- Преди 25 години издателят на „Борба“ въвлича бохемския кръг „Раматиз“ в това приключение
- И тогава с царя беше еуфория, имаше надежда, днес всеки депутат трябва да прочете фейлетона на Смирненски, убедена е съпругата Таня Томова
Преди 25 години великотърновски издател и сърце на култовия кръг от интелектуалци бохеми “Раматиз” дава идея всеки депутат да получи фейлетона на Христо Смирненски “Приказка за стълбата” .
Тогава еуфорията и надеждата на хората е насочена към завърналия се цар
Симеон Сакскобургготски и неговата формация НДСВ печели 120 депутатски места на изборите през 2001 г. Щом народните избраници влизат в историческата сграда, намират на банките си свитък, привързан с трикольорна лента.
“Като се събрахме на поредния обяд, Николай каза: “Момчета, намислил съм да им дадем нещо на тези в Народното събрание – “Приказка за стълбата”, предава думите на Томов математикът Вилиян Гетов.
СНИМКА: НИКОЛАЙ ЛИТОВ
Много от приятелите се питат каква е тази “Приказка за стълбата”, спомня си съпругата на издателя на вестник “Борба” Таня Томова.
По времето на ковид той си отива, а днес тя стои на руля на великотърновското издание.
На следващата сбирка Томов носи текста и го прочита. Всички са очаровани. “Приказка за стълбата” се печата в печатница “Абагар”.
Собственикът Мариян Кенаров е от съмишлениците и членовете на “Раматиз”.
Вилиян Гетов и художникът Ганчо Карабаджаков, бивш зам-министър на културата в царското правителство, един цял ден
навиват свитъците и ги връзват с българския трикольор
След това ги предават на царската депутатка от Велико Търново Марияна Костадинова, която ги оставя по банките на всички 240 депутати.
“Участието в идеята, в изпълнението с такъв хлапашки ентусиазъм, е на момчетата от група “Раматиз”. Всички бяха много горди, че това нещо се е родило в този кръг. После някак си изведнъж почнаха да се появяват други имена, които някак си са стигнали до тази гениална идея, но фактът е, че Томов стои зад това и никой не би могъл да го оспори”, категорична е съпругата Таня.
Тя също е въвлечена в реализацията на идеята властта на прочете и запомни “Приказка за стълбата”.
След като с времето му отнели авторството, у Томича, както го наричат приятелите, останало голямо огорчение и дори не му било приятно да се споменава. Идеята тогава била провокирана от всеобщата енергия и огромната надежда у хората за някаква много голяма промяна, но гениалната творба на Смирненски е подходяща във всяка политическа ситуация, смята Таня Томова.
“Аз си мисля, че това трябва да стане традиция в Народното събрание
и във всеки нов парламент депутатите да бъдат посрещани с този свитък. Още като влязат, “Приказка за стълбата” да ги чака на столовете, няма значение кои са – нашите, вашите, няма значение. Това е нещо, което се случва навсякъде в света – отдалечаването на политиците спрямо народа, всичко това е меродавно, то е принцип на управление. Колкото и да е отдадена една партия на идеите и желанието да работи за хората, това остава само на първото стъпало на стълбата“, казва съпругата на покойния издател.
Приказка за стълбата
Посветено на всички, които ще кажат: “Това не се отнася до мене!”.
– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? — попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят!… – И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле.
Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът вземаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна с ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми вземаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият! … Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
… И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
