Марий Росен добавя балканска плътност към романа на Саяка Мурата
В Народния театър „Иван Вазов“ се случва нещо необичайно. Салонът е препълнен, а местата се разграбват седмици по-рано заради едно заглавие, което се превърна в истинско изпитание за сетивата – „Жената-конбини“ по световния бестселър на Саяка Мурата. Въпреки, че постановката предизвиква лек шок сред част от зрителите, опашките пред касите не стихват. Хората купуват билети, за да се сблъскат с нещо, което прекрачва границите на традиционния театър. Кой е този момент, който толкова силно впечатлява публиката?
Всичко се фокусира в една сцена в средата на представлението, която разцепва стерилната тишина в залата като „физиологичен шамар“.
Актьорът Александър Тонев (в образа на Шираха сан) застива пред очите на зрителите и в продължение на цели десет минути стои така – неподвижен, с широко отворена уста, от която бавно се стичат лиги. Публиката е сащисана, дори възмутена от тази сурова физиология, но именно този акт на изпитание на възприятията ги държи приковани към столовете.
Режисьорът Марий Росен пояснява, че тази „лигавост“ не е случаен ефект, а краен израз на отчаянието на героя. На фона на белия, чист, почти хирургичен декор, изтичането на слюнката стои като гротескно петно върху японското съвършенство. Това е визуалният превод на вътрешния разпад на един човек, изхвърлен от системата.
„Не съм го мислил като провокация, не е нарочно търсен образ Шираха сан да действа така. По-скоро е краен израз на неговите действия да си търси жена, тъжен жест е“, обяснява Марий Росен.
Центърът на пиесата е парадоксалната връзка между Кейко Фурукура (Боряна Йовчева) и Шираха сан (Александър Тонев). И не, това не е любовна история.
Боряна Йовчева изгражда образа с плашеща прецизност. Нейната Кейко е „празна“ – тя няма собствени желания, а само заучени реакции. За нея „нормалността“ е софтуер, който тя инсталира всеки ден, обличайки униформата на магазина „Комбини“, в който работи.
Снимка: Стефан Здравески, Народен театър
Шираха сан пък е паразита – той представя антипода на социалния ред – мръсен, нагъл и мързелив, но в същото време е единственият, който назовава лицемерието на обществото. Неговото присъствие е агресивно нахлуване в подредения свят на Кейко. Въпреки всичко, тяхното съжителство е гротескно. Двамата не се докосват емоционално, а се използват като паравани. Кейко „купува“ присъствието на мъж в къщата си, за да спрат хората да я питат защо е сама, а Шираха сан намира подслон, където да продължи своето социално изключване.
Снимка: Архив
В този техен общ свят обаче няма споделеност. Между двамата аутсайдери няма флирт, няма секс, няма сантимент. Докато Шираха паразитира на гърба на Кейко, тя води повествованието с безстрастния глас на човек, за когото течащата слюнка на партньора й е просто поредният факт от обкръжаващата среда – не по-различен от срока на годност на стоките по рафтовете в магазина, в който работи.
Живият говор пробива тази стерилност само в ключови моменти с думата: „Заповядайте“ – паролата за японското обслужване, която е едновременно любезна покана и непробиваема стена пред душата.
За режисьора Марий Росен спектакълът е изследване на територията на човешкото отчуждение. Идеята за представлението идва от актрисата Боряна Йовчева, която предлага романа на Саяка Мурата на Марий и впоследствие изгражда с прецизност образа на Кейко.
За да разберем напълно „Жената-конбини“, трябва да погледнем към японското общество, където концепцията за „нака“ (вътрешно) и „сото“ (външно) е фундамент. Саяка Мурата, която сама е работила в конбини в продължение на 18 години, описва свят, в който натискът за конформизъм е задушаващ. В Япония денонощните магазини не са просто места за пазаруване – те са храмове на предвидимостта. Всичко там е кодифицирано: от поздрава „Заповядайте“ до ъгъла, под който се поставя стоката. Тази японска обсесия по реда е пренесена чрез минималистичния декор. Кейко не просто работи в магазина – тя се „преражда“ в него. За нея хаосът на човешките емоции е опасен, докато стерилността на конбинито е лечебна. В японската култура жената след 30-те, която не е омъжена и няма кариера, често бива разглеждана като „повредена“. Кейко е на 36 години. Тя съзнава, че е дефектна част в социалния механизъм. Нейният „договор“ с Шираха сан е директна препратка към японската практика на формалните отношения, целящи единствено запазване на „лице“ пред роднините и обществото.
Образът на Шираха сан (Александър Тонев)пък е въплъщение на модерния японски аутсайдер. Той е вариация на хикикомори – хора, които се изолират от обществото, защото не могат или не искат да отговорят на високите му изисквания.
В Япония да проявиш физиологична нечистоплътност (лигите) е върховна форма на социално неприличие. В спектакъла на Марий Росен това е визуален превод на вътрешния разпад на човек, който е изхвърлен от системата, но все още се опитва да „паразитира“ върху нея.
И докато оригиналният роман на Мурата носи типичната японска сдържаност и ирония, постановката в Народния театър добавя балканска експресивност и плътност. Сблъсъкът между японската форма (хирургично бялото, тишината) и човешката физиология (лигата, отчаянието) създава уникален хибрид.
„Жената-конбини“ не се заиграва с евтини секссцени или празна голота. Тя използва гротеската, за да ни попита: Доколко сме готови да се откажем от човешката си природа, за да се впишем в матрицата?
