- Организмът ѝ е бил изтощен и в един момент не е издържал, казва бившият съветник, завеждащ кабинета на Живкова
- Никой не я подозирал в злоупотреби със средства от фонда за 1300-годишнината, Людмила смяташе, че парите носят негативна енергия
- Тя никога не се е притеснявала, че разследването ще рефлектира върху нея или баща ѝ
– Г-н Аврамов, какъв човек бе Тодор Славков?
– Весел, лъчезарен, бе наследил харизмата на баща си Иван Славков. Обичаше да се шегува от малък, понякога бе палав, като всяко момче. Когато бяхме на посещение в Иран, където се роди идеята за 1300-годишнината на България, той бе заедно с Жени и Иван Славков, като посещението бе по покана на шахиншаха Реза Пахлави.
Тошко е бил около 7-годишен, бе много привързан към майка си и баща си, все вървеше до тях, докато Жени се държеше като по-голяма, тя беше каката.
СНИМКА: АРХИВ
Докато той навсякъде се навираше да чуе, да види, имам дори снимки как крачи начело с баща си пред групата, беше много любознателно дете. Домакините ни споделиха, че са чествали 2500 г. от Персийската империя, и когато се върнахме Людмила каза: „Ние нямаме толкова древна история, при нас наближават 1300 години и сме от най-старите европейски държави, защо и ние да не организираме подобаващо честване?“.
– Защо може да се е самоубил на датата или ден след датата, на която майка му умира? Той е бил десетгодишен, когато я губи. Въпросът е дали той и Евгения са живеели с мисълта, че майка им се е самоубила, че сама е решила да ги изостави?
– Мисля, че не. Аз за себе си съм сигурен на 90%, че тя не се е самоубила, и имам доста аргументи в тази насока. Смятам, че организмът ѝ не е издържал на изтощението, достигнал е до критична точка и се случва всичко това. Докато при Тодор Славков, който бе наследил гените на Иван Славков, който бе жизнен, лъчезарен, с чувство за хумор, наистина нямам отговор. Но тъй като с Жени много сме говорили на тази тема, знам, че тя никога не се е съмнявала, че майка ѝ се е самоубила.
– Защо Тодор Живков години след смъртта на Людмила казва, че има съмнение, че е убита?
– Възможно е това да е в резултат на натрупаното психическо напрежение, той преживя много. В продължение на 33 години по-голямата част от събитията са зависели от неговата воля, след което настъпва срив. Вероятно психолози и психиатри могат да го обяснят научно, но все пак той в късните години имаше и някои заболявания, които не изключвам да са се отразили и на мисловната дейност. Всичко това е много труднодоказуемо.
– От думите на Тодор Живков се подразбра, че може да са замесени руските спецслужби?
– Не вярвам в това, защото съм свидетел на близостта на Людмила със семейството на Леонид Брежнев, това я пазеше повече от всичко друго. Те я посрещаха в дома си. Дори да е имало някакви кръгове, настроени срещу нея, в онези времена никой никога не би си позволил самоинициативата да вдигне ръка срещу нея, защото сам ще подпише смъртната си присъда. Пълен абсурд е да има такава намеса.
– Защо смятате, че Живкова не е жертва на нещастен случай?
– Ако се бе ударила, ако се бе удавила, да, но за мен организмът ѝ не издържа и в един критичен момент настъпва смъртта, но това можеше да се случи във всяка друга ситуация – ако пътуваше с кола, докато се храни… Към напрежението трябва да прибавим и травмите, получени при катастрофата, да не забравяме, че тогава тя разби с главата си стъклото и месеци наред я лекуваха, за да не ослепее.
– Тоест 10-годишният Тодор няма как да е израснал с мисълта, че майка му го изоставя и сама е сложила край на живота си?
– Той от баща си знаеше, че това не е така. Убеден съм в това, защото самият Иван Славков не вярваше в тези истории за самоубийство, винаги отхвърляше конспиративните теории.
– Защо казвате, че тя е била подложена на непосилно напрежение?
– Тази година като че ли бе фатална, тежко пътуване в Индия, веднага след това в Мексико. Аз съм 2 години по-млад от нея, но наистина бе много трудно. Представете си от Индия излитаме, когато температурата навън е над 30 градуса, и кацаме в Ленинград на минус 28 градуса, не носехме дори якета. В този период тя активно подготвяше 1300-годишнината на България.
– И в този момент се появява докладът за присвояванията на Живко Попов и злоупотребите в дирекция “Културно наследство”, създадена за честванията за 1300 г. България?
– Живко Попов бе част от този стрес, Людмила бе близка с него, вярваше му. Когато с Иван Славков заминаха за Лондон, за да учат английски език и тя да работи в архивите по англо-турските отношения, Живко ги придружаваше, осигуряваше ги чисто логистично и допускам, че затова впоследствие изгради такава кариера. В крайна сметка разследването разкри, че бе залитнал с други сътрудници и объркаха нещата. Но когато се разкри всичко, нямаше прошка, тази относителна справедливост донякъде дисциплинираше и хората в апарата.
– Людмила Живкова как преживя този “нож в гърба” от близък човек?
– Тежко, няма да забравя думите ѝ: “Кириле, Кириле, всички ме предадоха”. Това сякаш излезе от душата ѝ, трудно ѝ беше, защото междуведомствената комисия за културно наследство направи доста неща. Създаде се Галерията за чуждестранно изкуство, придобиха се много материали, важни за историята и отбелязването на 1300-годишнината, и накрая тази човешка слабост и лакомия. Макар че тези хора около нея не бяха бедняци на фона на останалите хора, но слабости човешки. Винаги съм се чудил как могат да мъкнат дивани, перални и хладилници от чужбина, но…
– Пред вас тя споделяла ли е нещо около този случай?
– Преживя го трудно, не е правила никакви коментари, не взе отношение и остави службите и прокуратурата да си свършат работата. Оказа се, че Живко Попов бе заровил в гроба на тъста си злато и там го намериха, а той бе генерал, първи зам.-министър на външните работи. Когато го арестуваха, вече бе посланик в Чехия. За съжаление, бяха замесили и Емил Александров, който бе зам.-председател на Комитета по култура и директор на дирекцията за външни културни отношения. Бях свидетел по делото и ходих да го виждам в затвора. Той не се бе облагодетелствал лично, но имаше финансови нарушения с неговия подпис. Присъствал съм на различни случаи. Предстои пътуване в чужбина и Людмила му казва, че за подаръци там трябва да вземе картина на Светлин Русев и икона от еди-кой си художник. Емил Александров си записва и накрая пита плахо: “Другарко, имаме лимит, вие като член на ЦК имате определена сума, от Комитета можем да добавим още малко, но…”. На което тя отговаря: “Не ме занимавай с глупости, ще намерите начин”. И понеже имаше изключителна памет, нямаше как делегацията да замине без картина от Светлин и без съответната икона.
Помня как веднъж Любомир Левчев заминаваше за чужбина и тя извика Емил да му даде средства да си купи там книги, защото командировъчните няма да му стигнат. Емил ѝ отговори, че безотчетните са до 100 долара, но тя веднага възрази с аргумента, че не може да купи никакви книги с такава малка сума. И така Емил някак намираше тези суми, но въпреки че всичко бе документирано, излезе, че е правил злоупотреби. Те може и да бяха незаконосъобразни, но аз съм свидетел, че той не злоупотребяваше с тези средства. Неговият случай няма нищо общо с изнесените доказателства срещу Живко Попов и Мутафчиев, които са правили задкулисни схеми.
От Богомил Райнов знам, че с помощта на брат му са купували някои картини от Франция от частни притежатели, но не е било разрешено да ги изнесат и са търсили начини да ги транспортират нелегално.
По този начин Боян Радев бе докарал един бус с картини и графики, докато работеше в дом “Витгенщайн” във Виена. Беше там като служител. Когато го питаха какво прави в австрийската столица, той се смееше: “Защо? Правя преводи!”.
– Говорихте ли с Живкова за това?
– Не, тя се бе затворила, дори не се и опитвах. Познавах я достатъчно добре и си имахме неписани правила, които спазвахме, затова никога не съм любопитствал – знаех, че ще избухне. Ако тя реши нещо да сподели, тогава.
– Удобно ли е да разкажете защо не вярвате, че тя се е самоубила?
– Тя беше на Боровец и работеше по издаването на книга за Владимир Димитров – Майстора в Бон. Това бе проект с немското издателство “Бонгерс”, които вече бяха издали Четириевангелието, Казанлъшката гробница и ни чакаха с Майстора, за да бъде отбелязана 100-годишнината от рождението му. Закъснявахме със сроковете и Людмила не искаше да се занимава с нищо друго. Инструкциите ѝ бяха да не я разсейвам с оперативните задачи и че ще работим само по книгата.
Тя ми изпращяше ръкописния си текст, секретарката го преписваше, аз го редактирах, като оправях някои дребни неща, с каквито се занимава всеки един редактор в издателство. След което ѝ ги връщах – нейния ръкопис и моите поправки, за да прецени дали е съгласна.
Снимка: фейсбук Тодор Славков
На 19 юли, в неделя,говорихме по телефона, тя ми се обади към 20,10 ч, помня го, защото гледах новините. Тя ми каза какво трябва да направя на следващия ден – да подготвя страниците, да гледаме заедно диапозитивите, защото картините бяха снимани във формат 9 на 9, и да решим кой фотос ще влезе в книгата, имаше нюанси в цветово отношение. Тъй като нямахме такъв диапрожектор, а само за 6 на 6, трябваше да намеря. Опитах се да ѝ кажа, че през следващите дни ще пристигне министърът на културата на Индия, но отговорът ѝ бе да не я занимавам с това.
“Утре ще се видим и ще ми кажеш”, бяха думите ѝ. На другата сутрин хукнах да търся диапрожектор, ходих в ЦУМ, обиколих специализираните магазини и не намерих. Накрая се обадих на шефа на “Българска фотография” Кирил Зарчев и му казах, че на шефката спешно ѝ трябва.
Благодарение на това той ми го изпрати към 11 ч и вече бях готов, когато каже, да започнем работа. Малко след това пристигна шофьорът ѝ Кирил Зафиров и го попитах защо е сам, на което той отговори, че тя няма да дойде и че ще ми се обади. Дадох му всичко, което ѝ бе необходимо, и той сподели, че ще ѝ занесе материалите, ще измие колата и към 17 ч ще се върне във вила “Калина”. Взе всички страници, диапозитивите, диапрожектора и замина. Тя не ми се обади.
По-късно от охранителя ѝ Мурджев разбрах, че Людмила към 18 ч е освободила Виолета, която бе като икономка. Тя имаше дъщеря, която току-що бе завършила гимназията и кандидатстваше в университета с история. Людмила ѝ казала: “Отивай си, на Уляна ѝ предстоят изпити, ходи да си гледаш детето.” Така, там остава Елена, която се грижеше за кухнята и да е чисто, в един момент я намира във ваната. Звъни на караулката на входа, където е Мурджев, той хуква, вади я от ваната, опитва се да приложи изкуствено дишане и звъни в Правителствена болница. Понеже е вечерта на 20 юли, оттам не тръгват, защото не могат да съберат лекарски екип, всички си били отишли, представете си. Идват във вила “Калина” един час по-късно, защото линейката била катастрофирала… Отиват, за да констатират смъртта.
– Тоест смъртта настъпва на 20 юли?
– Да, а Политбюро съобщава, че е станало на 21 юли, защото не смеят да съобщят на Тодор Живков. Докато се разберат как да му кажат, докато съставят съобщението, в което всяка дума и всяка запетайка трябва да минат през не знам колко ръце и очи. Така съобщиха новината за смъртта ѝ на 21 юли. Но това се разминава с историческата истина, защото тя настъпва ден по-рано – на 20 юли.
– Някога мислили ли сте си какво ѝ е било в главата, дали все пак нещо не се е случило междувременно и е решила да сложи край на всичко? Макар че това изобщо не е типично за майка на две малки деца?
– Аз не съм специалист, не съм нито психиатър, нито психолог, допускам, че е възможно човек в един миг да вземе такова решение, но се питам възможно ли е във всички останали часове и минути да не дава никакъв сигнал, податка, че му се въртят подобни мисли в главата? Ако аз съм толкова отчаян, ако съм решил да сложа край на всичко, нима ще се занимавам с диапозитиви, с ръкописи, нима ще бързам да не изпусна сроковете на немското издателство? Нима ще карам шофьорите и охраната да се подготвят за пътуване до Боровец, когато всичко ми е безразлично? Освен това разговорът ни в неделя вечерта, 19 юли, бе много спокоен, у нея нямаше дори нотка на тревога, на някаква нервност, единствено прояви нетърпение, когато започнах да ѝ говоря за неща от службата, защото още когато замина, тя ме предупреди: “Много съм изморена и искам да работя само по книгата, не ме занимавай с нищо друго”. Както и че няма да вдига телефона на никого.
– Изглежда е искала да постигне пълна концентрация, за да приключи бързо с проекта.
– Да, искаше да завърши книгата и да се откъсне от другите оперативни дела.
– Преди това в разговорите ви усещахте ли страх у нея, че разследването около злоупотребите може да я опетни и да рефлектира върху баща ѝ Тодор Живков?
– Не, не е очаквала такова нещо. Всички знаеха, че честванията за 1300-ата годишнина ще струват много пари и че с трици маймуни не се ловят, но тя правеше всичко възможно, полагаше максимум усилия да обезпечи финансово програмата. Бяха необходими средства за картини, трябваше да се платят самолетните билети на световноизвестни писатели и нобелисти, които иначе едва ли щяха да пристигнат, и др.
Тя не е имала никакъв страх, че разследването ще рефлектира върху нея. За да осъзнаете, трябва да разберете какъв човек беше – непрекъснато ми обясняваше как парите имат негативно излъчване и когато ходех да ѝ вземам хонорарите от издателствата и по-късно ѝ ги давах, тя казваше: “Не ме занимавай, дай ги на Виолета”. Какво е ставало с тези средства, нямам представа. Друг случай – идва в Комитета по култура, слиза от колата и влиза в книжарницата. Шофьорът ми съобщава: “Шефката е долу, слизай”. Заварвам я, когато вече е натрупала куп книги и ми казва: “Плати ги, че ме чакат за заседание”. Аз ѝ обяснявам, че като шеф на комитета получава сигналните екземпляри от всяко издателство, че те са в кашоните. Тях ги отваряхме на 2 месеца и тя ги разпределяше – тези за училището в Горна баня, тези за еди-коя си библиотека и т.н. Но пари у себе си тя не държеше и не ги докосваше, за да не ѝ носят негативна енергия. Аз плащах книгите от моята заплата, даваха ми квитанция и от време на време ѝ споменавах, че не сме си оправили сметките. Тогава Людмила се обаждаше на Виолета и тя ми възстановяваше средствата.
Бог да я прости, отиде си с много скромен дълг към мен. В този момент от нейния живот това бе отношението ѝ към парите и не допускам, че някой я е подозирал в каквато и да е злоупотреба. Самата тя не можеше да осъзнае, че има хора, които могат да вършат такива неща за пари и че те са от най-близкия ѝ кръг. От друга страна, Людмила никога не се е страхувала, че това ще я засегне, защото самата тя моментално внесе в прокуратурата всички материали и документи, които засегнаха включително и Емил Александров. Оказваше на разследващите пълно съдействие.
