Вчера тъпанджиите на властта биха всемирна новина – линията на бедност в България се вдигнала със 7 лева и за 2018 година ще бъде 321 лева.
Не се уточнява левовете в монети ли са или протрити двулевки.
Не се уточнява пенсионерите с по 200 лева месечна пенсия ще трябва ли да веят шест месеца трикольори и сини флагчета на Европейския съюз пред НДК и да викат Урааааа…, докато вътре даряват щедро еврочиновниците и вдигат коктейли за здравето и просперитета на българския народ.
Цинизъм без граници!
Такъв е животът!
Работил си 40-45 години. Плащал си всички изисквани от теб данъци. Не си бил саботьор. Не си бил предател. Създал си семейство. Възпитал си 2-3 деца, които също съвестно пълнят хазната на държавата и… И за благодарност управляващите ти подхвърлят 200 лева, защото… Защото още не си умрял, за да спестиш пари за безумното ни народно събрание, за корумпираните ни висши държавни чиновници из министерствата в София и за целите им родове, които са се впили в народа още отпреди 3 март 1878 година и днес вековните им разклонения хвърлят дебела сянка върху всеки, дръзнал да извърши какъвто и да е държавнически жест за свобода, равенство и справедливост.
Такъв е животът!
Тези дни кметът на Добрич Йордан Йорданов дръзна да говори за децентрализация в държавата. Млад е и мислите му търсят изход от дупката, в която всеки ден пропадаме заедно в Добруджа. Същите идеи имат и останалите общински кметове в Добричка област. Кой ги пита, отговарям си сам. Убеден съм, че и мнозина от вас имате същия или подобен отговор. Спомням си първите дни и месеци след преврата на 10 ноември 1989 г., защото това си бе преврат на избрани хора от БКП. Въздишката на народа бе, че е настъпил край на партията-държава, край на авторитарното управление на държавата, край на съсредоточването на цялата власт в София. Имаше смели идеи дори министерството на земеделието да дойде в Добруджа. Да си създадем селскостопански университет на основата на днешния Добруджански земеделски институт. Чертаеха се планове как ще се правят отстъпки на чужди и наши инвеститори, за да се развива индустрия в добруджанския край. Мечтаехме си как със собствени сили ние-добруджанци, за които се твърдеше в България, че сме държава в държавата, ще съумеем на основата на успехите си да приложим опита на западноевропейските страни, САЩ и Канада в обстановка на многопартийност и децентрализация на властта и икономиката…
Днес, 29 години след преврата, всичко изглежда ала-бала. Общинските ни кметове са принудени да се молят, да правят всевъзможни лупинги, да навързват какви ли не връзки, за да се доберат до някой и друг лев в повече, за да запълнят дупките по улиците, за да направят нов тротоар, за да помогнат на умиращи болници, училища, детски градини, старчески домове, читалища, театър…. Тук-там с някой европейски проект надигат глава от блатото и вземат глътка въздух, за да се хвърлят отново в дебрите на столичния чиновнически абсолютизъм, за когото най-важното е лицето на София.
Все ми идва на ум какво каза проф. Чирков на една среща пет-шест години след преврата. „За успешното развитие на България има само един път – столицата да се измести в друг град, най-му прилича на Велико Търново да е столица. И да се извърши децентрализация в страната.“
Угаснаха идеите, надеждите, мечтите… Угаснаха!
Както се срина и пясъчната кула, че Царят ще сложи ред в държавата ни. Такъв като в другите европейски монархии – Великобритания, Испания, Дания, Холандия, Швеция….
Такъв е животът!
Когато създавахме ГЕРБ и днешният премиер Бойко Борисов бе само кмет на София, в залата на силистренския драматичен театър се случи нещо неочаквано за БСП – стотици пенсионери го аплодириха за думите му: „Днес не мога да ви обещая, че ще ви вдигна пенсиите, но ви обещавам, че ще върнем децата ви от чужбина!“
През всичките тези изтекли години след преврата – снемането на Тодор Живков от власт с помощта на Горбачов и Елцин, много лидери и лидерчета от всевъзможните над 400 партии в малката ни държавица обещаваха и обещаваха… Но обещанията са едно, а фактите са друго нещо. Има един неоспорим факт – близо три милиона българи напуснаха Отечеството, Родината, държавата България. От хубав живот ли? От добри перспективи тук ли?
А има и още един факт. Стотици хиляди пенсионери, работили честно и честно плащали задълженията си към държавата, създали семейства и деца, днес тънат в мизерия с по 200 лева пенсия и тайно се надяват да умрат изведнъж, без мъки и така да облекчат децата си.
Но докато си жив и мизеруваш с 200 лева пенсия, с цели сто лева под прага на бедност, за който тъпанджиите продъниха медиите, как да възпитаваш внуците си в обич и вярност към Отечеството, Родината, България… И, разбира се, управляващите!
Такъв е животът!
А децата растат. И се раждат внуци. Някои имат и правнуци…
Такъв е животът!
Дай, Боже, живот и здраве и на пенсионерите с пенсии под прага на бедността – 321 лв.!
Напук на властта!
Такъв е животът!
