Последиците от тормоза не са изолиран проблем на отделни деца, а системно явление, което засяга психичното здраве на цели поколения
– В практиката си често работите с темата за тормоза. Защо тя е толкова важна днес?
– В професионалната си практика редовно се сблъсквам с последиците от тормоза и с увереност мога да кажа, че това не е изолиран проблем на отделни деца, а системно явление, което засяга психичното здраве на цели поколения. Въпреки че темата все по-често присъства в общественото пространство, тормозът продължава да се възприема като допустима или неизбежна част от детската и юношеската социализация. От гледна точка на съвременната психология подобно възприятие е дълбоко погрешно и потенциално опасно.
– Как бихте дефинирали тормоза от професионална и научна гледна точка?
– В професионален и научен контекст тормозът се разглежда като форма на системно междуличностно насилие. Основните му характеристики са повтаряемостта на агресивните действия, устойчивият дисбаланс на силите между участниците и невъзможността жертвата самостоятелно да прекрати случващото се. В работата си ясно разграничавам тормоза от единичните конфликти, тъй като именно хроничният характер на насилието води до формиране у детето или юношата на постоянно усещане за психологическа заплаха. Изследванията в областта на детската и юношеската психология потвърждават, че продължителното пребиваване в подобна ситуация има силно травматично въздействие върху психиката.
– Често се твърди, че децата стават жертви на тормоз заради свои личностни особености. Така ли е наистина?
– В практиката си често се сблъсквам с подобно убеждение, но то не се потвърждава нито от клиничните наблюдения, нито от научните данни. Определящият фактор не е индивидуалната „уязвимост“ на жертвата, а характеристиките на социалната среда. Децата стават обект на тормоз в колективи, в които агресивното поведение не получава навременна и недвусмислена реакция от страна на възрастните, където липсват ясни граници на допустимото и където доминирането се възприема като социално одобрявана стратегия.
– Каква е ролята на агресора в този процес и как го разглеждате във вашата работа?
– Особено внимание заслужава фигурата на агресора. В своята работа не разглеждам тормоза като проява на „лош характер“, а като устойчив поведенчески модел, формиран под въздействието на семейни, емоционални и социални фактори. Агресивното поведение често е свързано с нарушения в емоционалната регулация, дефицит на сигурна привързаност, преживян опит на насилие или хронично пренебрегване. Важно е обаче ясно да се подчертае, че разбирането на психологическите механизми на агресията не означава нейното оправдаване. Липсата на ясни граници и отговорност само допринася за закрепването на насилствени модели на поведение и увеличава риска от тяхното пренасяне в зрелия живот.
– Какви са психологическите последици от тормоза за децата и по-късно за възрастните?
– Психологическите последици от тормоза, с които работя в терапевтичната си практика, имат както краткосрочен, така и дългосрочен характер. При децата и юношите, преживяващи системен тормоз, значително се повишава рискът от тревожни и депресивни състояния, нарушения в самооценката, соматизирани симптоми и социална изолация. В работата си с възрастни клиенти често установявам, че преживеният в детството или юношеството тормоз продължава да влияе върху тяхното самоотношение, професионална реализация и способност за изграждане на близки отношения. Непреживяната травма от училищния тормоз често се превръща във фон на хронично чувство за срам и вътрешна несигурност.
– Каква е ролята на възрастните в ситуации на тормоз?
– Позицията на възрастните – родители, педагози и специалисти, работещи с деца, е ключова за динамиката на тормоза. В практиката си многократно съм наблюдавала, че игнорирането или омаловажаването на случващото се засилва травматичния ефект. Когато възрастният отказва да признае реалността на тормоза, детето получава посланието, че неговите преживявания не заслужават внимание. От психологическа гледна точка подобна позиция не е неутрална – тя поддържа насилствената система и задълбочава травмата.
– Как изглежда ефективната психологическа помощ при случаи на тормоз?
– Според моя професионален опит ефективната работа с тормоза е невъзможна без комплексен подход. Психологическата помощ за пострадалия трябва да бъде насочена към възстановяване на усещането за безопасност, преработване на травматичния опит и изграждане на стабилен Аз-образ. Индивидуалната терапия обаче не може да бъде единственият инструмент. Без паралелни промени на ниво семейство, образователна среда и групова динамика рискът от повторна травматизация остава висок.
– Какво място заема превенцията в борбата с тормоза?
– Отдавам особено значение на превенцията на тормоза като системно явление. Съвременните изследвания и практическият опит показват, че развитието на емпатия, емоционална интелигентност и умения за ненасилствено взаимодействие значително намалява нивото на агресия в детските колективи. В този контекст тормозът не бива да се разглежда като проблем на отделно дете, а като индикатор за дисфункция на социалната система, в която той възниква и се поддържа.
Важно е да се знае, че тормозът не е нормативен етап от израстването и не може да бъде разглеждан като „школа за живота“. Като детски психолог и семеен психотерапевт съм убедена, че признаването на тормоза като форма на насилие е необходимо условие за неговата превенция и ефективна намеса. Отговорността за създаването на безопасна и подкрепяща среда лежи върху възрастните и именно тяхната позиция определя дали детският колектив ще бъде пространство за развитие или източник на дълбока психологическа травма.
CV
Даря Шагун е психолог-консултант, семеен психотерапевт, детски психолог, специален педагог (ресурсен педагог) и семеен медиатор. Професионалното й призвание е да подкрепя деца, родители и семейства в моментите на трудности, промени и търсене на нови пътища.
