Има артисти, които остават в историята с големите си хитове. Има и такива, чийто живот сам по себе си се превръща в история. Борис Гуджунов принадлежи и към двете категории.
За поколения българи той е гласът на “Надежда”, “Обичай ме”, “Хора и улици”, “Капри”, “За кой ли път” и десетки други песни, превърнали се в златни страници от историята на българската естрада. Но зад успеха, аплодисментите и славата стои съдба, белязана от трагедия, която променя живота му завинаги. Историята на Борис Гуджунов е история за талант, признание, болка, оцеляване и достойнство.
Борис Гуджунов е роден на 22 май 1941 година в Пазарджик – град, дал на България редица творци и общественици. Първоначално пътят му не е свързан с музиката. Завършва техникум по фина механика и оптика, престижна за времето специалност. Работи известно време в студия “Бояна” и в оптико-механичен завод в София. Изглежда, че
пред него стои
сигурно инженерно
бъдеще
Но съдбата има други планове. Младият Борис избира изкуството.
През 1963 година е приет във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, а паралелно учи в Школата за естрадни изпълнители към Българското национално радио. Именно там започва да се оформя артистът, когото по-късно ще наричат един от най-добрите гласове на българската естрада.
Първите му стъпки на сцената са свързани с една от първите рокгрупи у нас – “Сребърните гривни”. В годините, когато рокендролът тепърва навлиза в България, младият изпълнител пее световни хитове и бързо привлича вниманието с характерния си тембър. Малко по-късно започва работа с Бигбенда на Българското радио, а след това идва и големият пробив.
В края на 60-те години Борис Гуджунов вече е сред най-разпознаваемите изпълнители у нас. От 1968 до 1971 година е солист на легендарния оркестър “София”, формация, която по онова време задава стандарта в българската популярна музика. Именно тогава се раждат и песните, които превръщат името му в символ на цяла музикална епоха. Колегите му разказват, че той притежава рядко съчетание от талант и скромност. Не е от артистите, които търсят шум около себе си. Не обича скандалите, не преследва сензациите и
никога не превръща
личния си живот в
публично зрелище
За него най-важна остава музиката.Следват години на успехи. Гастролира в Съветския съюз, Полша, Югославия, Турция, Германия, Италия, Куба, Алжир и Япония. Българската естрада по това време е сред най-силните културни визитки на страната и Борис Гуджунов е едно от нейните най-разпознаваеми лица. Публиката го обича не само заради гласа му, но и заради онази неподправена човечност, която се усеща във всяко негово изпълнение.
Тъкмо когато кариерата му е във възход, идва денят, който ще раздели живота му на “преди” и “след” – 21 декември 1971 година. Група български музиканти и изпълнители се качват на самолет Ил-18, който трябва да ги отведе в Алжир за участие в Дни на българската култура. На борда са едни от най-популярните имена в естрадата. Минути след излитането самолетът катастрофира. Загиват десетки хора – музиканти, артисти и членове на екипажа. Това остава една от най-тежките трагедии в историята на българската култура. Борис Гуджунов оцелява по чудо.
По-късно той многократно признава, че никога не успява напълно да преодолее преживяното. Пред очите му загиват приятели и колеги. Сред тях е и Паша Христова. Споменът за този ден го преследва до края на живота му. Трагедията не просто прекъсва кариерата му, тя оставя дълбок белег върху душата му.
След катастрофата Борис Гуджунов постепенно се отдръпва от сцената. Докато други артисти продължават напред, той дълго носи тежестта на случилото се. Въпреки всичко любовта към музиката не го напуска.
През 90-те години той отново намира сили да се върне пред публика. Заедно с Борислав Грънчаров и Боян Иванов създава триото “Бо-Бо-Бо”. Тримата доказват, че добрата музика няма възраст. С много хумор, чар и професионализъм те печелят нова публика и напомнят на хората за най-добрите години на българската естрада.
Признанието идва официално през 1998 г., когато Борис Гуджунов получава Голямата награда “Златният Орфей” за цялостно творчество. Освен изпълнител той е и автор. Пише текстове за част от песните си и активно участва в творческия процес. Работи с едни от най-големите имена в българската музика – Вили Казасян, Морис Аладжем, Найден Андреев, Зорница Попова и много други.
Зад сценичния образ на Борис Гуджунов винаги е стоял човек, който ревниво пази личния си свят. За разлика от много други популярни изпълнители от своето поколение, той рядко говори за семейството си и почти никога не допуска журналисти до дома си. Публиката познаваше гласа му, песните му и сценичното му присъствие, но малко знаеше за живота му извън прожекторите.
Първият брак на певеца е с жена на име Емилия. От този брак се ражда първият му син – Александър. След раздялата им Емилия заминава за Великобритания, където по-късно създава ново семейство. Александър остава да живее там и в продължение на години гради живота си далеч от България.
Голямата любов в живота на певеца
е полската балерина Елжбета
Двамата се срещат покрай изкуството и създават семейство, което преминава през трудности, но остава сплотено до края на живота на Гуджунов. През 1993 г. се ражда синът им Кристиян. По това време баща му вече е на 52 години и появата на детето носи нов смисъл в живота му. По-късно Кристиян разказва, че е израснал сред концерти, репетиции и срещи с най-големите звезди на българската естрада. Детството му преминава зад кулисите на фестивали като “Бургас и морето”, където баща му продължава да бъде уважаван и обичан от колегите си. Въпреки славата си Борис Гуджунов никога не живее като звезда. Приятели и колеги си спомнят за него като за скромен, възпитан и изключително деликатен човек. Той рядко се оплаква и още по-рядко говори за финансовите си проблеми. А такива не липсват. В последните години от живота си изпитва сериозни материални затруднения, които контрастират рязко с популярността и уважението, на които се радва сред публиката. Здравето му постепенно се влошава, а животът далеч от сцената невинаги е лек за човек, който десетилетия е живял сред музика и публика. Въпреки това той запазва достойнството си и рядко се оплаква.
На 14 юни 2015 г. Борис Гуджунов си отива от този свят на 74-годишна възраст. Заедно с него си тръгва още една частица от онази голяма епоха на българската естрада, когато песните се превръщаха в част от живота на хората.
Днес, повече от десетилетие след смъртта му, неговият глас продължава да звучи по радиото. Продължава да живее в старите записи, в архивите на телевизията, в грамофонните плочи и в спомените на поколения българи. А когато зазвучи “Надежда”, мнозина си спомнят не само певеца, а човека, който премина през слава и трагедия, през възход и изпитания, но никога не загуби своята човечност.
Защото Борис Гуджунов не беше просто изпълнител.
Той беше един от последните истински джентълмени на българската естрада – артист, който остави след себе си не само песни, а памет.
