Свещеници-бригадири строят в Димитровград под лозунга „Тома неверний, повярвай

Движението на синеблузите в България тръгва от прохода Хаинбоаз преди 80 години – през август 1946 година

До края на 1950 г. близо половин милион български младежи и девойки строят за Родината доброволно и безвъзмездно

Най-голямата трагедия: на 2 юли 1947 г. 14 души загиват при наводнение на линията Перник-Волуяк

„Работата кипи. Тя започва още от 4 часа сутринта на запалени около обектите огньове и продължава до обяд. След това иде другата смяна, която работи до 7,30 часа вечер. Групите се дебнат, следят се да не бъдат изпреварени, защото всичко се изчислява и записва.

Варненци например се изхитрили, станали посред нощ и започнали да копаят. Дочул ги през сън някой от Пловдивската група, събужда другарите си и вика тревожно:

– Хей, ставайте, че варненци ни изпревариха!

Рипват всички и въпреки забраната на началството, двете групи започват страшно съревнувание в тъмната нощ.

Съревнувание, борба за ударничество. Има младежи, които не се прибират в лагера, а ядат и спят при обектите си, за да не изгубят никоя минута. Нормите на трудовите войски, разбира се, са далече надминати. Отделни младежи са отбелязали големи проценти над тях“.

Така казанлъшкият вестник „Искра“ описва през октомври 1946 г. обстановката в първия обект на бригадирското движение у нас – прохода Хаинбоаз. И продължава: „Трябва човек да навлезе в прохода, да чуе тези непрекъснати бумтежи и взривове, да види как летят във въздуха грамадни скали и как местото им се изчиства с изумителна бързина. В гранитни масиви се пробиват 4-5 метрови кладенци, или тунели, пълнят се с взрив, възпламеняват се и за няколко часа се открива 12-метровото трасе на пътя. По-нататък мостоваци приготвят бетонните устои на мост, още по-нататък десятки девойки, изгоряли и опрашени, чукат чакъл по шосето, отсреща други прокопават ново корито на реката и пеят. Върволица от железни колички изхвърлят пръст, камиони сноват и пренасят пясък, бетон, дървен материал и пр.“.

Романтика и младежки трудов ентисуазъм бликат от всички публикации за първите години на бригадирското движение, подобно на тази дописка във вестник „Искра“. Малко по-рано през същата 1946 г. – от 25 до 29 март, в София се провежда първият конгрес на българската демократична младеж. Той решава да се изградят Комитети на демократичната младеж, които по-късно ще поемат основните задачи по създаването на национална строителна бригада, която да работи на важен за страната обект. В резолюция, приета от конгреса, се казва: „Нашият младежки труд е на разположение на родината. С готовност ще го вложим навсякъде, където нейното процъфтяване го изисква“.

Така е направена първата крачка към организираното младежко бригадирско движение, макар че още през 1945 г., най-напред в Русенско, възникват трудово-културни бригади, наричани и технически, в които през почивните си дни работници от града помагат на връстниците си от село да ремонтират селскостопанския им инвентар.

По предложение на ЦК на РМС за първи обект на бригадирите е избран проходът Хаинбоаз, който има стратегическо значение като най-пряка връзка между Северна и Южна България. Формирана е национална младежка строителна бригада „Георги Димитров“, нейната първа смяна започва работа на 5 август 1946 година. След активна пропаганда по места и възвание към българската младеж за участие в бригадата, публикувано във вестник „Народна младеж“ на 26 юли, на обекта идват 4500 човека. Условието да си бригадир тук са навършени 17 години и човекът да е напълно здрав. На двете приемателни комисии на място – медицинската и възрастовата, се отваря много работа, докато като годни за работа остават 2075 души, сред които и 191 момичета. Останалите, силно разочаровани, били върнати по домовете им.

Българското бригадирско движение е отзвук на настроенията за следвоенното възстановяване на Европа. През есента на 1945 г. Лондон е домакин на световен младежки конгрес, в който участват около 600 делегати, представители на 30 милиона младежи от 63 нации. Той поставя началото на една от най-големите международни младежки организации в света – Световната федерация на демократичната младеж, която се обява в полза на младежкия труд за благото на континента. Тя излиза с призив към младото поколение за активно участие във възстановяването на пострадалите от войната страни и за заличаване на разрушенията. Неслучайно в първите години след войната бригадирското движение е популярно на само в страните, сателити на Съветския съюз, но и на Запад. В Хаинбоаз наред с българите се трудят и млади хора от 12 европейски държави, сред които Швейцария, Гърция, Полша и Югославия.

Месец по-рано, през юли, 252-а българи, сред които и три момичета, отиват да работят за построяването на железопътната линия Бръчко – Бановичи в Югославия. Неслучайно след това българските бригади копират модела и организацията в югославските.

„Необходимостта от добра дисциплина, висок морал и добър ред изискват въвеждане на полувоенен режим. В правилниците за вътрешния ред всичко е регламентирано – дневен решим, работно време, време за отдих… Регламентирано е и облеклото – задължителна бригадирска униформа от къси и дълги пантолони, куртка и кепе от син дочен плат. Командирската униформа е военна, военни са отличителните командирски знаци, по военно му се отдава и чест“, пише в книгата си „Младежкото бригадирско движение в България и димитровградската „Млада гвардия“ дългогодишният музеен работник от Димитровград Василка Господинова. Тъкмо Историческият музей в този град разполага с най-богатата в страната експозиция по темата за бригадирското движение, тъй като и самият град е негова рожба.

То имало и свой правилник, в който изрично е посочена йерархията, на базата на която са изградени бригадите – национални и местни. В него е записано черно на бяло, че да участва в строителните младежки бригади може всеки младеж и девойка, навършили 14 годишна възраст. Това участие било напълно доброволно на теория, но в практиката имало и много случаи, когато този принцип бил нарушаван, ако съответното селище не успее да стигне спуснатата му „отгоре“ бройка на бригадирите, които трябва да осигури.

Ако откаже бригадирската униформа, младият човек рискувал да бъде обявен за враг на новия строй. Имало и родители, които не пускали децата си, особено момичетата, заради опасенията им, че там ще живят заедно с непознати младежи извън техния контрол. Селяните пък не искали момчетата им да излизат навън, тъй като им трябвала работна ръка за нивите.

Но в повечето случаи младите се нареждали наистина доброволно и с желание в бригадирския строй. Било време на ентусиазъм и искрена вяра, че страната започва и строи нов живот. Особено популярен бил лозунгът „Всеки младеж – бригадир, всеки бригадир – ударник!“. На обектите далеч не ги чакал охолен живот, а тежък, най-често ръчен труд, и мизерни битови условия. Кирката и ръчната количка се превръщат в символ на бригадирското движение. Друг негов символ е бригадирската тръба, която, подобно на военната, будела сутрин синеблузите. Песните „Елате, хиляди младежи“, „Свири, хармонико“ и „Пред нас са блеснали житата“ стават негови химни. Основният девиз е „Строим за Родината“.

Бригадирите спяли в брезентови палатки или огромни дървени бараки с нарове, застлани със слама. Храната в повечето време била фасул и спанак. Освен дрехи, всеки бригадир получавал при пристигането си ватенка, чифт галоши, канче, одеало и възглавница, които бил длъжен да пази и да върне след края на смяната.

Според правилника бригадирите били задължени да работят самоотвержено за увеличаване на производството, както и да съдействат за превръщане на съревнованието от кампанийно в постоянно. Също и да участват във всички акции на бригадата доброволно, съзнателно и безплатно. „Строителните единици, които спечелят дадено съревнование, получават определена награда – знаме, парична награда, литература и пр.“. Най-голяма чест било да те удостоят със званието „ударник“.

Стройна била и системата от наказания за провинилите се. Те започвали с усто предупреждение насаме и стигали до разобличаване чрез младежката преса, сваляне на бригадирския знак и отстраняване от трудовата младежка единица. За радост на родителите моралисти, тези наказания се отнасяли с голяма сила към тези, които нарушавали тогавашните норми на благоприличие между младежите и девойките. Имало случаи само заради една целувка бригадири не само да бъдат гонени от обекта, но и освирквани пред целия строй. Което не попречило по време на бригадите да възникнат много любови и нови семейства след завръщането на младите по родните места. Казват, че дори такъв бил случаят с националният командир на бригадите Пенчо Кубадински и съпругата му Мария.

Бригадите били ученически, студентски, землячески, но дори и свещенически. Свещеници бригадира имало както на Хаинбоаз, така и в Димитровград, след като Светият синод „вменил в дълг на свещенослужителите, макар и да не членуват в единните ОФ-организации, да дават усърдие и лоялно съдействие за успешно провеждане на всички народополезни начинания на държавата и на правителството“. Според друг църковен документ от онова време, основата на бригадирското движение у нас е любовта. То почива на библейската заповед: „Понасяйте един другиму тегобите и така изпълнене закона Христов“. И още „Бригадирството у нас е едно полезно общо движение, което се явава продължител на добрите християнски чувства за помощ и подкрепа на ония, който имат по-голяма нужда от работни ръце“.

„Първите свещеници-бригадири пристигат в Димитровград през 1948 г., те са от Хасковската духовна околия. Били 18 души, възрастта им е от 23 до 48 години. Почти всички са с богословско образование. Възложени са им трудни обекти – канализацията на града и направата на дига на река Марица, но те се справят. Работели под необичайните лозунги: „Тома неверний, повярвай – ще бъде!“, „Пътят към рая преминава през труда и „Името на новата молитва е трудът“, разказва Николина Умурска, уредник в отдел „Нова и най-нова история“ в димитровградския музей.

Първият бригадирски опит с Хаинбоаз се оказал успешен. Построен главно с бригадирски труд – тук са отработени близо 95 хиляди трудодни при изпълнение на нормите през първата година от 122 процента, старопланинският проход е открит през ноември 1947 година. Докато го строели, на 8 септември 1946 г. с референдум е решено България да стане република, затова и по предложение на бригадирите Хаинбоаз получава името Проходът на републиката.

Този успех дава кураж на властта да обяви, че през 1947 г. ще привлече повече бригадири, най-масова е 1948 година. До 1950 г. бригадирите в България сгават общо около половин милион. На бригадите се гледало като на школи за труд, но и като на школи за възпитание. Особено се държало на културно-масовата и физкултурната работа в отрядите, организирани били и курсове за ограмотяване. Най-желани са национални строителни обекти като Димитровград, железопътните линии Перник-Волуяк, Ловеч-Троян и Самуил-Силистра, язовирите „Георги Димитров“/“Копринка“/, „Александър Стамболийски“ и „Росица“, десетки регионални обекти.

По данни на Василка Госпосдинова, само в периода 1947-1950 г. в строителството на Димитровград са работили 49 315 бригадири от 963 населени места на страната.

В наше време вече почти няма живи бригадири от първите години на града. Сред изключенията е Кръстьо Рибаров от Ямбол, който сега кара своята 104-а година. Бил е бригадир на линията Перник-Волуяк, работил е и в щаба на младежката бригада „Млада гвардия“ в Димитровград, а след това – в химическата промишленост.

Популярно по онова време станало клишето: „Ако Хаинбоаз е началото на бригадирското движение, Перник-Волуяк е неговата дързост, то Димитровград е неговият връх“.

За съжаление, този огромен безплатен и доброволен труд „за благото на Родината“ далеч не е бил безопасен. Бригадирското движение дава своите жертви, които по онова време героизирали подобно на жертвите по време на антифашистката съпротива. В Димитровград по време на взривни работи на 20 август 1949 г. загива ученичката от старозагорското село Медникарово Динка Желязкова. Други жертви на строителните работи са Тодор Тонев от село Долно Белотинци, днес в област Монтана, и Делка Несторова от село Книжовник, Хасковско. През 1948 г. двама бригадири се удавят в река Марица.

Най-трагичен в историята на бригадирското движение обаче е денят 2 юли 1947 г. Трагедията става на линията Перник-Волуяк в стан „Делян“. Случва се във втория ден от постъпването на новата смяна. Тогава вали проливен дъжд и младите хора опитват да се скрият под един от мостовете, но прииждащата вода ги отнася. Загиват 13 бригадири и един работник от железниците. Повечето от жертвите са от районите на Сливен и Бургас. Трогателното е, че още в следващите дни на обекта започват да пристигат близки на жертвите, които настояват да продължат работата на техните места.

С тържествен митинг на 10 октомври 1950 г. бригадирското движение в Димитровград и в цялата страна е закрито. Това става по решение на централната власт, която обявява, че повече няма да строи социализма безплатно. Междувременно държавата укрепва и повече няма острата необходимост от труда на бригадирите, а и отношенията на Сталин с Тито и югославския модел на развитие се развалят, включително и моделът на бригадите вече не е така актуален. Страната поема по пътя на съветския социализъм, който не залага толкова на младежките бригади.

Мнозина сега определят времето до 1950 г. като първия етап на бригадирското движение у нас, други го наричат същинското бригадирско движение. У нас то продължават да съществуват от средата на 50-те години до края на социализма, но главно в селското стопанство, консервната промишленост и строителството. Бригадите преминават под шапката на Комсомола, като вече не са така масови, работи се с далеч по-малко ентусиазъм. За участниците в тях бригадите стават задължителни.

След демократичните промени от 1989 г. оценката за бригадирското движение е различна. Тя варира между гордост и възхвала на стореното до „ангария“ и експлоатация на детския труд от страна на една държава, която е можела да се справи икономически и без него.