело застана някак по средата – хем не подкрепи санкциите срещу Русия, хем сръбската оръжейна индустрия направи доста за украинската армия. В решаващи моменти Сърбия, тихо и кротко, направо застана на страната на Запада. Москва видя това и никак не го хареса. Даже напоследък отправи няколко сериозни предупреждения към Белград.
Колкото до Западните Балкани, Вучич има сериозно влияние в Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина. Присъства и в Черна гора, Северна Македония и сред сръбските общини в Косово. И когато Западът решава по отношение на Сърбия, той винаги има предвид тези ключове. Но вие ме питате докога? Ами докато Вучич остане стабилен и силен лидер. Ако силата му изтича като пясъчен часовник с всеки голям протест, то изтлява и неговата стойност като фактор на стабилността на Балканите.
И затова съвсем логично много сили извън Сърбия – не само Западът, но и Русия, дори Китай – биха потърсили в бъдеще фигура, която да гарантира това, което Вучич е гарантирал досега.
– Има ли такава?
– Засега не виждам. Но лидери се появяват бързо. Спомням си, че когато сръбската опозиция протестираше срещу Милошевич през 90-те, малцина се сещаха за Воислав Кощуница. Но изведнъж се оказа, че тъкмо Кощуница беше президентският кандидат, който успя да победи Милошевич. Слободан Милошевич първо не призна резултата, но след това бе принуден да отстъпи.
Между другото, Кощуница беше патриот. Това се оказа безценно в битката срещу Милошевич, който също бе узурпирал патриотизма, за да остане на власт. Понякога трябва да бориш огъня с огън. Да се бориш с тези, които присвояват патриотизма, като им противопоставяш друг патриотизъм. Това е един от малкото начини, по които може да бъде разклатена власт, претендираща да говори от името на народа.
В този смисъл показателен е случаят с тенисиста Новак Джокович, който подкрепя студентите. Лесно е да обвиниш студентите, че някой ги помпа отвън. Но я се опитай да застанеш срещу символа на сръбския патриотизъм, срещу “нашия Ноле”. Не е лесно, нали? Нещата са много по-сложни и не бива да си ги превеждаме през нашите български разделения.
– Има ли нещо, с което ситуацията в Сърбия да е показателна и за България?
– Вучич и неговите днешни проблеми показват един голям риск не само пред България, а и пред цялостното мислене за политика на Балканите. Тук харесваме лидери, които казват: “Абе, ние трябва да бъдем с всички!”. Както предлага безсмъртниятБай Ганьо, “да се прегърнем братски хем с руснаците, хем с немците”. Но после сам се усеща, че така не става, и се ядосва на себе си: “Тю, да ги порази Господ!”.
В политиката се правят избори. И понякога, когато се опиташ да яздиш всички коне, рискуваш всички да те ритнат едновременно.
CV
Роден е на 9 януари 1970 г. в Перник.
Завършил е 91-а немска гимназия със златен медал, а след това журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”.
През 2001 г. защитава дисертация на тема “Утопии и антиутопии на новите медии”, за която му е присъдена научната степен “доктор”.
От 1992 г. е репортер в централната емисия “По света и у нас”, а през 1993-а – в “Панорама”. Става водещ на предаването през 2000 г.
Автор на множество репортажи и документални филми. Прави интервюта с най-известните световни лидери и със знакови писатели.
Отразява войните в Сирия (2012) и Ирак (2015).
Носител е на многобройни награди.
Владее английски, руски, немски, испански, босненски/сръбски/хърватски, полски, ползва френски.
