След Втората балканска (Междусъюзническа) война /1913 г. – 1916 г./ Южна Добруджа е под румънско владичество. В първите дни на септември 1916 г. Трета българска армия начело с генерал-лейтенант Стефан Тошев освобождава областта. Южна Добруджа е отново в границите на Румъния, този път от края на Първата световна война (ноември 1918 г., като това се регламентира с Ньойския договор от 27 ноември 1919 г.) до есента на 1940 г. През този период спрямо местното българското население се прилага тотален денационализаторски и румънизаторски режим. Като победена страна, България тогава е принудена да води политика на мирна ревизия на несправедливите решения на Ньойския договор.
Крумово-21.09.1940 г. – преминаване на границата от лейбгвардейския на Негово Величество конен полк. Командирът Тодор Антонов държи реч.
В началото на април 1940 г. се решава да започне дипломатическа акция за мирното възвръщане на Южна Добруджа към България. Това решение е плод на дотогавашните сондажи, показващи, че и англо-френският блок, и силите на Оста (Германия и Италия), и Съветският съюз и САЩ, и балканските съюзници на Румъния – Турция и Югославия – по принцип признават справедливостта на българските искания. През лятото на 1940 г. събитията се развиват главоломно бързо. На 22 юни капитулира Франция. На 26 юни съветското правителство връчва на Румъния нота за предаване на Бесарабия и Северна Буковина на СССР. Румъния е лишена от подкрепата на бившите си западни покровители, а съюзниците й на Балканите подобно на самата нея са преди всичко заети с проблема на собственото си оцеляване. Румъния не може да издържи на враждебните отношения с тримата си съседи – СССР, Унгария и България, които се стремят към ревизиране на румънските граници. Букурещ приема съветските искания и на 30 юни 1940 г. новата румънско-съветска граница е вече установена. Обективно се създават условия за решителни български действия по добруджанския въпрос. В румънския град Крайова на 19 август 1940 г. започват българо-румънски преговори. На 7 септември 1940 г. се подписва договор между България и Румъния с който Южна Добруджа се възвръща към България. Така по дипломатически път и международно санкциониран начин се осъществява мирна ревизия на Ньойския договор.
Посрещане на българската армия в Добрич-25.09.1940 г.
Това е голям успех на българската дипломация, ръководена от цар Борис ІІІ. Крайовският договор определя като „окончателна и вечна” новата българо-румънска граница. Той съдържа клауза за задължителна размяна на населението, като бъдат репатрирани равен брой румънци от Южна Добруджа и българи от Северна Добруджа. Към размяна на населението се пристъпва в срок от три месеца след размяна на ратификационните документи, фиксирана най-късно до 12 септември 1940 г. Неразделна част от договора са и различните приложения към него.
Протокол, според който новата граница „тръгва от Дунава под Силистра, за да стигне до Черно море на около 8 километра от Мангалия”. Спогодба върху начините за опразване на Южна Добруджа от румънската администрация и военната власт и прехвърлянето и към България, което трябва да се извърши между 20 септември и 1 октомври 1940 г.; спогодба относно размяна на българското и румънското население; финансова спогодба с която българското правителство се задължава да изплати на румънското сумата от 1 млрд. леи, като компенсация за румънската собственост в Южна Добруджа.
Крайовският договор премахва една историческа несправедливост, наложена на България в Букурещ през 1913 г. и потвърдена в Ньой през 1919 г.. Към България се възвръща територия от 7 696 квадратни километра и население от 344 600 души, в значителната си част българи. Цяла България ликува. Това е първа стъпка към дългоочакваното национално обединение. Българското правителство обособява областта в специална административно-териториална единица поради съществуващите и възникналите трудности от икономически, административен, демографски характер и особено заради задължителната размяна на българското севернодобруджанско население с румънското колонистко население, заселено между 1919 – 1939 г. В нея се установява с пълна валидност законодателната система на българската държава, наред с това управлението се извършва въз основа на заповеди и разпоредби съобразени със спецификата в икономиката, транспорта, демографията и други на областта. Така че есенните месеци на 1940 г. представляват своеобразен период в развитието на Южна Добруджа, в който тя се приобщава към ритъма на българското общество и държава.
С манифест от 21 септември 1940 г. цар Борис ІІІ нарежда на българската армия да заеме Южна Добруджа съгласно предварително изготвения и утвърден план. На 1 октомври вечерта се достига новата гранична линия. Българските войски са посрещнати на 21 септември 1940 г. в Тутракан и Балчик, на 25 септември 1940 г. в Добрич и на 1 октомври 1940 г. в Силистра. С това не само договорно, но и фактически приключва румънското господство в Южна Добруджа.
Едновременно с военноподготвителните мерки и практически военни мероприятия по заемането на областта на правителствено равнище се извършва и подготовка за административно приемане и уреждане на Южна Добруджа. На 7 септември 1940 г. на заседание на Министерския съвет се приема решение в областта да се командироват за 45 дни (ако се наложи и за по-дълго време) служители от старите предели на страната, тъй като в Южна Добруджа в момента няма подготвени административни кадри. За издръжката на административния апарат на първо време е отпуснат извънреден бюджет от 56 млн. лева. Четири дни по-късно в Министерството на вътрешните работи и народното здраве се провежда съвещание на длъжностните лица определени да заемат ръководни постове в Южна Добруджа. Пред тях са разяснени основните положения на бъдещата им дейност и те получават подробни указания в тази насока. Важно значение има заседанието на Министерския съвет от 10 септември 1940 г., на което са одобрени съставите на различните комисии и подкомисии, предвидени от Крайовския договор. На специално заседание на Народното събрание на 21 и 22 септември 1940 г. са гласувани нови средства за посрещането на разходите. Допълнителният бюджет включва 130 млн. лева за издръжката на административно-държавния апарат и около 180 млн. лева за устройването на военните гарнизони в областта. Вижда се, че българското правителство и Народното събрание извършват важна организационна дейност и чрез създаването на съответните комисии и включването в тях на компетентни личности, чрез назначаването и инструктирането на ръководните длъжностни лица, чрез финансирането на дейността на военните и административните органи има готовност за административно-стопанско заемане и организиране на Южна Добруджа.
Значителната по обем предварителна подготвителна дейност е благоприятна предпоставка за бързото установяване на българската власт едновременно със заемането на областта. Начело на Южна Добруджа е поставен генерал-управител със седалище в Добрич. За такъв е назначен генерал-лейтенант Попов, командир на Трета българска армия, на който са подчинени комисарите на различните ресори. Временната Добричка административна област съществува до 21 октомври 1940 г., а след това е включена към Шуменска област. Това положение се запазва до 29 юни 1941 г., когато с решение на Народното събрание се създават Русенска и Варненска област, към които се присъединяват южнодобруджанските околии, в Русенска област: Силистренска, Тутраканска и Дуловска околия и във Варненска област: Добричка, Балчишка, Генералтошевска и Тервелска околия. Околийски центрове са градовете Добрич, Силистра, Тутракан и Балчик и големите села Дулово, Тервел и Генерал Тошево.
Посрещане на българската армия в Силистра-1.10.1940 г.
През есента на 1940 г. в Южна Добруджа се поставя началото на училищно-просветната дейност, която има особено голямо значение за националното съзнание и приобщаване към националната култура. До края на 1940 г. е изцяло регулирана военноорганизационната и военномобилизационната дейност в областта, с което южнодобруджанското население става пълноправно наред с останалото българско население по отношение на защитата на държавата и държавния суверенитет. Всичко това показва, че дейността на българските държавни органи от различно равнище, за един кратък период от време, успяват да регулират в правно, имуществено, финансово, военно и т. н. състояние на южнодобруджанските българи. Но най-сложното и най-важното направление в дейността на всички органи е свързано с настаняването на българите, принудени да се изселят от Северна Добруджа по силата на Крайовския договор.
Задължителната размяна на българи и румънци, живеещи в територията от двете страни на новата „стара” граница на Добруджа, се извършва на две последователни вълни. Повечето румънски колонисти напускат Южна Добруджа с изтеглящата се румънска армия и администрация още преди да се формират комисиите по размяна на населението (в края на август и началото на септември 1940 г.). От областта се изселват 104 000 колонисти, от които 83 929 души селско население и около 20 000 души градско население. Главната миграция на българи от Северна Добруджа се извършва между 1 ноември и 14 декември 1940 г. и обхваща 63 000 души. Втората миграционна вълна се извършва през април 1941 г., на базата на протокол от 11 април с. г., който урежда допълнителното преселване на 4 700 румънци от Южна Добруджа и на 3 600 българи от Северна Добруджа. Общият брой на задължително изселените е около 66 600 българи, които се настаняват в българската Южна Добруджа и 108 700 румънци, които са настанени в румънската Северна Добруджа. Принудителната емиграция предизвиква силни емоции сред българското население в Северна Добруджа, сред които преобладава недоволството заради изоставането на дом и имоти и силното безпокойство пред неизвестността на бъдещето. Към това се добавят и опасенията поради заставянето на репатрирането с оглед на наближаването на зимата. От друга страна правителството в София, както и добруджанската емиграция изтъкват успеха от възвръщането на областта и в тази връзка обясняват наложените жертви. Като такава жертва се оценява и задължителното изселване от Северна Добруджа. Като цяло клаузите на Крайовския договор не пораждат силни сътресения в Румъния поради преобладаващото съзнание, че се отстъпва една област, която въпреки усилията не е могла да бъде румънизирана. Преселването се превръща в лична трагедия на севернодобруджанските българи, но те като цяло приемат стоически своята съдба. Въпреки, че не се решават всички проблеми на преселниците и остават поводи за недоволство и разочарования предприетите от българската държава действия създават предпоставки на тяхната адаптация към отечеството.
Посрещане на преселници на гарата в Добрич – ноември 1940 г
След завземането на областта от българските войски и установяването на български управленски структури започва периодът на провеждането на комплекс от мероприятия, насочени към организирането на различни направления и сектори от икономическия живот на възвърнатия регион. Българската държава се изправя пред твърде сложни и болезнени икономически и социални проблеми. Най-труден е проблемът за поземлената собственост, като сложността му се определя от противоречивите интереси на земеделското население – месно и преселено. Стопанското приобщаване на Южна Добруджа към националната икономика завършва през есента на 1941 г. Опитът в интегрирането на областта към родината се прилага при приобщаването на Вардарска Македония, Беломорието и Западните покрайнини, които се присъединяват към България през пролетта на 1941 г.. Те са отдадени за временно администриране от българската държава, докато техният статут се реши след края на Втората световна война.
Уреждането на въпроса за Южна Добруджа е безспорно и единственото трайно постижение на българската външна политика през Втората световна война. То е успех и за националното движение на добруджанските българи. Крайовският договор се нарежда сред най-значимите събития в живота на Третата българска държава. Той се нарежда близо до Освобождението, Съединението и обявяването на независимостта на България.
На мирната конференция в Париж след Втората световна война България има статут на победена във войната страна. Независимо от това мирното възвръщане на Южна Добруджа към отечеството, което още при осъществяването си получава международно признание като акт на справедливост, не е подложено на съмнение и преразглеждане.
Литература:
- Държавен вестник, бр. 206, 12 септември 1940.
- Кузманова, А. От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа в международните отношения (1919 – 1940 г.). С., 1989, с. 256 – 264.
- Нягулов, Бл. Прилагането на Крайовския договор. – В:История на Добруджа. Т. 4. 1878 – 1944. Велико Търново, 2007, с. 557 – 565.
- Милачков, В. Крайовският договор и неговото приложение. – В:История на България. Т. 9. 1918 – 1944. С., 2012, с. 366 – 375.
Доц. д-р Цветолин НЕДКОВ
Регионален исторически музей – Добрич
