И до днес тачат паметта на младши сержант Асен Илиев и на редниците Георги Стоименов и Стоил Косовски в родните им места
В края на тази седмица на различни места в страната почитат паметта на трима граничари, редовни войници, загинали в най-тежката и ожесточена битка в защита на българската граница в годините на студената война.
Тя е в ранното утро на 31 март 1952 г. край връх Сарабурун в Североизточните Родопи на гръцката граница. Там в битка с диверсионна група намират смъртта си младши сержант Асен Илиев, редник Георги Стоименов и редник Стоил Косовски. Посмъртно и тримата са произведени в първо офицерско звание – младши лейтенант.
Убити са и двама от нарушителите на границата, а трети е ранен и заловен жив. Единият от убитите остава с неизяснена самоличност. Заловеният казал за него, че говорел лошо български език, може и да е бил чужденец. Другите двама били бивши войници от Строителни войски, които имали тежки нарушения и затова избягали на Запад. Времената били такива, че между двата свята в Европа се водела безмилостна битка и никой не очаквал пощада от другата страна.
В годините на съществуването си – 1946-1997 г.,
Гранични войски дават общо 54 жертви
По това време границите на България с Гърция и Турция са строго охранявани, опитите те да бъдат пресичани нелегално били едва ли не ежедневие – както от страна на бегълци, врагове на социализма, така и от диверсионни групи, добре подготвени на чужда територия и изпращани въоръжени в страната, за да вършат саботажи. По исторически данни само във времето между 1947 и 1950 г. регистрираните опити за нарушение на границите ни са 11 914, възникнали са 1571 въоръжени стълкновения.
В края на март 1952 г. българските власти получават информация за поредната група, проникнала от Гърция на българска територия със задача да извърши шпионска и разузнавателна дейност в района на Димитровград. За нея съобщил овчарят от село Вълче поле, Хасковско, Атанас Горастев. Най-вероятно той е бил двоен агент, защото явно хората от групата, наричани по това време масово бандити, са му вярвали. Те се отбили първо при него в кошарата, като му оставили пари и част от вещите си, преди да продължат към вътрешността на страната.
Овчарят на свой ред имал доверителна връзка с командира на една от заставите в района – лейтенант Гицов, и веднага му съобщил за неканените си гости. Граничният отряд е вдигнат по тревога, заставите между реките Арда и Марица преминали към засилена охрана на границата. Целта била на връщане към Гърция групата или да бъде задържана, или ликвидирана.
Задачата е поставена най-вече пред редовни войници на донаборна служба, която в онова време продължавала 3 години. Сред тях били и тримата, които намират смъртта си на 31 март. Всички те вече били стари войници, опитни бойци в третата година на службата си, почти връстници.
Тогавашната политика предполагала момчета от далечни райони да служат на южната граница, която била и най-опасна. Подбирали граничарите от бедни, но предани на новата власт семейства, такъв е и случаят с тримата загинали.
Асен Илиев е от село Караманово, Русенско, на десетина километра от Дунав. Роден е през април 1929 година. Георги Стоименов е роден през ноември 1931 г. в махала Егреците на село Стефаново в община Радомир. Стоил Косовски, който е с едва два месеца по-голям от Георги, пък е от Сапарева баня, Кюстендилско – градче, разположено в полите на Рила.
Сред тях само Георги Стоименов успял да създаде семейство.
Когато загива, имал син на три месеца,
когото така и не успял да види. Днес внучката му Полина Атанасова живее в САЩ. Мъжете от клуб “Граничар – младши лейтенант Вергил Ваклинов” в Кюстендил, които се грижат за гроба му в село Червена могила, Радомирско, и преди две години поставиха със собствени средства плоча в негова памет на чешма в родното му село, не знаят нищо за рода му.
Стоименов е погребан навремето в Червена могила, защото в родното му Стефаново нямало гробище. В селото възрастни хора само разказвали, че майка му овдовяла рано, създала ново семейство и се изселила неизвестно къде и с кого. Те нямат представа как е протекъл по-нататък животът на съпругата и детето му.
Стоил Косовски не бил навършил 21 години, когато е убит в сарабурунската битка. В негова памет през 1989-1990 г. в центъра на Сапарева баня е изградена чешма паметник с барелеф с неговия образ. Направили го от малка снимка на момчето – то не оставило друга.
За гроба на младежа, както и на Георги се грижат от кюстендилския клуб на граничаря. Неговият председател Александър Крастев разказва, че и тук на гроба на героя са поставили паметна плоча. Общували само с далечни негови родственици.
За разлика от Георги Стоименов и Стоил Косовски за Асен Илиев се знае и е разказвано повече. Негов приятел от казармата и по-късно писател – Никола Гаговски, пише документална повест за него, много страници му посвещават полковник Киро Киров, Петър Генчев, Григор Манчев, сам участник в битката от 31 март 1952 година заедно с Гаговски. От техните спомени става ясно, че
Илиев е от многодетно семейство – имал още 4 сестри,
баща му бил овчар. От малък е ратай – пасял чужди коне, за да помага в изхранването на фамилията си. Когато го вземат войник, сам пожелал да завърши школа за младжи сержанти и отива на границата. Наричали го Железния войник, защото не се плашел от студ и трудности.
В един от спомените си Никола Гаговски разказва интересен епизод от летен лагер, част от общата им служба: “Днес по оръжезнание два-три часа се занимавахме на открито – край каваците на зелената поляна. Изучавахме за последен път леките картечници “Дегтярьов” и МГ, както и шпагина и винтовката. В школата имаше такава традиция – който разглоби и сглоби тези оръжия с вързани очи, командирът веднага го награждава с 10 дни домашен отпуск. И между нас започна едно лудо надпреварване кой по-напред да се прояви. Аспарух и Асен държаха рекорд. Само за няколко минути те разглобяваха оръжието на части и веднага го сглобяваха с вързани очи. Да, само с вързани очи! Защото на границата в мрачните нощи можеше да се наложи да засекат автоматът или картечницата и неизправността веднага трябваше да бъде отстранена”.
В последните месеци на живота си Асен дори си бил намерил момиче – местно момиче на има Станка. Мечтаел, когато се уволни, да се върне на свръхсрочна служба, т.е. вече като професионален войник – сержант, и двамата със Станка да създадат семейство. Имал вече и опит като отдельонен командир. С подчинените си войници се държал строго, за да ги научи на ред и дисциплина. Не понасял например петолъчката на шапката да е накриво или пък бялата якичка на шаячната куртка да бъде защита с черен конец.
Вместо сватба съдбата решила друго… В онези напрегнати дни на очакване на диверсантите известно време в района на границата царяло измамно спокойствие. Докато рано сутринта на 31 март онези тримата се появили, искали да се върнат обратно в Гърция. Денят се случил мъглив и дъждовен. Бегълците се натъкнали първо на наряда от трима души със старши Асен Илиев в района на пирамида 372…
За сарабурунската битка е разказвано много. Тримата диверсанти били добре подготвени и още по-добре въоръжени с шмайзери и приели боя. В помощ на Асен Илиев се притекли войници от други застави. По-късно ще стане ясно, че
тримата убити граничари са служили на различни застави,
които впоследствие получават имената им. Дълги години и гранична застава на грузинско-турската граница при село Сарпи, Батумска област, носи името на Асен Илиев.
Ето част от драматичния разказ на Никола Гаговски, също участник в боя, за трагичните събития (в него определенията и оценките на автора са запазени):
“След кратко затишие отново се разгоря ожесточена престрелка. Бандитите се бяха укрепили добре на върха и шмайзерите им бълваха огън във всички посоки. Граничарите прибягваха, прикрити зад хвойните, и бавно, но сигурно се придвижваха по височината. Тогава напред тръгна храбрецът Стоил Косовски. Катереше се по скалата, наближавайки върха, но в този момент беше ранен в гърдите. Боецът не спря, намери сили и продължи към бърлогата на бандитите. Проправяше пътя на останалите войници. По скалата след него остана кървава диря. Той стреля по противника, паникьоса ги и падна убит на хребета. След него се вдигна с граната в ръка Георги Стоименов. Хвърли я с всички сили към гнездото на противника, но и той падна прострелян. Увлечени от техния героичен пример, превърнал се в подвиг, граничарите се вдигнаха на щурм и пръснаха диверсантите в различни посоки…
Разбрахме, че последният от тях се е насочил към границата. Всички се спуснахме, за да му пресечем пътя. Нашата офицерска група все още беше доста назад от останалите. И преди да достигнем браздата, чухме кратка автоматична стрелба. Някой се досети, че Асен сигурно е там и е очаквал в засада бандита. Побягнахме да му помогнем. След кратка, но нервна и зловеща стрелба настъпи необичайна тишина. Отдалеч забелязах Асен, познах го между храстите по дебнещата походка. Прикри се зад хвойната и стреляше от упор. И противникът започна да стреля, прикрит в близките храсти. Дебнеха се упорито. Бързахме да помогнем на Асен. Той се намираше на няколко крачки от граничната бразда. Вече не се изтегляше назад. Нямаше място, зад него бяха последните педи българска земя. Бандитът изведнъж връхлетя със стрелба върху него. В същото време и Асен стреля в беглеца. Видях как двамата се превиха един срещу друг. Асен коленичи и клюмна глава, но не падна. Автоматът продължи да дими…
Заварихме и двамата убити. Спрях задъхан, изтръпнал. Краката ми се подкосиха и коленичих пред кървавото тяло на Асен. Автоматът му бе пробит от вражески куршум и той продължаваше да го стиска мъртъв с жилестите си ръце. От изтеклата кръв лицето му бе станало бледо. Вятърът развяваше буйната му коса. Трапчинката на брадичката му бе пълна с алена кръв. Целунах го по очите и заплаках от болка и мъка. Железният войник бе мъртъв”.
Според друг разказ – на Васил Коритаров от Сапарева баня, първи паднал Георги Стоименов, а Стоил Косовски се изправил в цял ръст срещу куршумите на противника с автомат в ръка и стрелял, като викал: “Няма да ви позволя повече да стреляте срещу моите другари!”. Не спрял, докато не бил пронизан от вражески откос, макар че командирът му се опитал да го спре с думите: “Косовски, ти полудя ли?”. Последната му дума била: “Убийци!”.
Тази и други истории ще си припомнят тези дни бивши граничари и всички, които ще почетат паметта на момчетата със зелени пагони, каквито бяха пагоните в Гранични войски. Днес, събота, 29 март,
възпоменателно тържество ще има пред паметника на тримата
в центъра на хасковското село Вълче поле – най-близкото до някогашните техни застави, които сега са изоставени и почти разрушени. Този паметник е открит през 1982 г. Представлява обелиск с триъгълна форма, като в горната част на всяка от страните се виждат лицата на тримата граничари и техните имена. Всеки един от тях гледа приблизително в посоката на своята застава.
Цветя ще бъдат поставени и на чешмата край село Малко Градище в община Любимец. На нея върху паметни плоча са изписани имената на 9-имата граничари от бившия 13-и граничен отряд в Любимец, загинали при охраната на българската граница.
И до днес бившите граничари се грижат за паметника, изграден на лобното място на Асен Илиев до Кралимарковия камък в района на връх Сарабурун, на 200 метра северозападно от 372-а гранична пирамида, посветен на тримата убити на 31 март 1952 година.
В събота членовете на клуб “Граничар” от Кюстендил ще почетат паметта на Стоил Косовски и на Георги Стоименов на гробовете им в Сапарева баня и в село Червена могила, Радомирско. Очакват се и гости от София.
В родното село на Асен Илиев Караманово, община Ценово в Русенска област, тържеството ще бъде в неделя, 30 март, съобщи за “24 часа” Петя Герасимова от местното читалище. Традиционно то е пред Паметника на граничаря, открит на 2 юни 1973 г. в Деня на Ботев и падналите за Отечеството.
