110 години от освободителната Балканска война

0
675

На нож – худ. Ярослав Вешин

Автор: Проф. Пламен Павлов

В края на ХІХ – началото на ХХ в. в учебниците за началното училище има специален раздел “Неосвободени български земи”

През есента на 1912 г. българската армия разгромява противника, достигайки подстъпите на турската столица

На 5 октомври 1912 г. избухва Балканската война, в която в името на свободата на своите сънародници България влиза в кървав двубой с Османската империя. Първата стойностна проява, посветена на знаковата годишнина, се проведе на 30 септември и 1 октомври при домакинството на Троянския манастир. В научната конференция „110 години от освободителната Балканска война“, организирана от Регионалния клон „Троян – Априлци – Севлиево“ на Национално дружество „Традиция“, участваха учени от Военна академия „Г.С. Раковски“, Министерството на отбраната, университети, музеи… На втория ден от работата на конференцията се проведе дискусия за съвременното осмисляне на българския национален идеал, в който участваха и представители на нашите общности от Албания, Северна Македония, Украйна, Молдова и Румъния. На събитията от Балканската война, по-скоро на двете балкански войни през 1912-1913 г., ще спрем и в други статии. Нека сега се опитаме да се докоснем до самата същност на тази война, сравнима с „пиянството на един народ“, ако използваме образната характеристика на Иван Вазов за Априлската епопея.

В края на ХІХ в. – началото на ХХ в. в учебниците по „Отечествоведение“ за началното училище има раздел “Неосвободени български земи”. Заедно с четенето и смятането българчетата научават, че след Освобождението през 1878 г. не всички хора от народа, към който принадлежат, живеят в свободната българска държава. Драмата на разпокъсаното от Берлинския договор Отечество пронизва съзнанието на поколения, отеква във всяка фибра на националния организъм…  Духът на национално единство е дълбоко присъщ на тогавашните българи – от обикновените селяни и граждани, през учители, чиновници и военни, до политическия и културен елит. Най-важната цел за цялото общество е изграждането на обединена или, както са казвали тогава, целокупна България.

Прадедите ни са знаели какво представлява потисничеството и какво означава свободата. Сериозна част от представителите на тогавашния политически, културен и военен елит са получили образование в Априловската, Болградската и Солунската българска гимназия, а и цялата ни образователна система е пропита от дух на патриотизъм и жажда за напредъка на Отечеството. В редовете на същия този елит “гъмжи” от македонски и бесарабски българи. Завършилите Висшето или Военното училище в София често поемат пътя на учители или революционни дейци, най-често и двете, в неосвободените земи. Затова е повече от естествено единството на целите между родените в Македония Гоце Делчев, Даме Груев и Борис Сарафов и хилядите техни съратници от свободна България. Това е водещата сила и при офицерите и генералите Михаил Савов, Иван Фичев, Никола Иванов, Васил Кутинчев, Никола Генев, Борис Дрангов, Иван Колев и много други, а и при техните войници, независимо дали са родени в Мизия, Тракия,  Македония, Добруджа, Бесарабия, Поморавието… Саможертвата на комитите от Вътрешната Македоно-Одринска организация (ВМОРО) и Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК) в четническите акции и въстания закономерно прелива във всеотдайното “На нож!” на стотиците хиляди войници, опълченци и доброволци, тръгнали през 1912 г. с цветя, гайди и песни към фронта. Симеон Радев, самият той доброволец във войната, цитира един изумен от ставащото френски журналист: „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник!“

Погромът на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., провалът на обещаните „реформи“, нарастващият „апетит“ на алчните съседи променят ситуацията в поробените земи. Реална е опасността от пълзящо обезбългаряване на Македония и Одринско поради репресиите на османската власт и погромите, извършвани от изпращаните от Атина и Белград въоръжени банди на т.нар. гръцка и сръбска „проганди“… Става все по-яс­но, че на­ци­о­нал­ният въп­рос няма как да бъде решен с въс­та­ние или дипломация, още по-малко с хипотетичните и мними “реформи”, отречени безцеремонно за пореден път от младотурския режим в навечерието на войната. В българското общество се налага убеждението, че пътят към освобождението на поробените земи минава през неизбежна война с империята, независимо от всички жертви и рискове. За съжаление, силите на страната са недостатъчни за такава мащабна задача, което налага коалиция със съседите. Четирите балкански страни (България, Сърбия, Гърция и Черна гора), обединени във военно отношение, са желан съюзник и за двата лагера – Антатата и Централните сили. Под натиска на Русия в преговорите между България и Сърбия  пра­ви­тел­с­т­вото на Иван  Гешов от­с­тъп­ва от прин­ци­па за не­де­ли­мост на българската земя Ма­ке­до­ния, защитаван ревностно от Стефан Стамболов и другите наши държавници от тогавашното «близко минало». Договорите със Сърбия и Гърция очертават военни ангажименти, в които водеща е България – и като численост на армията, и като масирани бойни действия. Главните български си­ли са със­ре­до­то­че­ни на най-тежкия фронт – в Източна Тракия. Преобладаващата част от българите под османска власт обаче живеят в Ма­ке­до­ния, а там военните задачи са оставени на «добрата воля» на сърби и гърци… Въпреки договорените условия, сръбските шовинистични кръгове не крият своите апетити към Македония и нямат намерение да спазват съюзния договор с България.

Балканският съюз лансира мирен вариант на изход от кризата, ако Ви­со­ка­та пор­та проведе реформи в християнските области – искане, на което турската страна реагира със скъсване на дип­ло­ма­ти­чес­ки­те от­но­ше­ния. Така на 5 ок­том­в­ри 1912 г. из­бух­ва Балканската война, възприемана от цялото ни общество като освободителна – поразителен акт на национално единство, което повече никога не е постигано в такава степен. Само за няколко месеца българските войски разгромяват противника, стигайки до подстъпите на турската столица! Сърби и гърци постигат ус­пе­хи в Ма­ке­до­ния, Епир и Те­са­лия, където съпротивата е далеч по-слаба. Нещо повече, в Македония действията на сърбите са улеснени от четите на ВМОРО и местните българи. Скоро „братята по вяра“ и „славянство“ хвърлят маската, зад която се озъбва хищното лице на сръбския шовинизъм. След отблъскването на турските опити за контранастъпление и падането на „непревзимаемия“ Одрин правителството на империята моли за мир, под­пи­сан на 17 май 1913 г. в Лон­дон. На съюзниците са отстъпени балканските земи на за­пад от ли­нията Ми­дия–Енос, вкл. егейските острови. Мир­ни­ят договор обаче не ви­зи­ра дележа на те­ри­то­риите, а Гър­ция и Сър­бия сключ­ват таен съ­юз, на­со­чен сре­щу Бъл­га­рия. Черна гора е солидарна със Сърбия, Ру­мъ­ния на свой ред крои завоевателни планове. Надеждите на България за справедлив арбитраж от страна на руския император се оказват не само наивни, но и напълно  безпочвени. Нещо повече, именно от Руската империя, следваща своите мегаломански миражи, застава на страната на Сърбия и подтиква Румъния да нанесе коварен удар срещу България по време Втората балканска война, наричана още Междусъюзническа. По-нататъшното развитие на събитията е известно, а покрусата от крушението на националната идея се загнездва дълбоко в нашето съзнание и до днес, дори и да не го усещаме и разбираме…

От дистанцията на изминалите 110 години все пак е по-малко болезнено да разсъждаваме за случилото се през съдбовните 1912 и1913 г. На 5 октомври 1912-та нашите прадеди е нямало как да знаят, че невероятният подем ще бъде попарен от безчестието на съюзниците и задкулисните машинации на „Великите сили“. Благодарение на таланта на командирите и безпримерната храброст на войниците Българите показват на света, а и на себе си, че са в състояние да надмогнат своя „частен“ живот, битови драми и грижи… Народ, излязъл от тъмата на робството само преди три десетилетия, вече  е изградил общество, което смело може да бъде наречено модерно и гражданско. Балканската война с нейните жестоки сражения и изумително себеотрицание, е още доказателство на какво е способен българинът, когато пред него има ясна, висока и благородна цел – свободата на поробените сестри и братя в Македония и Одринска Тракия.

https://trud.bg