Инструментът е в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството
Българската гайда вече е включена в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството на ЮНЕСКО. Това признание удостоверява, че свиренето на гайда е важна част от българската идентичност, която трябва да се пази и предава, като осигурява световна популярност на този вековен фолклорен символ.
Номинацията „Гайди и гайдарство в България – предаване на знания и умения“ беше приета на Междуправителствения комитет за опазване на нематериалното културно наследство, който се провежда в Делхи.
За да бъде официално обявена дадена практика или занаят за нематериално културно наследство, тя трябва
да се предава от поколение на поколение и да се поддържа жива от общността
Признанието за българската гайда обаче идва, след като тя бе призната за нематериално културно наследство от съседните държави Северна Македония и Турция година по-рано.
Родопските гайдари приветстваха вписването, а това, че сме по-късно от съседите, считат за пропуск на министри и дейци с високи постове и заплати.
„Нашата гайда има място в световното културно наследство. Те искат или не искат – тя ще бъде там. Защо нашата гайда звучи в Космоса, а не друга? Ако не беше културно наследство, тя щеше ли да звучи там? Нашата гайда с гласа на Валя Балканска звучи във Вселената. От това по-голямо признание за нас няма“, казват младежи преди поредна репетиция в смолянското читалище „Христо Ботев“. Според тях гайдата толкова приляга на българите, че отдавна трябвало да е в списъка. В номинационното досие е посочено, че
гайдата е един от най-разпространените и обичани традиционни музикални инструменти у нас
Тя присъства във фолклорната обредност – при сватби, нестинарство и други празници, и се използва за свирене на хоро, на трапеза, като съпровод на песни, както и за солов или ансамблов инструмент. Свиренето на гайда е израз на престиж и лична отдаденост, изискващи дългогодишни упражнения и постоянство.
Традиционно уменията се предават в семейството и в местната общност чрез наблюдение, слух и практика.
Днес тази приемственост продължава чрез специализирани школи към читалища, музикални училища и университети. Изработването на гайдата, превърнало се в самостоятелен занаят, изисква продължително овладяване на специфични знания и умения, които и днес се предават от поколение на поколение, сочат изискванията.
Кандидатурата на България, подадена от Министерството на културата през 2024 г., е подготвена от екип експерти: доц. д-р Ангел Янков, историка от Смолян Таня Марева и доц. д-р Наталия Рашкова – с много активното съдействие на Регионалния исторически музей в Смолян.
Успехът на кандидатурата не би бил възможен без активното участие на над 120 гайдари, сред които Петър Янев, Костадин Илчев, Илия Учиков и гайдарски състави от цялата страна, както и подкрепата на общини, читалища и училища, в които се преподава свирене на гайда.
В номинационните документи, представени пред ЮНЕСКО, участват три общини – Смолян, Нови пазар и Калофер, десетки читалища и индивидуални свидетелства на десетки прочути гайдари, преподаватели и майстори на инструмента.
В аргументите за реалния бит на инструмента и традициите, свързани с него като присъствието му в почти всяко от 27-те читалища в общината, множеството фестивали, музея в Стойките и всички културни прояви в писмото на Смолян, подписано от кмета Николай Мелемов, пише:
Каба гайдата е и ще си остане най-българският инструмент. Гайдата е и за драго, и за болно – тя впечатлява, вълнува, владее душите на родопчани. Топлотата, мекотата, широтата на звука на гайдата ни карат да настръхнем и волно да се понесем над магичната Родопа планина с нейните впечатляващи пейзажи и закътани от миналото спомени.
Общоизвестно е, че
като музикален инструмент гайдата е позната още в древната култура
Познатата ни форма е широко разпространена в Югоизточна Европа и най-вече на Балканите – в България, Сърбия, Северна Македония, Гърция, Албания и Турция. Гайдата обаче се среща и в редица други култури. Най-известният пример е може би Шотландия, но инструментът е разпространен и в Северна Африка, Западна Азия, Анатолия и Кавказ.
Македонската гайда също съпровожда хора, сватби, песни, хорови и солови изпълнения. Турската гайда (тулум) се състои от мелодична тръба, тръба за духане и тяло от агне или яре. Свързва се предимно с традиционната музика на Черноморския регион – в области като Ризе, Артвин и Трабзон.
Шотландската гайда (bagpipes) се използва традиционно в армията за поддържане на войниците и отбелязване на важни битки, както и за патриотични събития като паради. Тя е част от националната идентичност.
„Гайдата е уникален инструмент, който живее собствен живот и развитие“, казва Петър Янев, гайдар от ансамбъл „Родопа“, акомпанирал на сцената на известни родопски певици, сред които космическата Валя Балканска.
ЮНЕСКО вписва българската гайда с двете разновидности – каба и джура.
Разликата е в звученето. Джура гайдата е разпространена във всички фолклорни области на страната – тракийска, странджанска, шопска, добруджанска, пиринска и северняшка. Каба гайдата се среща най-вече в Централните Родопи, по-малко в Източните и Западните. Някои открояват и трети вид, който наричат македонска. Среща се основно в Югозападна България и в днешна Северна Македония.
Каба гайдата има специфично ниско, плътно и меко звучене, което я отличава от високата, по-пробивна и с по-остър звук джура гайда. И докато „високите“ гайди се употребяват предимно за хора, с гайдите в Родопския край, които са в по-нисък строй и имат по-мека звучност, се съпровожда и песен.
Тези характеристики на каба гайдата правят възможно и съчетаването на два или дори повече инструмента в унисон, затова има изпълнения на оркестри от множество гайдари, а най-голямото – на 333 гайдари, е вписано в Книгата на рекордите „Гинес“.
Тодор Тодоров: Американци даваха $ 100 хил. за марката „100 каба гайди“
– Г-н Тодоров, ще повлияе ли на самочувствието на гайдарите вписването на гайдарството в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО?
– Със сигурност. Защото сега най-възрастните гайдари са между 65 и 70 г. Започнали са да свирят от малки. И това, че ги признава ЮНЕСКО, е един вид оценка за направеното от тях. Тази организация е пазител на традиции. Ние може да имаме много изяви пред публика и да имаме аплодисменти, но когато такава авторитетна институция те е почела, е удовлетворяващо.
ЮНЕСКО дава стимул и кураж и на малките гайдарчета, които при нас са в I-II клас. Те вече знаят, че правят нещо значимо. Така гайдарското изкуство ще бъде съхранено. Получило това представително световно признание, гайдарството придобива висок статут.
– Според вас кой има най-голям принос за това?
– Ние сами, като гилдия, нямаше да можем да стигнем дотам. Ангажирани хора сме. Приносът е на всички. Целият ми живот е минал в свирене и обучение.
С възстановяването на школите в района се е създала една приемственост. Пред нас стои въпросът да издирваме песни и да ги показваме пред публика. Гайдарството никога няма да умре. В читалището се набляга на възрастни, но обучаваме и деца. Към 85-90 човека сме.
В малкия град няма препитание и научени гайдари отиват да станат студенти или да работят в чужбина. Ние обаче не ги отписваме. Случвало се е студент от голям град или чужбина да се върне, да остави куфарите и да идва първо при нас.
Гайдата вече му е под мишницата или под възглавницата, както се казва. Все повече деца и млади хора искат да свирят на родопска каба гайда. Почти няма събитие, празненство или събирания, които да минат без изпълнения на гайда. Този инструмент, когато го обичаш, те грабва завинаги.
Давам за пример малкия Стефан Иванов, който стана победител в популярно музикално предаване по телевизията и сега е на 10 г. Когато правеха водния цикъл в Смолян, баща му Георги дойде в читалището и се бе записал на танци. Пожела да пробва и гайда. Направих му инструмент и понаучи няколко сюити.
След като приключи водния цикъл, отиде в Пловдив. Там се запозна с бъдещата си съпруга, която се оказа от Смолян. Покрай баща му и майка му Стефчо засвирва и той. Слухът му се е развил толкова, че чуе ли песен, веднага я засвирва. Знае ръченици, сворнати хора, бавни родопски песни.
– Имате официално патент върху марката „100 каба гайди“ съгласно държавния регистър на марките. Какво ви носи това и въобще успокоиха ли се страстите в съсловието?
– Имаше противоречия, но сякаш са отминали. С ръководителя на „101 каба гайди“, Костадин Илчев, сме трети братовчеди. Обучавахме се и обучавахме в сградата на профсъюзите, но след промените всички гайдари трябваше да я напуснем.
През 2003 г. постъпих в читалище „Орфееви гори“. Той реши да отиде в другото смолянско читалище – „Христо Ботев“. Разделянето бе болезнено, макар и да е характерно за България – с две СДС-та, два синода и какво ли не. Оказа се, че това не е хубаво.
Отиваме на концерт в НДК. Покойният Коко Азарян ни попита как да ни обяви. Казахме: „100 каба гайди“. В същия ден на откриването на ГКПП Златоград свириха още едни „100 каба гайди“. Човекът се хвана за главата. Така се стигна до патента.
Според мен гайдарството не спечели. Музиката не е състезание. При поставянето на рекорда с 333 гайди бяхме заедно, но не се гледахме добре. Обявиха, че те са го поставили. Но ние, ако излезем, рекордът трябва да падне.
Музиката обединява, но не можеш да кажеш кой е п. На една маса, като поставиш едно цвете, изглежда по един начин, но когато има много цветя, става букет. Кое е по-хубаво?
Свирили сме заедно и ще свирим. Публиката ще каже кой е по-добър. И двата състава имат достатъчно гайдари, за да съберат голям оркестър. Това обаче е трудно. В оркестъра свирят учители, лекари, полицаи, които имат много професионални ангажименти и не могат винаги да вземат участие. Невинаги обаче те срещат разбиране при молба да бъдат освободени от работа, за да свирим заедно.
Но пък правим всичко възможно това да се случи.
Имало е случаи гайдари да даряват кръв, за да получат полагащите се по закон три дни отпуск и да са в оркестъра.
– Вярно ли е, че сте отказали 100 хил. долара на американци да притежават марката?
– Предложението дойде от мениджър от САЩ. Видял се с Васил Бебелеков, прекрасен гайдар от Широка лъка, който живееше в САЩ, но вече е покойник. Той познавал добре оркестъра, а се бе разчуло, че имаме патент, и заявил на Бебелеков, че може да предложи $ 100 хил., за да купи патента на „100 каба гайди“.
Отказах с думите: „100 хил. долара бързо се вземат и бързо се харчат, но това, което искат да вземат, не е мое. Аз съм представител.“
Идеята на мениджъра е била да продава музиката ни. Там не може да си сваляш току-така музика. Там няма каба гайди – мениджърът си е направил сметката. Нашата гайда е уникална, отличаваща се с две октави по-нисък тембър от други подобни музикални инструменти.
Няма да забравя през 2012 г. едно участие в Чехия с гайди от 20 държави. Всички дефилираха, когато дойде нашият ред, хората започнаха да спират. Наложи се да забавим ход заради големия интерес. Каба гайдата е със звук, близък до човешкия говор; хората усещат нейната близост и сякаш искат да си поговорят със звуците . Ако знаят и текста на мелодиите, които свирим, става вече уникално.
Повечето родопски песни са по действителни случаи, независимо дали за хубави, или лоши, но всички са отражение на живота, а историите, които разказват, са впечатляващи.
– Какво е мнението ви за алтернативите за изработването на гайди по примера на шотландските?
– Скоро на едно момче от Широка лъка му връзвах мях и му правих нови пискуни. В неговата чанта освен оригиналната имаше и мях от маскировъчен непромокаем плат, ушит. Занесох я на колегите да я видят. В първия момент се зарадваха и обявиха, че това няма да се спука.
Когато зазвуча и видяха гледката, се възмутиха. Такива гайди се шият и се подлепват отвътре, и не издишат. Не е характерно по този начин да се изработва музикален инструмент.
Виждал съм джура гайди с ципчета и с надписи, предимно патриотарски. Намесихме си гайдата, където не е мястото, а това не е на добро. Самият инструмент си е патриотично нещо, но да пишеш „Свобода или смърт“ на гайдата, е кич според мен.
Аз поддържам инструментите на оркестъра и правя гайди от 1987 г. и нито веднъж не съм се отклонил от материалите, както и от методите при изработката. Моите учители са ми натъртвали, че не те са измислили гайдуницата, мяха, пискуна, ручилата и главините какво представляват и от какво се правят, а са предавани във времето.
Така ги правя и аз и казвам така да продължават тези, които сега започват. Ако се правят по друг начин, ще изчезне автентичността на родопската гайда, а това не трябва да се допуска.
За съжаление, няма много мераклии да правят гайди. Има много ръчен труд.
Тодор Тодоров е художествен ръководител на основания през 1961 г. оркестър „100 каба гайди“ към читалище „Орфееви гори“ в смолянския кв. „Райково“. Роден е в село Широка лъка през 1963 г. и там завършва Националното училище за фолклорни изкуства. Започва да свири на гайда в състава още в V клас. Учители са му били големите майстори на инструмента Анастас Иванов, Дафо Трендафилов и Михаил Калфов.
От 1985 г. е ръководител в детско-юношеския фолклорен ансамбъл в Смолян, а през 2003 г. поема ръководната дейност на оркестър „100 каба гайди“.
Освен че свири от 50 години и преподава уменията си, Тодоров изработва каба гайди. Женен, с двама синове.
