За Ивайло Мирчев изкуството наподобява един вътрешен параклис – „утешникът“, както сам го нарича, макар и думата да не съществува. Мястото, където художникът се бори, съмнява, намира смирение и утеха. „Откровено казано, просто харесвам думата параклис. Не мога да обясня защо.“ Това коментира художникът Ивайло Мирчев в интервю за БТА по повод най-новата му самостоятелна изложба живопис, озаглавена „Параклис“, която бе открита в бургаската галерия „Пролет“ и която според него е много по-различна от всичко, което е правил досега.
Той призна, че името не е замислено първоначално, а по-скоро е решение, дошло след създаването на картините, в които присъстват образи на параклиси и църкви. Преди да постави окончателно това заглавие обаче, художникът проверява значението му и открива, че гръцката дума освен място за преклонение значи и утешение.
Мирчев вярва, че работата на художника е свързана с подобно смирение, а при него винаги и с големи съмнения. „Има различни художници. Някои са по-подредени от мен. Аз съм много емоционален. Има хора, които започват нещо със замисъл и знаят как ще го завършат и го правят наистина така. При мен е точно обратното“, казва той.
Това съмнение не изчезва с времето и възрастта, смята той. „Човек трудно може да избяга от себе си.“ Затова и картините му често се променят до неузнаваемост. „Тръгвам от един сюжет, а като не върви – замазвам и правя нещо друго.“ Именно в тази вътрешна борба със себе си художникът търси смирение и утеха.
Според него съмнението произлиза от вътрешното състояние – „вътрешна буря, в която има различни противоречия, както и съпротива на материала“. Мирчев коментира, че в системата на развиването на дадена творба, понякога постига желаното, понякога – не. Тази битка, казва, е като живота: „Като се скараш на детето и после ти е мъчно. Като се скараш със жена си, после ти става кисело. Все нещо се случва. Така е и в ателието.“ Но именно в тази борба се ражда живописта му.
„Живописта като изразно средство, като език, като начин на общуване – това винаги ме е занимавало“, казва художникът. Той определя себе си като „сезанист“, близък до постимпресионизма, в който природата никога не се имитира буквално, а се интерпретира чрез личното усещане. „Това е моят мотив. Не откривам света. И не твърдя, че го откривам – няма и как да го открия. Но чрез своята чувствителност търся лична интерпретация на природата. Винаги тръгвам от природата. Никога не късам с нея“, казва той.
Често рисува от натура, като прави рисунки, които никога не са подробни – те просто маркират пространството, архитектурата, местата на нещата. Дава за пример една своя картина, в която използва силуета на църквата в Широка лъка, зад която обаче поставя море. „В Родопите, разбира се, море няма, но като художник мога да си го позволя.“ За него това е свободата на изкуството – да може да направи каквото поиска.
Припомняйки си разговора ни при откриването на предходната му изложба в галерия „Пролет“ през 2023 г., когато той спомена, че се вълнува от настъпващото пенсиониране от Националната художествена академия, Мирчев коментира, че намира настоящия период в живота си като по-творчески. „Сега съм много свободен да рисувам, защото нямам друга работа.“ Признава обаче, че когато е имал служебни ангажименти, е бил по-организиран. „Тогава пестях времето, а в свободното – бачках. Сега, понеже свободното време е безкрайно, си позволявам малко да мързелувам.“
Откровено казва, че се чувства по-добре така, защото е открил, че се е оказал в по-консервативната част от човечеството и все по-трудно приема промените, настъпващи с новите технологии. „Те дават безкрайни, огромни възможности и някои от тях са наистина добри, но подменят малко духовността на човека. Не само темпото, но и духовността.“ А според него онова, което човекът – и след това художникът – носи в себе си, не може да бъде подменено от никаква технология. „За мен това е по-важното и по-интересното. Технологията е средство, но се страхувам, че може да ни обсеби и да ни превземе. А може и да ни анулира.“
