Първомайският митинг на БСП не е за подценяване. Да изкараш на протест 10-15 000 души по улиците на София е сериозно постижение за която и да е партия днес. От времето на Орешарски столицата на помни такова множество. Вероятно именно това притесни премиера, че накара двама вицепремиери и финансовият министър „на пожар“ да се явят пред медиите, за да оборят обвиненията на опозицията. Беше им досадно, всичко го видяха. Каракачанов го удари на майтап. Горанов говореше с високомерието на човек, сраснал се с властта, Томислав Дончев се опита да вбие клин между протеста и неговите водачи на базата на социалното неравенство.
И едните, и другите имат право.
Опозицията да протестира, властта – да брани това, което е завоювала.
Проблемът е в хората. В тяхното усещане за собственото им битие. И гневът, който ги обзема. Въпреки отчетите на Горанов за икономически възход и инвестиционен подем, гневът бълбука. И ако ГЕРБ са загубили сетивата да го чуят, изненадата им ще дойде, без да я усетят. Ситуацията в страната показва, че искрата на напрежение може да пламне неочаквано.
Хората с увреждания и майките на деца със специфични потребности няма какво да губят. Те са силата на безсилието! Те се превръщат в сериозна организирана съпротива на властта. В първомайския протест репортерката на Канал 3 Ива Капкова улови две майки, чийто гняв срещу държавата изби в сълзи пред тв камерата и признанието, че отглеждат децата си в бебешки колички „трета употреба“! Тези сълзи са потвърждение на онзи злокобен надпис на черните фланелки „Системата ни убива“, който уплаши парламента. Но вместо зрялост и адекватност политическият ни елит показа високомерие и бездушие, от една страна. От друга – безхаберие и липса на рефлекс. От трета – отсъствие на властови механизми, за да реши проблемите – не на парче и не с подаяния.
Давам пример само с този протест, който най-дълбоко „бръква“ в сърцето. В страната обаче протестите са ежедневно, по различни поводи, с различна насоченост, но с едно и също гориво – недоволство. Увеличават се като черпят сили и взимат пример един от друг. Ако те се фокусират в един общ вектор, ако припознаят общи водачи, ако окрупнят исканията си, пред правителството наистина ще изникне сериозен властови проблем.
Ако си спомним първият мандат на Борисов беше белязан с масовите и продължителни протести срещу Търговското споразумение АСТА – (януари.фувруари-март 2012), които обхванаха цялата страна. Година по-късно недоволството отново се изля по улиците на десетки градове срещу сметките за ток и парно. На 11-тия ден Борисов хвърли оставка с мотива „Не мога да гледам окървавен „Орлов мост”. Оставката на второто правителство дойде сред загубата на президентските избори. Сега точно година след клетвата на кабинета „Борисов“ 3 премиерът отново чу под прозорците си виковете „Оставка“, а „Дондуков“ бе почернял от множество.
Тактиката на правителството сега е да се удовлетворяват всички искания на протестиращите. С даването на пари се печели политическо време, но това не означава, че управлението е стабилно и перспективно.
Животът в България сякаш се движи по две паралелни писти. От една страна властта казва – имаме най-ниска безработица и доходите растат, от друга – Евростат отчита, че една трета от българите живеят в бедност, а държавата е с най-висок за страните от ЕС размер на корупцията. Между тези две реалности живее обикновеният българин. И той е недоволен. Защото все повече гледа с очите на европейците и вижда, че виртуалната реалност се разминава с действителността и усеща на гърба си колко сме далеч от европейските стандарти.
Третото правителство на Борисов влиза във втората си година. Той и екипът му ще сложат в кариерните си кошници девет години управление! През май Борисов ще постигне рекорд в нашата история след 1990 година и ще задмине Стефан Стамболов в класацията на най-дълго управлявалите министър-председатели на България.
Стамболов очерта пътя на модерното европейско развитие на България.
Днес България ръководи модерна и богата Европа, но си остава най-бедната ѝ държава с най-бързо изчезващата нация.
Това трябва да е камбаната, която всеки ден да бие в триъгълника на властта.
Защото всичко друго се отмине – славата, отчетите…
Но ако майките не могат да отгледат децата си, ще е проклятие, от което няма спасение!
Валерия Велева
