Каменни, мълчаливи и упорити, храмовете пазят паметта за свят, който постепенно се губи от картата
По пътя от Ивайловград към гръцката граница старите църкви и къщи пазят паметта за гърци, албанци и български бежанци.
Колкото по-навътре към гръцката граница навлиза пътят от Ивайловград, толкова по-тихи стават селата. Свирачи все още е живо и сравнително населено. В Мандрица са останали предимно възрастни хора и наследници, които се връщат през лятото. Долно Луково е почти обезлюдено, а в Горно Луково тишината е превзела рушащите се къщи.
И въпреки това църквите продължават да стоят на местата си. Каменни, мълчаливи и упорити, те пазят паметта за един свят, който постепенно изчезва от картата на Родопите. Това е свят на гърци, албанци и български бежанци, на богати търговци и бубари, на чудотворни икони и тайно строени храмове.
СНИМКА: НЕНКО СТАНЕВ
Биещата икона на Свирачи
Свирачи е първата спирка по пътя към границата. Днес селото е едно от големите в района на Ивайловград, но до началото на ХХ век тук живеят предимно гърци. След Балканските войни и последвалите спогодби между България и Гърция старите жители се изселват на юг, а в опустелите къщи се настаняват български бежанци от Беломорска Тракия и Мала Азия.
Най-големият спомен от онова време е църквата „Св. Димитър“, построена през 1859 г. от гръцки майстори. Внушителният каменен храм се издига в центъра на селото и още отдалеч подсказва, че някога тук е живяла заможна християнска общност.
Вътре се пази една от най-известните светини в Източните Родопи –
чудотворната икона на Света Богородица, известна сред местните като биещата икона
Всяка година 15 август, когато православният свят отбелязва Успение Богородично, в Свирачи се стичат поклонници от цялата страна. След празничната литургия вярващите вземат иконата в ръце. Според местното предание тя започва сама да се движи, да трепери и понякога дори да „бие“ определени хора.
Едни вярват, че това е знак за особена Божия благодат, а други – че светинята разкрива греховете на човека, който я държи. Историята на чудотворната икона се предава от поколение на поколение повече от век и половина и е част от паметта както на старите гръцки жители, така и на бежанците, които наследяват селото след войните. Според местните от 10-ина години ритуалът с иконата на Богородица не се провежда, защото е забранен от духовник, който отговаря за Ивайловградския край.
Албанското село, което няма аналог в България
СНИМКА: НЕНКО СТАНЕВ
Няколко километра по на юг е Мандрица – единственото албанско село в България. Според преданието то е основано през XVII век от албански християни, доведени в района като мандраджии и строители. Заселниците идват от районите на Корча и Сули в днешна Албания и Северна Гърция.
С времето местната общност попада под силното влияние на гръцката църква и образование. Мнозина започват да се самоопределят като гърци, макар в домовете си да продължават да говорят стар албански диалект.
След Балканските войни и особено след 1913 г. голяма част от жителите на Мандрица напускат селото и се установяват в Гърция. От близо 500 семейства остават едва няколко десетки. Част от изселниците основават ново селище в Северозападна Гърция, което наричат Мандрес – в памет на родното си място.
И днес Мандрица изглежда различно от всяко друго село в Родопите. По тесните му улици все още се издигат огромни двуетажни кирпичени къщи, строени от богатите албански фамилии през XVIII и XIX век. Някои от тях приличат повече на градски възрожденски домове в Северна Гърция, отколкото на типични родопски къщи.
Богатството идва от животновъдството, търговията и бубарството
– поминък, който носи просперитет на целия район. Днес много от прозорците са затворени, а някои от най-красивите сгради бавно се рушат под тежестта на времето.
Малко известен факт е, че в Мандрица има две църкви. По-старата е гробищната „Св. Неделя“, построена през 1708 г. и смятана за една от най-старите църкви в Източните Родопи. Местните разказват, че албанските заселници пренесли части от стар иконостас от родните си места и го сглобили отново в новия храм.
По-голямата църква – „Св. Димитър“, е изградена през 1835 г. Тя е духовният център на селото и до днес впечатлява с трикорабната си архитектура и красивия дърворезбован иконостас.
Над селото се извисява високата тухлена камбанария – един от символите на Мандрица и свидетелство за някогашното благосъстояние на местните жители.
Тайният храм на Долно Луково
След Мандрица пътят продължава към Долно Луково – село, чиято съдба силно напомня тази на Свирачи. И тук до началото на ХХ век живеят предимно гърци. След войните и размяната на население те напускат района, а в домовете им се заселват български бежанци от Беломорска Тракия.
Долно Луково някога е било сред най-заможните села в района. Старото му име е Голямо Суванли. Жителите му отглеждат копринени буби, търгуват с Беломорието и строят внушителни каменни къщи. Втората половина на XIX век е време на истински стопански подем.
Най-голямата гордост на селото е църквата „Св. св. Константин и Елена“ от 1800 г., смятана за един от най-старите действащи храмове в Източните Родопи. Според местното предание тя е построена само за 7 дни. Причината е необичаен
османски закон – сграда, която вече има покрив, не можела да бъде съборена
За да избегнат проблеми, местните работили денонощно и успели да завършат строежа за броени дни.
Отвън храмът прилича повече на стопанска постройка, отколкото на църква. Той е вкопан в земята, а каменните му стени се сливат с околния пейзаж. Вътре обаче се пазят стар иконостас, ценни стенописи и една атмосфера, която сякаш е останала непроменена повече от два века.
В края на XIX век жителите на Долно Луково построяват и втори храм – „Св. Архангел Михаил“. Внушителната трикорабна базилика показва колко многобройна и заможна е била местната християнска общност в навечерието на Балканските войни.
Значението на тези храмове далеч не се изчерпва с местната история. Именно от църквите в Ивайловградско през годините са събрани десетки ценни икони, които днес се съхраняват в Регионалния исторически музей и Художествената галерия в Кърджали. Сред тях има редки образци на църковното изкуство от XVIII и XIX век.
Специалистите определят част от колекциите като едни от най-богатите в Южна България, а немалка част от експонатите произхождат именно от селата край Ивайловград.
Днес църквите са останали, но много от старите къщи пустеят. Повечето постройки в Долно и Горно Луково са изградени от масивен местен камък. Макар от десетилетия да са необитаеми, много от тях почти имат здрави зидове, които продължават да устояват на времето и напомнят за майсторлъка на строителите.
Последният страж на Горно Луково
Още по-нагоре по долината на Бяла река е Горно Луково – днес едно от най-обезлюдените села в Източните Родопи. Някога и тук е живяла многобройна християнска общност. Селото има училище, църква и активни връзки с Беломорието.
От онези времена са останали няколко красиви каменни къщи, повечето от които днес стоят със затворени прозорци и се рушат.
Над тях се издига църквата „Св. Атанасий“ със своята каменна камбанария. Построена от местен камък и скрита сред вековни дървета, тя изглежда като естествена част от родопския пейзаж.
Тук тишината е различна. Не е тишината на малко село, а на място, което е загубило жителите си. И именно затова храмът изглежда като последен страж на един почти изчезнал свят.
Църквите и къщите, които надживяха селата
По пътя от Свирачи до Горно Луково човек изминава само няколко десетки километра. Но всъщност преминава през няколко века история. История за гръцки семейства, които напускат домовете си.
За албанци, които създават уникално село в Родопите. За български бежанци, дошли от Беломорието с надеждата да започнат нов живот. За богатство, донесено от търговията и бубарството, и за обезлюдяването, което постепенно завладява пограничния край.
Хората са си тръгнали. Някои са заминали за чужбина, други за големите градове. Къщите се рушат, дворовете пустеят, а училищата отдавна са затворили врати. Само църквите остават. А старите къщи, макар и рушащи се, продължават да показват колко богати и живи са били тези села. И може би именно затова днес те са най-точният летопис на една стара слава, която все още живее сред хълмовете край Ивайловград.
