Представата за Добруджа не като географско, а като литературно пространство се свързва най-вече с имената на няколко български писатели, сред които с таланта, културата и женското си очарование специално място заема Дора Габе. Отминалите десетилетия добавяха нови щрихи към нейния литературен и човешки портрет. Заедно със самоназовавания като лунатичка и друговерка, с поетични образи като самодива на житата и нестинарка постепенно се утвърдиха определения като непримирима, търсеща, себераздаваща се, очарована от света, жадна за живот. Нарекоха Дора Габе дори Птицата. И неслучайно! Поетесата се припозна в своите „небесни сестри“, а поезията си видя „като най-чиста песен“.
Опитаме ли се да си представим младата Дора Габе в някогашна Добруджа, сякаш дочуваме конски тропот и по прашния селски път се задава един жълт кабриолет, а на него смело изправено стои току-що завърнало се от странство момиче; или пък същата девойка с големи тъжни очи, елегантно облечена, върви из добричките улици към училището, където в началото на 20. век преподава френски език.
Действително, земният път на поетесата започва от Добруджа, създала у нея чувството за необятност; вдъхнала ѝ мисълта за вечност; отворила невидимите очи на душата ѝ. Плодородната равнина ѝ дава жизнени сокове, сили, несломимост да тръгне „към света отворен сам-сама“. Коренът на нейния дух, на равновесието, което не позволява на ветровете да я отвеят в неведоми посоки, зародишът на нейната житейска философия е в Добруджа. Затова, завръщайки се в миналото, в онова „някога“ на детството, тя неизменно ще вижда най-близките хора, схлупената родна къща „с комин до облаците“, прастарите дъбове, хвърлили дългите си сенки връз родното село, вретенилите пшеници и слънцето. Тези видения поетесата носи в сърцето си като скъпо наследство, те я хранят с красотата си, спасяват я от болката на ежедневието. За нея родното пространство е духовен център, а завръщането в него е равнозначно на духовно обновление.
Каквото и да кажем, едно е сигурно – Дора Габе е преизпълнена с гордост, че е добруджанка. Пише за съдбата на родния край и ратува за неговата свобода. Осмисля възвръщането на Южна Добруджа през 1940 година като добруджанския Великден, като Възкресение и ново начало. Дора Габе не изменя на своята дълбока обич към родното място и родината, въпреки „нечовешката мярка“, която поставя отечеството към човека. Затова ѝ вярваме, когато споделя: „Мене Добруджа ме създаде“.
В пролетта на своя живот, на границата между двата века – деветнадесетия и двадесетия, малката Тодорка Габе от добруджанското селце Харманлък (дн. с. Дъбовик) за първи път пристъпва в поезията. Осем години по-късно твърде младата все още Дора Г., както се подписва, е първата жена у нас, издала своя лирическа сбирка, подкрепена от големия ни поет Пейо Яворов и от ерудита Боян Пенев. Първият я посвещава в поезията, вторият, бъдещият съпруг – разширява умствения и духовния ѝ кръгозор. Поетесата признава, че това са единствените ѝ духовни спътници в живота, които повече са ѝ дали, отколкото взели. Тя действително израства в техния дух.
В житейската и творческата повест на Дора Габе теменугите се оказват съдбовни, „инициационни” цветя: чрез тях тя не само се превръща от девойка в жена, но най-вече – от жена в поетеса. Оставили името си в наслова на нейната първа книга „Теменуги”, те винаги ще припомнят и два символични жеста – букетчетата теменуги на Яворов, поднесени заедно с редакторството му, и лирическата „китка” „Теменуги”, чийто първи екземпляр съставителят ѝ Боян Пенев изпраща като свиден дар в далечното добруджанско село Харман куюсу (дн. с. Кардам) на годеницата си Дора Габе. А в българската литературна история особената ценност на стихосбирката „Теменуги” се състои в нейната положеност в началото както на категорично заявилата себе си българска женска лирика, така и на дълголетния път на самата Дора Габе. В Яворовата сянка покълва поетическото зрънце на едва-що проходилата млада поетеса. Минават десетилетия, за да укрепне крехкото стъбълце, устремено към слънцето, тъй като от 20-те години на ХХ век нататък Дора Габе постепенно разкрива многостранния си талант на поет и белетрист за деца и възрастни, на добър преводач от няколко езика.
Все пак Дора Габе започва с поезия и окръгля литературния си път отново с нея. Първата ѝ творба е отпечатана през 1900-а година, а последните стихове пише с трепереща ръка в болничната стая малко преди смъртта си. Повече от 80 години тя живее с поезията и създава поезия. Нейните стихотворни текстове се раждат в различни обществено-исторически епохи и неминуемо някои носят техните белези. Основната част от лириката ѝ обаче действително е неподвластна на времето, защото е лирика с бъдеще.
Тъй като творчеството е самотно занимание, творецът често се сприятелява с героите си, заживява в паралелно време и пространство. Дора Габе обаче никога не прекъсва своята връзка с живота, не се самоизолира, не се оттегля единствено във фикционалния си свят. Доколкото можем да съдим от нейните текстове, от спомените за нея, без да я познаваме лично, тя е отворена към хората, деятелна, жизнена. Подобна откритост прави човека уязвим и затова тъкмо в поезията Дора Габе търси лек. Тя я освобождава „от мъката на самотата“, подарява ѝ „земята и човеците“, приближава я до „небето и звездите“, в по-късно време ѝ връща и младостта. И главно – дава ѝ сетива за красивото и смисленото, „милион очи“, с които да прониква зад видимото, да се взира в глъбините на човешкото сърце.
Затова в многогласието на българската лирика гласът на Дора Габе е ясно разпознаваем. Той зазвуча особено категорично в последните десетилетия на дълголетния ѝ живот, когато написва най-проникновените си поетически книги: „Почакай, слънце”, „Глъбини. Разговори с морето”, „Светът е тайна”. На залеза на дните си поетесата прозорливо провижда, че мирозданието е трудноразгадаема енигма и мъдростта е скрита не в желанието да го проумееш, а в детския поглед, с който трябва да го гледаш – независимо от възрастта. В сгъстената тишина на самотата, на мълчанието е добре човек да се осъществи извън времето, извън възможното; да се опита да превъзмогва границите, които сам си поставя. Защото животът постепенно го оголва „лист по лист“ и все пак дори есенната усмивка стопля. Затова не спира да мечтае, устремен е към слънцето, към светлата страна на света.
Без да превръща предметите в централни образи на своята лирика, Дора Габе е сред поетите, които осмислят проблема за човешката преходност чрез вглеждане и в света на вещите. Тя прониква с вещина и в света на предметите, които според нея вещаят нашата мимолетност – подобно на Далчевия камък. Метафизическата проблематика не е чужда на поетесата, особено нейната късна лирика е богата на философски прозрения.
Традиционно литературоведите сравняват Дора Габе и Елисавета Багряна, а взаимоотношенията им определят чрез оксиморона „любовна омраза”. И двете са големи български поетеси, между които съществуват отлики, но ми се иска да посоча онова, което ги сближава като писатели. В зрялата си лирика те рисуват образа на жената като покорна и непокорна, търпелива и бунтовна, себераздаваща се, жадуваща нови светове, късаща житейските вериги, любопитна да проникне в мирозданието. Тя отваря широко прозорците и допуска света в дома си, руши стени и предразсъдъци, устремена е към необята на хоризонта. Наистина „думите не стигат за тая ненаситна жажда“, която остава недоизказана. „Ще бъдат думите ми/ капка в океана – споделя Дора Габе, – а неизреченото/ ще остане в мен/ и ще изчезне/ с моето мълчание!”.
След трите войни от началото на ХХ век поетесата търси духовно убежище в детската душа. Заедно със своите събратя по перо Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Йордан Стубел и много други тя написва златните страници на литературата ни за деца. Портретът на Дора Габе ни гледа от толкова много читанки, детски книжки и списания вече близо век. Тя е неоспорим авторитет в българската литература за най-малките. Доста дълго е възприемана единствено като детски писател, но тогава тя още не е написала най-добрите си книги с поезия. Самата Дора Габе разбира значимостта на мисията да пишеш за малките. Поетесата винаги е твърдяла, че „детски писател може да бъде само онзи, у когото не е умряло детето. Детето, което е бил”. У нея детето не умира до самия ѝ край. Затова най-малките читатели толкова обичат стихчетата и разказчетата ѝ. Затова творчеството ѝ за тях озарява нейния живот, в който липсва собствено дете.
В обрисуването на творческия лик на Дора Габе обикновено на заден план остава нейната над 60-годишна неуморна работа като преводач от полски, руски, чешки, френски език на произведения на Адам Мицкевич, Ян Каспрович, Мария Конопницка, Юлиуш Словацки, Хенрих Сенкевич, Витезслав Незвал, Карел Чапек, Янис Рицос… Трудно и ненужно е да изброяваме всички! Според Дора Габе добрият преводач „трябва да гледа и вижда с очите на художник”. Поетесата възприема преводаческата работа като „важно културно дело”, като „голяма отговорност”, тъй като тя съдейства за духовното сближаване на народите, за запознаването „с най-ценното, което всеки народ носи в себе си”. Значима е заслугата на Дора Габе за българо-полското културно сближаване. Заедно със своя съпруг Боян Пенев, един от най-видните ни интелектуалци от първите десетилетия на 20. век, тя е сред учредителите на Българо-полския комитет, сред създателите на списание „Българо-полски преглед” и на българския ПЕН-клуб. Едва ли напълно съзнаваме колко сили и енергия е вложила тя в работата си като преводач и в обществените си ангажименти за сближаването на писателите от различни страни.
Дора Габе е личност не само с творческа, но и с гражданска позиция. Тук, в Добруджа, е известна нейната мисионерска дейност чрез сказки у нас и в чужбина пламенно да защитава каузата, че „мъченицата Добруджа” е несправедливо откъсната от тялото на родината. Поетесата болезнено преживява последствията от Ньойския договор, защото за нея родината се асоциира с Добруджа и загубата на Добруджа е осмислена като отнета възможност да се завърнеш в бащината къща, като изгубен рай. Затова Дора Габе носталгично си припомня детските дни в най-добрата си белетристична книга „Някога”. Отнемането на Добруджа провокира у нея и други чувства – гняв и неприемане на тази историческа несправедливост, изразени в силно въздействащите стихотворения от цикъла „Добруджа”.
Застанали на прага между миналото и съвремието, с поглед към една възвишение в българската литература, наречено „Дора Габе“, се колебаем дали да се наречем нейни съвременници, или да признаем, че тя е вече част от българския литературен канон. А дали е възвишение? Може би е по-скоро необятност, трудно достижим хоризонт? Едва ли можем да отговорим еднозначно, но е сигурно, че ние се възвисяваме при досега с нейното творчество. Различните поколения четат произведенията на Дора Габе посвоему: тя наистина е връстница на няколко епохи. Поетесата всъщност не ни напуска през 1983 г., а оттогава вече е безсмъртна, тъй като изплете за нас нетленен венец от думи.
Периодично отброяваме годините от рождението на Дора Габе. Всеки път правим опит да стигнем по-близо до нея. Това е трудно постижимо начинание, защото нейният живот е животът на сърцето ѝ и за да разкажем за него, трябва да познаваме трепетите на това сърце. Дора Габе е толкова жизнена през целия си земен път, че въпреки бремето на биографичните факти, успява да запази празничния си усет за живота. Тя се опитва да свърже началото с края чрез разбирането за вечността, което дълбоко я вълнува:
Ти, живот, си вечност,
аз съм само миг,
но в тоя миг аз себе си
завинаги отдавам…
С това свое пословично жизнелюбие, с нежеланието да се съобразява с възрастта и в личен, и в творчески план Дора Габе прекрачи от литературната ни история в литературната ни митология. Тя захранва душите ни с късчета от своята лирическа добруджанска погача. Трошиците-думи носят тъга, но в същото време страстна жажда за живот:
Защо тъй бързо идва краят?
Аз още не успях
да видя тоя свят,
да полетя в небето…
Аз още не успях
да смачкам своята ненавист
и да се укротя,
за да подам ръка
на оня, който ме ограби,
и чашата не съм изпила
до дъното,
и ни веднъж не се провикнах:
„Стига, аз се наживях!“
Сестрице, помогни!
Знахари, богове, магесници,
недейте ме оставя
да тъна в празното,
във нищото на онова,
чието име още не изричам,
но вече знам,
че то е края,
че оттам
не ще се върна…
О, живот, задръж ме ти!
Не се боя от смърт,
но теб обичам!
Кремена Митева
